ИсторияЛюбопитноРегионалниСамоков

Ангелина Хаджимитова: „Човек е жив, докато има кой да разказва историята му“

Анна Манова

Паметта е странно нещо. Понякога побира цял един живот в една стара фотография. В поглед, застинал преди сто години. В име, което някой още помни. В история, разказвана от баба или дядо, която един ден осъзнаваме, че не сме запомнили докрай.

Хората си отиват. След тях остават снимки, вещи, няколко думи, предавани от поколение на поколение. А понякога се намира и някой, който решава да събере разпилените парчета и да върне онази малко позабравена историята към нов живот.

Точно от тази много лична потребност се ражда „Житейник“ на Ангелина Хаджимитова – проект за паметта, но най-вече за хората. За онези обикновени човешки истории, които не влизат в учебниците, а всъщност разказват времето може би най-истински.

В основата му стои и едно необикновено наследство – стъклените плаки и фотографиите на нейния прадядо Ангел Хаджимитов, фотограф и хроникьор на Самоков. Близо век по-късно лицата от тях отново търсят своите имена, семейства и истории.

Прадядото на Ангелина Ангел Хаджимитов
Прадядото на Ангелина Ангел Хаджимитов

На 23 септември част от този свят ще оживее в Исторически музей – Самоков с изложбата „Самоков преди 100 години“. Датата не е случайна – това е рожденият ден на покойния баща на Ангелина, Ангел Хаджимитов, внук на фотографа. Така в една изложба се срещат прадядо, баща, дъщеря и един град – разделени от времето, но свързани от паметта.

Защото понякога най-важното, което можем да оставим след себе си, е някой да помни. И някой да продължи да разказва.

 Как се роди идеята за „Житейник“ и какво Ви провокира да започнете да събирате и разказвате историите на хората от миналото?

„Житейник“ се роди много лично. След смъртта на баща ми изведнъж осъзнах колко много истории си отиват заедно с един човек. Истории, които той ми е разказвал, а аз съм била сигурна, че ще помня завинаги. После започнах да търся в паметта си и установих колко много от тях вече са избледнели. Детайли, имена, случки, неговият начин да ги разказва.

Това много ме разтърси.Дадох си сметка, че същото се случва във всяко семейство. Хората си отиват, а с тях изчезват цели светове. Семейни истории, гласове, спомени, малки случки, които никъде другаде няма как да бъдат открити.

Голямата история остава в учебниците, архивите и музеите. Мен винаги са ме вълнували историите между редовете. Как е живял един човек, кого е обичал, какъв е бил домът му, какво е разказвал на децата си, какво е останало от него в паметта на следващите поколения.

Така се появи „Житейник“. Като място, в което тези истории могат да останат с лицата, гласовете и човешкото в тях.

 

В основата на проекта стои и лична семейна история – архивът на прадядо Ви Ангел Хаджимитов, фотограф и хроникьор на Самоков. Какво означава за Вас да държите в ръцете си неговите фотографии близо век по-късно?

Много е особено. Защото държиш едновременно предмет и време.Гледам една стъклена плака, която прадядо ми е държал в ръцете си преди близо сто години. Пред него е стоял жив човек. Нагласил се е за снимката, погледнал е към обектива, може би някой го е чакал отвън. После този миг е останал върху стъклото.

И един век по-късно аз го държа в ръцете си.Когато застана пред плаката, все едно гледам през неговите очи. За мен това е истинска машина на времето.

Това е много силна връзка с прадядо ми, когото познавам единствено чрез семейната памет. Започнах да го опознавам през погледа му. През хората, които е снимал. През Самоков, който е оставил след себе си.

И колкото повече работя с архива, толкова по-силно усещам, че тези снимки са много повече от семейно наследство. Те са паметта на цял един град.

Зад една стара снимка често стои цял човешки живот. Как откривате кои са хората на фотографиите и как стигате до техните наследници и истории?

Тук най-хубавото е, че търсенето постепенно се превърна в общо усилие. Върху плаките няма имена и надписи, които да ни кажат кои са хората. В началото имаме само лицето, дрехите, средата, понякога някакъв детайл, който може да даде посока.

Започнах да публикувам снимките в групата „Забелязано в Самоков ®“ и хората започнаха да разпознават лица, фамилии, къщи.

Откоро „Житейник“ има и рубрика в „100% будни“ по БНТ, всеки понеделник между 9:20 и 9:30 часа. Там показваме нови снимки от архива и търсим хората, които могат да разпознаят лицата или да ни отведат до техните наследници.

И започнаха да идват съобщения.

„Това е баба ми.“
„Това е дядо ми.“
„Тези хора са от нашия род.“

Оттам започва истинското издирване. Срещам се с наследниците, записвам историите им, разглеждаме семейни албуми, събираме имена, спомени и връзки между хората.

Това е един от най-вълнуващите процеси за мен. Пред теб първо стои едно непознато лице от стара фотография. После това лице получава име. След него идва семейство. После цял живот. Точно това е същината на „Житейник“. Снимката отваря вратата, а от другата страна стои човекът.

Имаше ли история или среща с наследници, която особено силно Ви развълнува и Ви убеди, че „Житейник“ трябва да продължи?

Имаше много такива моменти и всеки е различен. Много силно ме вълнува мигът, в който човек види свой близък на снимка, която вижда за първи път. Понякога това е баба или дядо като млади хора. Понякога родител като дете.Изражението на човека отсреща тогава трудно се описва. Все едно за секунди между поколенията се отваря врата. Емоцията и за двете страни е огромна.

Всяка среща с наследник започва от една стара снимка, а след час пред мен вече има цял живот. Имена, характери, любови, съдби, къщи, семейни истории.

Тогава разбирам защо си струва. Една снимка може да оцелее сто години. А историята зад нея понякога просто чака някой отново да я попита: „Кой си ти?“

На 23 септември предстои изложбата „Самоков преди 100 години“. Без да издаваме изненадите – какво можете да загатнете за срещата, която подготвяте за самоковци?

За мен това е повече среща, отколкото изложба. Ще покажем Самоков през погледа на Ангел Хаджимитов отпреди близо сто години, с кадри от града, които досега никога не са били показвани пред публика.

Има и още един детайл, който много обичам. Част от снимките ще бъдат поставени в оригинални паспартута от ателието на прадядо ми, запазени повече от сто години. Така около самата снимка присъства още един истински предмет от неговото време, минал през неговите ръце. За мен това добавя още един пласт към усещането, че за миг човек може да прекрачи назад във времето.

Ще има хора, семейства, улици, места, които някой може да разпознае. Част от лицата вече имат имена и истории. Други все още чакат някой да ги върне към живота със спомен. И точно това ми се иска да се случи на 23 септември. Хората да застанат пред тези снимки, да се вгледат и да започнат да говорят.

„Тази жена прилича на…“
„Това май е къщата на…“
„За този човек баба ми разказваше…“

Така един архив отново започва да живее. Ще има и малък тираж от част от фотографиите като картички. Идеята ми е който пожелае, да може да отнесе със себе си малко парче от стария Самоков. Една снимка, която да продължи живота си в нечий дом, върху бюро, в книга или изпратена на човек, свързан с града.

И самата покана за изложбата носи много лична история. На снимката е цялото семейство Хаджимитови, а малкото момченце в средата е моят баща, Ангел Хаджимитов. 

Затова и датата има толкова силен смисъл за мен. 23 септември е рожденият ден на покойния ми баща, внук на фотографа Ангел Хаджимитов. По някакъв начин тази изложба събира на едно място прадядо ми, семейството ни, баща ми и Самоков. 

След изложбата тези снимки ще останат като подарък от „Житейник“ за Самоков и за Исторически музей Самоков. Много ми харесва мисълта, че след тази вечер те ще продължат да бъдат там, откъдето е започнала историята им.

И тук искам да благодаря на майка ми Зинаида Хаджимитова за огромната работа, която през годините е свършила по съхраняването и подреждането на семейния архив, и за всеотдайната ѝ подкрепа към мен и към „Житейник“. Както и на д-р Веселин Хаджиангелов и Любомир Николов от Исторически музей Самоков за съдействието, доверието и отношението към този архив и към идеята той отново да стигне до хората.

А тази изложба е само началото. През следващата година предстои много по-голяма изложба, посветена на 140 години от рождението на Ангел Хаджимитов (1887–1962), в която се надявам да покажем още много от неговия архив и още повече от историите, които дотогава ще сме успели да върнем към живот.

„Човек е жив, докато има кой да разказва историята му“ е посланието, което стои зад изложбата. А какво бихте искала „Житейник“ да остави след себе си след още 10, 20 или 50 години?

„Човек е жив, докато има кой да разказва историята му“ е посланието, което стои и зад целия проект „Житейник“. Иска ми се след 50 години някой да може да чуе гласа на своята прабаба. Да види прадядо си млад. Да знае откъде е тръгнало семейството му и какви хора са стояли преди него. Иска ми се „Житейник“ да остави голям жив архив на човешката памет.

Имена и дати са важни. Още по-ценно е да останат хората. Гласовете им. Смехът им. Начинът, по който разказват. Историите, които рядко попадат в учебник, а понякога казват за едно време повече от всичко останало.

Защото след десетилетия точно обикновеното днес ще бъде безценно. Начинът, по който живеем. Думите, които използваме. Семейните ни истории. Лицата ни.

„Житейник“ е общественополезен проект и развитието му разчита на хора, които припознават смисъла му, на дарения и партньорства. Защото съхраняването на паметта всъщност е обща работа. Всеки човек, всяка семейна история, всяка подкрепа добавя още едно парче към този голям архив.

И ако „Житейник“ успее да пренесе поне част от всичко това през времето, ще е изпълнил смисъла, с който го започнах.,Човек е жив, докато има кой да разказва историята му. А понякога една добре съхранена история може да надживее всички нас.

Прадядото на Ангелина Хаджимитова - Ангел Хаджимитов

Back to top button