Когато става дума за храна, българите сме големи чревоугодници. За нас е важно трапезата да е изобилна, подплатена с някоя силна напитка и традиционна салата. Излизането на питие, почти никога не означава само това, ако към него няма шумна компания и нещо за хапване.
Но определено прави впечатление, ако дадено ястие е поднесено с вкус и естетически добре в красиво аранжирана чиния. Тогава храненето се превръща в наслада за сетивата.
Има хора, професионалисти, за които готвенето е изкуство, това е техният подпис и комплимент към клиента. А когато обясняват в детайли и с чувство как се приготвя даденото ястие, няма как да не ти се прииска да го опиташ, направено точно от тях.
Ивайло Петков е от тези хора. Познат е на широката аудитория като шеф Петков. Занимава се от близо 19 години с кулинария, а че обича професията си става ясно от начина, по който говори за нея. Кулинарията за него не се изчерпва с това да печеш или сготвиш нещо, тя е събирателното средство и умение на един специалист да направи така, че всички компоненти в даденото ястие да си подхождат и да се допълват.
При него има самоковска нишка и може би малко известен факт е, че е бил футболист към “Рилски спортист”. Днес той е професионалист в областта на кулинарията, собственик на заведение и председател на контролния съвет на “Евро – ток България”. И човек, който в свободното си време обича да е със семейството и приятелите си, организирайки си тематични вечери с различни кухни. Личност, за която Самоков е синоним на спокойствие и дом.
Как решихте да се заемете с кулинарно изкуство? Откъде тръгна интересът Ви към него?
Вече 18-19 години се занимавам с кулинария. Като хората влагат грешно разбиране за това какво е кулинария, тя не се изчерпва с това просто да сготвиш нещо. Както гласи една древна сентенция: “Всеки може да пече и да готви, но изкуството да правиш сос е вродено”. Кулинарията всъщност не е за всеки, когато приготвяш едно ястие е важно да си отиват всички компоненти, да го съчетаеш с точното питие. Интересът ми към готвенето започна след травма в спорта. Бях футболист и играех в „Рилски спортист”, след това в ЦСКА. И преди това съм се интересувал от готварство, но професионалното ми ниво започна 1994–1995 година. Първо в ресторанти, после в известни хотели. Аз и още един българин сме първите, отворили в чужбина американската верига „Шератон”. Когато натрупа опит вече човек, може да осъзнае дали може да направи нещо свое или не.
Какво научихте по пътя към успеха? Труден ли е за извървяване? И в тази връзка може ли да се даде някаква дефиниция за успех?
Правят се страшни жертви, една от първите е семейството и приятелите. Определено много тежи и даже мисля, че още наваксвам. Когато човек навлиза в дадена работа, независимо каква, и иска да е добър в това, което прави, трябва да се отдаде изцяло. Моята професия е в сферата на обслужването и често, когато другите почиват събота и неделя и отиват на партита, обикновено аз ги организирам и готвя. Виждате каква е разликата, нали? Не трябва обаче човек да бъде роб на собственото си нещо, необходимо е да открие баланс. За мен успех е човек да постигне целите си, по-скоро него да го оценят и той да разбере за това. По пътя към успеха трудностите са много и в този период от време се изгражда един манталитет на професионалист и в един момент се получава собственият почерк и емблематичност.
Как се създава име в огромното море на предлагане?
Има много хора с ресторанти, но определено не е там идеята, просто трябва да се наложиш и в същото време да си разпознаваем сред другите. В това се изразява тънкостта. Дали ще се вижда в чинията или ще си сложил някаква подправка е личен избор. Например в моя ресторант не се поставят на масите оливерници и сол, само черен пипер. Не да отидеш в ресторант и да започнеш да си готвиш. Поискаш ли допълнително за овкусяване не е добре. Наложен е нашият ресторант. Менюто ни е много кратко, но разнообразно. При нас няма готвенко и обедно меню. Тези неща ги има почти навсякъде. Стремим се да бъдем различното място. Човек трябва да си наложи стила.
Професията за Вас какво е? Как ще я дефинирате?
Отговорност. Имам екип от 16 човека. За мен е важен целият процес от избора на храната, какво ще купя, до приготвянето й, поднасянето й. Отношението. Всичко това комплексно.
Разкажете за самоковската нишка?
Майка ми е оттук, приятелит
е също. Имам един почивен ден и гледам да го прекарам тук. Самоков за мен е мястото, на което съм израснал и на което винаги се връщам с усмивка. Много ми е спокойно тук.
Не е тайна, че станахте популярен покрай предаването „Lordofthechefs” за определена публика. Как дойде предложението за участие и как се развиваха нещата там? Разкажете нещо от “кухнята”?
“Lordofthechefs” e може би единственото по рода си предаване в България, а и в Европа, което показа в такъв кратък период от време много различни стилове на готвене, различни задачи. Има други подобни предавания, но не и с молекулярна кухня, каквато при нас присъстваше. В няколко епизода бяха показни неща, които не са правени. Те са трудни като организация. Всичко това стана факт благодарение на екипа на Слави Трифонов. Те разчитаха изцяло на нас, като единствените хора, които разбират от това. Ние четиримата бяхме режисьорите на предаването – шеф-готвачите Ради Стамболов, Борис Петров, аз и Жоро Иванов, който беше зад кадър. Предаването е точно за онази публика, която се интересува от спецификите на готвенето и да видят, че понякога и професионалистите допускат грешки. Хората, които взеха участие в това предаване наистина са успешни и всички работят на добри места. Някои бяха непрофесионалисти, после се доизградиха и започнаха работа професионално. Полезно беше за всички участници присъствието им в предаването. Друг е въпросът, че от 18 часа снимки се излъчват само 40 минути. Не може да се види целият процес за онези, които наистина се интересуват и искат да се самоусъвършенстват. Доста от интересните неща остават зад кадър.
Да приготвяш храна е изкуство. Каква е принципната разлика да готвиш за семейството си и за клиенти?
Вкусът. Единият е наложен, а другият се налага. Наложеният е в семейството, а другият какво ще предложиш. Винаги има някакви изненади, разбира се (усмихва се). С приятели често се събираме и си правим тематични кулинарни вечери, избираме си тема Швейцария например и импровизираме. Жените в нас не готвят.
Кое е най-трудното нещо, което сте приготвяли?
На чуждо място всичко е различно, тиганът, котлонът, пламъкът както се казва и той е различен. Най-сложното нещо, което съм правил е меню за хотел в чужбина–балансирани и подредени ястия, допълнени с подходящите напитки и сосове. Селектирането е доста специфично и трудно. Предизвикателство е.
Вярно ли е, че любовта на мъжа минава през стомаха?
Сигурно е вярно. Мъжете обичаме да си похапваме. Когато се храня, се наслаждавам на храната. Но без десерт не си тръгвам. Не съм от хората, които крият рецепти, ако някой ме попита винаги казвам-така се развива човек. Доста рецепти се крият. Но не знам защо. Има книги, в които рецептите са записани грешно.
И за финал на разговора вярно ли е, че за да се получи едно ястие добре задължителната съставка е щипката любов?
Не само щипка, а направо шепа (смее се).
