Анна Манова
Някой хора са цели вселени. Пълни са с най-различни истории и това не идва от навъртелите се години, а от живота им, който е като една пъстра палитра. Такъв е и Христо Христов. Поет. Музикант. Литератор. Литературен критик. Старши учител по БЕЛ. Но не всяко от тези определения по отделно, а всичко накуп. Тези дейности така са се преплели в житейската му биография, че е невъзможно да бъдат отделени в своята самостоятелност. Те се допълват във времето, съжителстват заедно и го формират като човек. Определя себе си като вечния студент и човек, който се е зарекъл категорично, че даскал няма да стане, но става. Днес е автор на 9 книги, учител в СОУ „Отец Паисий”, радващ се на обичта на учениците. А когато иска да направи малко бягство или просто да се чувства у дома си, грабва акустичната китара и засвирва най-нежната мелодия, тази на сърцето му. После се пренася при учениците си от „Акустика” и правят свои реализации. Дори, когато пише стихове в главата му са ноти, а когато чертае по петолинието, се раждат стихове. Дълги години е бил част от забавния живот в курорта Боровец, който днес с носталгия нарича „изгубен”.
Направи и своя опит в политиката на местни избори 2015, но споделя, че е за пръв и последен път, защото хората на изкуството, според него, не са за политиката. Намира себе си в съвсем различно амплоа, в ролята си на литературен критик не скрива, че е попадал на много бисери, а благодарение на тънката си сетивност открива много талантливи деца. Всъщност това е и неговата житейска кауза.
Здравейте, г-н Христов. Какво изпускаме между редовете, когато пишем с колегите за Вас?
Може би много неща се изпускат, естествено не е целенасочено. За себе си мога да кажа, че цял живот съм бил студент, като първо съм завършил ПТГ „Никола Вапцаров”, а след това и Колеж по култура, специализирал съм в сферата на музиката. Като една от първите ми сериозни работи беше в Боровец. После завърших „Българска филология”, която е моята голяма слабост и любов. Ако бях продължил още в тази насока, както мислех, можеше сега да съм единственият доктор по филология в Самоков и най-малкото доцент в СУ, а сега съм само магистър. Освен това съм професионален музикант и преподавател по китара още от далечната 1972 година, веднага след напускането на казармата. Като се занимавам сериозно с музика от тогава, като и 4 години с група сме свирили и в чужбина.
Може ли да се каже, че животът Ви е музика и поезия или поезия и музика?
Даже и така да се каже не е най-точното. Тези две неща при мен вървят ръка за ръка цял живот. Що се отнася за поезията, там тласък ми даде Любомир Малинов, който на времето беше попаднал на едно мое стихотворение „На виетнамските деца” и го публикува в тогавашния вестник „Самоковска комуна”, точно под главата на вестника. Бях много щастлив. Бях и най-младият член на литературния клуб в Самоков. Автор съм на 9 книги. А с групата ми по китара „Акустика” сме в този вид от 1997 година. С тях правим интересни хрумвания като доста мелодии ми идват на ноти. Имахме идея да съберем мелодиите в един сборник. По миналата година Габриела Даганова участва с моя песен на европейски конкурс. И само от България беше събрала над 100 000 гласа. Разбира се, не спечели първото място, но пак си е голямо признание. Но като цяло по музиката се запалих през 1968 година, когато се проведе Световен фестивал на младежта и студентите. Тогава в Самоков гостуваха младежи с китари от Латинска Америка, тогава се влюбих в мексиканската музика. Музиката и поезията са постоянно свързани при мен, ту в превес на едното, ту в превес на другото.
Казвал сте, че някои влакове в живота сте ги изпуснал. За къде са били те?
Да, така е. Имал съм възможност да стана художник, например. Васил Чакъров още като ученик ме насочваше в тази посока. Можех да постъпя във Военното училище и сега отдавна да съм полковник пенсионер. Не станах и асистент по Съвременна българска литература в СУ, както и по – изявен китарист, нито пък италиански зет /смее се/.
А сега какъв сте?
Една много чувствителна струна. Всичко, което виждам ме вълнува, макар не винаги да го изказвам.
Много пъти в неформални разговори сте казвал, че сте свързан с Боровец, но той отдавна не е това, което беше. Защо?
Аз съм свързан с Боровец след 1972 – 1975 година като китарист, водеше се ДСК отдих и туризъм. Тогава водехме един странен бохемски живот. И взимахме много пари по това време. Нямах реална представа за живота. Всичко беше музика. Свирехме с група „Самоковите”, като най-известен сред нас беше Славейко Макатев, голям барабанист и имитатор. Много сполучливо имитираше Елвис и Луис Армстронг. Изключителен глас. Четири години съм бил с тази група както в страната, така и в чужбина. Много силна група бяхме идваха да ни слушат и от други места. Свирил съм една година с Димчо Тосков и Николай Тосков.
Каква е съществената разлика от преди и сега по отношение на курорта Боровец?
Сегашният Боровец няма абсолютно нищо общо с миналия. На мен и затова не ми се ходи там. Това не е моят Боровец. Предишният Боровец беше много романтичен, много вили имаше, по-малко хотели, както и много туристи. Главната ни идея тогава беше Боровец да остане за самоковци. В най-активните сезони – летни и зимни – приятел не можеше да уредиш да почива. Имаше много веселие. Ските не бяха толкова популярни, през лятото имаше много туристи. Правеше се екскурзионно летуване, различни туристически маршрути, една част започваха от Рила. Имаше изключително много туристи. Старият център кипеше от живот като движение. Аз съм един от създателите на т.нар. „Бизнес клуб”, синдикална организация в защита на работещите в сферата на туризма. За три дни се записаха 70 души. Просъществува 3 години. Като водещата идея беше Боровец да остане на самоковци и когато се подновяваха договорите да се запази персонала. Но през 1991 – 1992 г. се смениха договорите и нещата се промениха. Сега разстоянието между хотелите „Рила” и „Самоков” е „капан” за туристи. Очевидец съм на строежа на лифта, както и на хотелите „Рила” и „Самоков”.
Аз съм свидетел на запалването на хотел „Мусала”. На следващата сутрин бях там. Имаше 8-9 жертви. В близкия хотел „Калина” бяха разположени ранените. Беше подгизнало от кръв в самия запален хотел, някои от хората са скачали от етажите. Страшна паника е било и страшен ужас за намиращите се в този момент вътре хора. Обиколил съм след няколко дни целия хотел, миришеше на изгоряло месеци наред. Месинговите статуи пред хотела се бяха стопили. А една въздушна вълна беше направила дупка в тавана. Говореше се, че нарочно е запален и казваха, че огънят е тръгнал от дневния бар, намиращ се в ляво. И вместо да го изгасят те взели и отворили прозореца. Освен това от западната страна на първия етаж имаше врата, която е като изход, но тя е била заключена точно тогава. Точно денят след Поклади. Много жестоко. Смениха името на „Соколец”.
Знам, че на времето са се организирали доста вечеринки. Разкажете за Вашето участие там.
Забавни вечери се наричаха. Изключително масови. Аз бях един от първите диско водещи, работещ със сценарий. Имах радио и от него правих запис на касетка. Нова музика, традиционна музика, конкурси, загадки. Увлекателно, но трудно да се направи. Още не беше много популярно в страната. Виждал съм по морето, но съм си го представял как трябва да бъде. Анимацията съм я правил години наред. Според гостите се предлага, правили сме екурзии, походи в планината всяка седмица. Щом станаха промените след 90-та година първи бяхме подгонени тези, които можехме да имаме претенции за нещо. Трябваше бързо да ни премахнат.
Боровец сега не е това, което трябваше да бъде. Всяко свободно място стана хотелче, някой каза, че има 20 хил. легла, дори да не е такава цифрата, пак е голям капацитет, в който трябва да работи около 5-6 хил. души персонал. Това е за едно малко пространство един малък град. Това е абсурдно, подчертавам абсурдно. Но и да предположим хипотетично, че тази леглова база се запълни тези хора какво ще правят? Мисля, че това беше един хаос, които стана тук 90-те години. Това трябва да се разреди. Има страхотен кич, това е недопустимо. Това е чалга архитектура. В началото бяха само няколко хотела: „Мура”, „Бор”, „Еделвайс”, „Мусала”, после „Мура” и „Ела” и доста по-късно „Самоков” и „Рила”. Даже като построиха Самоков и Рила се говореше, че не може да има толкова много туристи на едно място. Трябва някое правителство да вземе сериозни мерки.
Като стана дума за политика, Вие взехте участие в местни избори 2015. Имат ли място хората на изкуството в политиката?
Много мислих дали да участвам. Зина, моята голяма приятелка, ме нави. Аз съм убеден, че хората на изкуството не трябва да се бъркат в политиката, могат да изказват мнение, но не мисля, че мястото им е в политиката. Защото имат съвсем друга специфика в съзнанието си, по-скоро от гледна точка от душевността на хората. Моето мнение е такова, и не само моето. Нашето участие със Зина даже беше доста наивно, зад нас не стоеше никой. Сами си събирахме пари за плакати. Мисля че друго е моето амплоа. В платформата, в която участвах най ме привлече морала и културата. В политиката никога не е имало нито морал, нито култура. Политиката е нещо, към което ние може да нямаме отношение, но тя има към всички ни. Преди години пак съм получавал предложения, но съм отказвал. За първи път, и при всички случай за последен, участвам в избори.
И за финал на нашия разговор искам да попитам как виждате днес културата в Самоков?
Преди кипеше по-голям културен живот. Самоков като цяло има отношение към културата и даже по-специално към театъра. Спомням си на времето в школата „Проф. Васил Захариев” имаше 220 – 230 деца, като трима бяхме учителите по китара, толкова бяха и по акордеон, имаше пиано, както и уроци по английски, френски и немски. Вижте в какво състояние е днес. Говори се, че е частна собственост и затова сега е в такъв вид. Не е точно така, има няколко наследници, които са евреи и живеят в Израел и те са оставили къщата да се ползва за културни дейности.
След 90-та година понятието колективизъм отпадна и се появи индивидуализмът. Може би е съвсем нормално. Това се случва най-вече в сферата на културата, за съжаление.
