Заминаването – обмислено решение или импулс?
Честно казано,по-скоро полуимпулсивно,както повечето решения в живота ми.България с нищо не ме е обидила. Въпрекиче съм еврейка.Междуетническата търпимост и взаимно уважение,характерно за този народ не мога да пренебрегна.Смятам се за част от него.Заминах по чисто семейни съображения,беше важно да се отдалечим,появи се тази възможност през 1990-та и тръгнахме.Решението не беше взето под заплаха или заради оцеляване.Не познавам гладуващи стоматолози,та дори и най-калпавите.По цял свят.Заминахме по времето,когато България и Израел нямаха дипломатически отношения.През Гърция.Без визи.Там ни предложиха–еврейска организация–и възможност за САЩ през Италия,но отказахме.Не съжалявам.
Какво е да си емигрант българин?
В Израел думата “българин” буди веднага симпатия и уважение.Не са забравили какво направи този народ през годините на Втората световна война за евреите в земите си.Затова,като кажеш,че си от България,вече имаш известен аванс.Е,после–според делата.
111 хил. кв. км – какво значи България за Вас, когато сте извън нейните предели?
България?Копнеж…
Топлият асфалт по улиците през краткото самоковско лято,посинелите колене през зимата,седемте Рилски езера през август, еделвайси и песента “Високи сини планини”, която всяка сутрин пееше дъщеричката ми на висок глас, кацнала на оградата на първата ни скромна къщичка в Израел. Съседката – към стогодишна бабичка от Йемен – кимаше радостно с глава от прозореца. И тя заобича тая песен.
Първите стъпки навън – коя е мисълта, която никога няма да забравите?
Месец и половина след като кацнахме на летище “Бен Гурион”, Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт. Започнаха ултиматумите на САЩ в посока Ирак и ултиматумите на Ирак в посока Израел. И раздадоха противогази. И разни други неща за приготвяне на “херметични стаи” или скривалища. Много харесвам и обичам страната и хората в нея, но се загнезди една мисъл, че седим на ръба на клокочещ действащ вулкан, който може да изригне във всеки един момент и да ни помете. Тази мисъл никога не си отиде.
Направихте ли приятелства в новото задгранично време?
Да, разбира се. Но никога такива, каквито имах в България. Просто различни.
Колко и кое беше най-шокиращо, когато за първи път се върнахте отново в Родината?
За първи път се върнах в България точно след 8 месеца. Две седмици след като почнаха да падат ракети в Израел. Детските градини не работеха. Ходех на езиков курс. Мама предложи да й заведа детето, докато свърши войната. В София кацнах в началото на февруари 1991-ва -.Лукановата зима. Преди да тръгнем, мама каза по телефона:”Направо няма да познаеш България”…Сиво, студено, огромни опашки пред магазините за хляб и мляко в 6 часа сутринта.И за бензин километрични опашки от коли…Донесох два куфара храна. Отидох в поликлиниката да видя колегите. Много ми се зарадваха. Разказах им за чудесната страна, в която живея и за бедата, сполетяла жителите й. За падащите в морето ракети, които виждах от прозореца и за уплашената до смърт моя малка дъщеричка. За въздушните тревоги. Накрая на срещата колежката ми Роси Очипалска ме дръпна и ми даде една торбичка:”Вземи. Кисело мляко и сирене. Пациенти от село ни носят – по магазините няма. Вземи,имаш малко дете”…Тя, Роси, сигурно е забравила. Аз не съм. Плаках много в къщи.
Разкажете за живота си преди и сега, може ли да се направи равносметка и каква ще бъде тя?
Преди и сега…
Животът ми е моето семейство, любимите ми, моята работа, в която съм влюбена и ..моите духовни търсения.
България ми даде много. Израел също. Имам две родини, които нося в сърцето си и обичам еднакво. Имам два дома. Даже се връщам понякога – за кратко и за дълго. Живея и тук, и там.
Преди и сега са етапи от пътя, който съм поела. Понякога се загубвам. Човешко е. Важното е да го търсиш и намираш пак. Да вървиш. Да не спираш.
И обикновено ние зад граница много често сравняваме тук и там. Как виждате вие тук и там в различните аспекти на живота – манталитет, култура, ценностни и морални норми, стандарт на живот, традиции…?
Манталитетът на израелците е близък до българския. Затова не ни беше трудно да се адаптираме. Децата, семейството, любовта, традициите са много важни за тях. Но аз живях година в Испания и почти толкова в Англия. Пътувала съм много.
За съжаление, Израел се превръща все повече в една типична западна страна.
За духовното и материалното искам да кажа. На Запад консумативизмът е на пиедестал. Консумативизмът може и да поддържа битието, но не му дава смисъл. “Как живеем?” е важен въпрос, но западната демократична пропаганда ни набива в главите “живея, за да консумирам”. А дали е така? Дали това е целта? И се избягва въпросът “защо живея?”. Потреблението е средство за живот, не негова цел.
От дете не ме напуска мисълта, че зад видимото има и невидимо. Има нещо друго, освен грубата материя, нишка някаква, обединяваща всичко и всички и видим ли я и разберем, ще знаем накъде и защо сме тръгнали. Съвсем не съм религиозна.
Под един пост на приятелка във Фейсбук написах следното:” Според една от дефинициите на глобализма, думата означава, че всички политически и икономически проблеми са общи, световни и тясно свързани и е невъзможно решението им в рамките на една страна. Съгласна съм, че сме взаимосвързани, което не би трябвало да значи взаимообвързан. Не и сега. Откъде накъде някой във световните върхове ще ми диктува да си купувам бельо Triumph и с клаузи в международни догми ще докара до фалит производителя на любимите ми гащи и сутиени в Трявна? Дето освен всичко са ми и по джоба…Глобализацията за момента носи дивиденти единствено на силните на деня – било те държави, било корпорации. Плюс насаждане на модел на поведение и “култура”…”
Това, което днес се случва в света е повече от тревожно. Един много скъп за мен човек каза веднъж: “Светът е насилие”. Така е, казах, но е въпрос на избор. Ако изберем ненасилието, ще излезем от редиците на животинския свят и най-сетне ще станем Човеци – каквото е било изначалното ни предназначение. Само че ще трябва да извървим пътя сами. Изглежда това е Замисълът.
Много ми се иска колкото може повече хора да прочетат това и да го осмислят. Не че съм някакво гуру. И не съм първата, дето го казва. Но наистина е отчайващо.
Това, което се случва в България…Ненавиждам разговори между емигранти, които почти със злорадство обсъждат начина на живот там, нескривайки радостта си от това, че са се измъкнали, ха! Те да не са мазохисти! Всеки има право на избор. Но това, което стана в България нямаше как да не се случи. И е излишно да вмятаме “какъвто народът,такава му е и държавата”. В древни времена и в Средновековието проспериращи са ставали страни, които са владели силата. Законът на джунглата. После идва колониалната система. О, колко мощни са станали тези страни, ограбващи труда и ресурсите на слабите. Нима България не беше в редиците на победените 500 години? И после още 45 години провален експеримент на “комунизъм”, а всъщност държавен монополизъм в най-долнопробния си вариант, пак поради слабост. И сега е същото-силните и проспериращите диктуват условията. С помощта на шепа продажни политици и олигарси…какво по-лесно. Хората не разбират. Не го приемайте за оправдание. Обяснение е.
Смятам, че стандартът на живот в “страните от златния милиард” е висок не защото хората там са по-умни, по-можещи или просто по-добри, а защото благодарение на силата в миналото и не само, са имали по-добър старт. Хората на Запад могат да си позволят много повече “консумативизъм” по простата причина, че там дават кредити. Защо там дават кредити, а в страни като България или тия от Третия свят не, е дълга тема. Само ще спомена, че това е днешната безумна световна финасово-икономическа система, построена на принципа на пирамидата пак от силните и колкото по-близо си до върха…
Какво Ви даде новата родина и какво ви отне, каква е личната Ви преценка, променили ли сте се и в какъв смисъл?
Даде ми възможност да вървя изправена сама. Да падам и да ставам. Да се науча да не разчитам на никого. Даде ми и ми дава надежда, че не всичко е загубено. Работейки, се срещам с много хора. Често се сепвам от силата на духа у тия хора, извървели пътя на две хилядно криволичене по света, без родина и дом, но продължаващи духовните си търсения. И съхранили идентичността си. Намирам ги много близки.
Какви са мечтите Ви за бъдещето и какво бихте искали да кажете на бившите и настоящи сънародници?
Мечтата ми е да разбера някой ден коя е оная невидима нишка зад видимото и накъде и защо сме тръгнали. Съвсем не ми е чужд материалният свят и “тук и сега” искам да имам удобен дом, любими хора до себе си, да пътешествам много и да превърна обичаната от мен професия от източник на препитание в хоби. Работя върху това.
Мечтая да се връщам все по-често в България.
А на всички искам да кажа, само че ще бъде чудесно, ако тръгнем по пътя на ненасилието и че всички и всичко сме един организъм, едно цяло. И още: ако моят дом е сит и богат, но за сметка на съседите, няма как да не очаквам набези от тяхна страна. Неизбежно е.
Някой ще каже: утопия. Човешката природа е непоправима. Мечтата ми е това последното да не излезе вярно.
