Обща категорияОбществоРегионалниСамоков
Чета, когато мама ме накара. Но тя самата не чете…
Рубрика: Системата и ние в нея
Румяна Костадинова
В седмицата на детската книга съм се размислила за децата, които не четат. Не, това не са само някои от децата. Това са повечето деца. Подготвяйки този текст се опитах да поканя деца да четем заедно и да поговорим за книгите. Една седмокласничка ми отвърна:
„Какво?! Да чета извън училище?! Никога!“
Третокласничка сподели, че чете само когато мама я накара и това е през ваканциите. През учебната година време за книги няма. „Аз чета по няколко пъти уроците в учебниците, а те не са никак малко“, разказа ми третокласник. Второкласничка каза, че обича да чете, но го прави рядко. „Вкъщи никой не чете“, единодушни са децата. Майките и бабите гледат сериали, бащите – спорт и понякога филми, дядовците – новините и по някой сериал. Телевизията е основният източник на информация и средство за забавление. И с това не ви казвам нищо ново.
Станахме ли по-просветени и по-радостни?
Изобилните количества информация, с които електронните медии ни заливат от сутрин до вечер, не са повишили интелигентността ни. Даже напротив, направили са ни по-мързеливи при сравняването на гледни точки и по-лесно допускащи внушения. Тaкa наречените забавни предавания по телевизията не са направили живота ни по-радостен, нито нас – по-устойчиви на стреса. Обратното, по-депресирани и по-тъжни сме от всякога, казват статистиките. Объркаха се и моралните ни ценности. От телевизора ни бомбардират реклами за предмети и начин на живот, които не можем да си позволим и от които нямаме истинска нужда, но развиваме потребност да притежаваме. Мобилните телефони ни държат в интернет през цялото време и можем да пазаруваме непрекъснато.
Технологията е чудесна, но не е всичко.
Днешният свят се развива много бързо, особено в технологично отношение. И това сигурно е чудесно. Преодоляваме болести, недоимък и неравенства навсякъде по света, макар че създаваме и нови. Но това са естествени процеси. Откакто свят светува човекът търси интересното във Вселената около себе си и се опитва да си го обясни и да го подчини. Така направихме физическия си живот по-лесен от всякога, но и по-неудовлетворителен. Имаме повече откогато и да било в човешката история, но вярваме, че имаме все по-големи нужди.
Духовността и мисленето са екзотика.
Каквото и да притежаваме в материално отношение и каквото и признание да получим от хората, една частица от съзнанието ни търси смисъл в нашето съществуване. Това търсене се случва на мисловно ниво и обикновено не се задоволява с готови отговори. В процеса на живеене всеки от нас ги търси сам. Ето за това са полезни книгите. Те ни срещат с истории за живота на други хора и техните търсения за смисъла в него. Така ни провокират да проверим други версии на действителността и различни от нашите стратегии за справяне с нея.
От близо две години аз работя в читалището на Драгушиново и се грижа за неговата библиотека. Покрай работата си тук опознах местните читатели – млади и стари. Видях с какви книги е пълно многохилядното хранилище. И едното от нещата, които установих, е че отдавна
читалищата не са това, за което са били замислени.
Все си задавам въпросите кога и защо хората – и в частност децата, престанаха да четат. Намерих много отговори във всекидневната си работа в библиотеката, както и в собственото си битие на страстен читател. Мнението ми няма претенции за представителност или изчерпателност. Но смея да предположа, че са валидни за още много места под българското небе. Ето някои от изводите ми:
Мит е, че едно време българинът много е чел.
Под „едно време“ нямам предвид Възраждането или началото на ХХ век, а само преди 30-40 години. В библиотеката намерих стари читателски картони. В голяма част от тях бяха изписани по десетина реда, много са и само с по 2-3 заети книги. Най-старите картони са от 80-те години на миналия век – от времето преди „демокрацията“ и преди безбройните медии. Още тогава моите съселяни не са „умирали“ да четат. Направи ми впечатление, че мъжете традиционно са избирали индианските романи от американски автори като Майн Рид и Карл Май, а жените – романтични автори като Андре Мороа и приказки за децата. В картоните има заглавия като „100 минути за красотата“, четена от жени и лирика от Пеньо Пенев, избрана от мъже.
Библиотеките са пълни с книги, които никой никога не е чел.
И едва ли някога ще прочете. Когато се захванах да подреждам библиотеката, попаднах на стотици книги, които са били разгръщани само за да им се залепят т. нар. „датници“ – таблиците, в които се вписва кога трябва да се върне книгата. Тези таблички стояха чисти на „втора корица“ (вътрешната страна на първата) и при разгръщане просто отлитаха – дори лепилото им се беше разпаднало от времето. Изумих се колко много книги са писани и превеждани у нас по времето на социализма. Всевъзможни автори на проза, поезия, белетристика. Писатели и поети от бившия соц-лагер, гръцки и турски автори. И почти никой от тях не е намерил читатели в Драгушиново. Библиотеката е пълна и с литературна критика, както и със заглавия от техниката, механиката, животновъдството и аграрната сфера. От старите книги човек може да научи как се кара трактор, как се развъждат говеда, как се правят лехи в зеленчукова градина и как се плете макраме.
Днес книгоиздаването е голям бизнес.
Колкото и да се оплакват, издателите на книги у нас се множат. Това е сигнал, че пазарът не е толкова негостоприемен за тях и читатели все пак има. А цените им не са никак ниски. Съвременни автори – и български, и чужди, се продават по 15-18 лв. Въпросът за качеството на отпечатаните книги е нещо съвсем друго. Българските автори са най-малкото смели. Множат се като гъби след пролетен дъжд, нищо че печатат по 100-200 бройки. Чуждите също изобилстват, макар че качеството на преводите е сложен въпрос. Важното е, че независимо от тиражите, книги се печатат и се продават. И вероятно се четат. Вероятно. В съвременните читалищни библиотеки
има пари за книги, но няма читатели.
Поне в Драгушиново е така. И причините за това не са просто алтернативните източници на информация и забавление. Книгата сама по себе си отдавна няма „последната дума“ по въпросите на битието. Освен това четенето е бавен процес, ярко несъответен на скоростта на обмен на информация днес. Четенето изисква осмисляне, а осмислянето е за ума като фитнеса за тялото – ако искаш забележими резултати, е нужно постоянство. Ориентираният към външната форма съвременен човек е готов да инвестира часове и тежки физически усилия в изграждането на мускули, но не и в ученето на понятия и боравенето с тях. С това не искам за пореден път да противопоставям хората на спорта на хората на ума. Просто отбелязвам посоките, в които насочваме постоянството си. После се чудим защо живеем в такъв свят.
Мама не чете. Защо аз да чета?
Според мама, за да получиш по-добро образование и да имаш по-добър живот от нейния. Ако я попиташ обаче защо тя самата не чете, вероятно ще ти каже, че няма време. Което няма да е вярно. Защото намира време за маникюр, фризьор, сериали и клюки в интернет.
Не смея да правя обобщения защо хората не четат. Но ще споделя защо чета аз. Защото просто не мога да не чета. За мен книгите са извор на вдъхновение, средство за утеха, източник на мъдрост, прозрение и радост. Те са моят личен свят, в който търся ориентири за по-успешен живот, по-смислено съществуване и повече принос към цялото. От тях се уча да нося с достойнство тегобите на битието си и да ценя вълшебните моменти на любов. В тях намирам надежда за един по-добър свят. Защото щом някой го е помечтал, значи е възможно да се реализира. Така че,
Чети, дете. Независимо, че мама не го прави!