Огромната дървена лъжица – символ на Празника на занаятите, изчезна безследно веднага след края на събитието. Този акт хвърли в потрес както организаторите, така и гостите дошли, специално за занаятчийските дни. Прогресивно разтящата простотия със сигурност ще остави траен отпечатък върху първото издание на Празника на Занаятите, още повече, че се бетонира все по-стабилно в нашия архетип.
Неслучайно е измислена поговорката – „Хубава работа, ама българска“. Къде изчезна дървената лъжица? Доказахме за пореден път, че нямаме равни на себе си в излагането.
След перфектната организация неизвестен герой преобърна емоциите на 180 градуса, като реши, че декоративната лъжица трябва да остане вечен спомен за него от този ден. Излиза, че добрата практика тук не може да бъде реанимирана дори с електрошок.
Мълчавило и безпомощно реагираме с вдигнати рамене, чудейки се за какво му е на някой да открадне масивната дървена лъжица. „Проходилият“ предмет още е в неизвестност. И вероятно ще остане такъв за постоянно.
Дали ще успеем поне веднъж да не се изможим и то сами?
Хубав въпрос, но и много замислящ, стресиращ и необнадеждаващ. Отговорът „честно в очи“ няма да се хареса на повечето от нас. Да, на народ, чийто идеал за поведение по някаква неведома и ненормална причина е Хитър Петър. Онзи Хитър Петър, който с вкорененото си чувство да не се прецака, всъщност прецаква всички останали, карайки ги да се чувстват като последните глупаци. Какво ли, ще се случи след време? Ще вървим с наведени глави, заради тези гениални прояви на нашите съграждани. Но нали си се знаем, синдрома на българското авантаджийство е в кръвта ни. Да откраднеш реквизита и това, ако не е повод за гордост?
Е, моля ви замислете се! Излагате не само себе си, но и града. Всяко добре организирано събитие, след това губи своя авторитет. Чудя се с какво ли ще се запомни Празникът на Занаятите? Силно се надявам да не бъде с тази грозен гаф. Подобна случка потъпква смисъла, които се влага в концепцията за събитие. Защото не сме мръднали и на сантиметър от героя на Алеко Константинов – всемогъщия, за съжаление, Бай Ганьо. Човекът, за когото общоприетото е море до колене – такива сме и ние.
Ако сами не пазим чисто името на града си, кой ще го прави?
Дано след време успеем да осъзнаем какви „чудеса“ извършваме и как потъпкваме с леко движение усилията на хора, които искат нещо да се случва.
Самоков има нужда от толкова малко – да го обичат!
