Мария Галчева
В този ред на мисли, говорейки за промени и за реалност, обръщаме поглед към всички онези хиляди българи, които вече не са на родна земя. Някак си като по традиция.
Много е тъжно наистина, защото общностите ни по света вече наброяват цели градове, а тук остава само един тъжен спомен от споделено минало. Разбира се, това решение има своето дълбоко основание, понеже едно е да се мъчиш едва да вържеш двата края в рамките на месеца и съвсем друго да има възможност да реализираш себе си и семейството, макар и навън.
Не бързайте да съдите.
Всеки сам знае каква цена плаща за решенията си. Факт е друго, че в България броят на хората в работоспособна възраст намаляват все повече и това не се дължи само на емиграцията. Дължи се и на тоталния хаос в много сфери от обществения живот, които бълват неграмотни, но претенциозни бъдещи работници.
Тези, които могат, решават да потърсят бъднините си другаде, застраховайки се от „възможността“ да попаднат в машината на нашата неразбория.
Цветелина Герасимова ни гостува в днешния брой със своята лична история. Тя също не тръгва към Острова, водена от добро, както ще прочетете, но пък намира възможности за реализация и не на последно място – проправя пътя на своето дете. С нея говорим за липсите, за средата, за носталгията – т.е. за самата реалност и начините, по които може да се преодолее положението „емигрант“.
Говорим и за дома, за това колко необходим е той и дали се преодолява изконно заложеното чувство да си българин с всичките положителни и не дотам хубави наши черти.
Интервютата с млади хора, избрали да не са част от България, носят особен дух. Със сигурност само те си знаят какво им коства да са далеч от род и родина, но и ситуацията, в която се намираме не предлага кой знае какви възможности. Всеки сам е шивач на щастието и на съдбата си, но нека оставим думата на Цвети и нейния разказ за Лондон и живота там.
Как узря решението да заминеш?
Решението ми да замина, дойде след раждането на сина ми, осъзнавайки, че в България е изключително трудно да се гледат деца.
С какво се занимаваш днес?
Работя като детегледачка на непълен работен ден, графикът ми е съобразен с учебния график на сина ми. В България освен моя син, бях и приемен родител и гледах още едно момченце на възрастта на моето, натрупах опит и рутина, които използвам сега.
Какъв е Лондон през твоите очи, какво не знаем за него?
Аз обичам Лондон, чувствам се добре тук… С няколко думи мегаполис, изтъкан от много възможности за работа и лична реализация. Притежава свой собствен чар, закътаните улички около Темза, парковете зелени и цветни. Аз лично чрез Лондон съм се докоснала до култури и националности, където скупчени така на едно място няма никъде.
Разкажи ни за българите там – една от най-големите общности. Помагате ли си или всеки гледа себе си?
Българите… всичко е относително. В България дори повечето хора живеят в затворени общества, особено хората от малките населени места… идеята ми е, там в затвореното си общество може и да си помагат по-някакъв начин… Но не и иначе – за съжаление широка практика е за тези, които живеят от повече време тук, да правят пари или далавери за сметка на новодошлите.
Тежи ли тъгата по родния дом и какво е чувството, когато се прибираш в Самоков?
Истината е, че нямам носталгия… В днешно време комуникациите не ми остават място за сериозни липси, важното за мен като майка е, навън успешно градя живота на сина си. Самоков ми липсва, но за щастие се прибирам няколко пъти годишно да му се порадвам. На това, което е останало от него. За съжаление повечето ми познати и приятели вече не живеят в Самоков, в чужбина са или в големите градове.
Как се чувстваш, когато чуеш химна?
Когато чуя химна, обикновено се разплаквам, просълзявам се. България е в изключително гадно положение и това много ме натъжава.
Емигрантите – птици без гнездо или …?
О, не птици без гнездо, българите сме дялан камък, аз съм си измислила, че България е там, където има българи. Ние носим своя манталитет (невинаги положителен) самобитност и дух, а в тях живее България и българщината. Няма нищо по-вълнуващо от това да видиш как група млади българи слушат народна музика, а очите им заблестяват.
Откъде започва България, според теб?
България започва от сърцето… От душата, от корена. Лично на мен от Самоков, от мириса на борова гора.
Кое е нещото, което ти липсва, поглеждайки към родината ни?
Нещото, което ми липсва в България е сигурност, спокойствие за утрешния ден, в Англия съм спокойна – тя се оказа добра мащеха.
Първата асоциация, когато чуеш България е?
Първата асоциация е… планината. Аз, която съм израснала под нея. Тя най-много ми липсва, мирисът на сняг, на есен. В България сезоните се чувстват и водата, и храната имат вкус…
Какво би казала на всички млади хора, които обмислят възможността да се пръснат по света?
На младите хора искам да кажа да вярват в себе си и никога да не забравят кои са и откъде са тръгнали, да се връщат в родината си, колкото често могат… Ще дойдат и добри дни…
