Общество

Хореографът Станислав Крумов: „Танцът стана моя съдба”

Анна Манова

stanislaw3Станислав Крумов е от хората, които все още пазят запален огъня на българското и на традицията, което в неговия случай е намерило израз в професионалната сфера на танца. Крумов се занимава с български народни танци от най-ранна детска възраст, а във вените му като шевица са се преплели различните равноделни и неравноделни стъпки и желанието да е продължител на всичко, научено във времето.

Главният инициатор танцът да е негова съдба, както самият той се изрази, е неговата майка, която също е мечтала за кариера в народните танци. Това си остава нейно нереализирано желание. Обикновено мечтите на родителите се проектират върху децата. Но тук е без натиск – само като шанс. И така едно малко момче стъпва в залата за танци и сърцето му остава там. И така до днес. Започва в далечната 1986 година като част от ансамбъла на МВР, завършва хореографско училище, танцува в ТА „Маяковски”, завършва Академията за музикално и танцово изкуство и става за около 3 години солист на танцов ансамбъл „Тракия”.

От 16 години Станислав Крумов е хореограф, който ръководи  17 групи в София, Момин проход, Самоков, Поповяне, Клисура. За него хореографията не е просто начин за препитание, а будителска дейност, в която влага цялата си отговорност и почти цялото си време. А възрастовият диапазон на желаещите да играят, е доста широк от най-малките до вече зрели хора, случвало се е дори през педагогическият му подход да минават три поколения танцьори. Като целта винаги е една и съща –  популяризиране на българския национален музикално-танцов фолклор.

Животът му е пряко свързан със залата, където го намирам сега за интервю след поредните занимания в читалище „Младост -2003” гр. Самоков.  

Здравейте, г-н Крумов. Намирам Ви в залата, след поредната репетиция. Разкажете малко повече за професионалния си път и за всичко онова, което Ви доведе в залата и подпали „фитила” на любовта към българските народни танци?

Първите ми стъпки в българското танцово изкуство започнаха в един от водещите танцови състави – Ансамбъла на МВР. Бях там около една година. Истината е, че майка ми много искаше да се запиша на народни танци и да опитам дали на мен това нещо ще ми хареса. Съвсем естествено като момче аз смятах, че това ще предизвика шеги по мой адрес. И бях решил да тренирам футбол. Но все пак отидох до залата, където се провеждаха занимания по народни танци, за да проверя. Когато стъпих в танцовата зала, аз повече не си тръгнах. Танцът стана моя съдба. Така че и до днес когато ме попитат кой е виновен аз да тръгна по този път винаги казвам, че това е майка ми. Но без натиск и налагане, тя просто ми даде шанса да се докосна до нещо, което на нея като момиче на времето и е било забранявано. Тя известно време е играла в Ансамбъл „София” при известния хореограф Ради Радев. След това пътят ми се разви някак естествено. Когато бях 6-7 клас се преместих в един от водещите софийски състави – ТА „Маяковски”. През 1990 година кандидатствах в тогавашното Държавно хореографско училище, което днес е Национално училище за танцово изкуство. След това ме приеха в Академията за музикално и танцови изкуство в град Пловдив, където 4 години танцувах в ансамбъл „Тракия”, три от които бях солист. И така от 2000 година преподавам български народни танци, като започнах в едно софийско училище в кв. „Люлин”. Имам всякакви възрастови групи от 3-годишни до групи от баби.stanislaw4

Интересен професионален път. Какво е мнението Ви за клубовете по народни танци, които в последно време придобиха популярност? И трудно ли е да си хореограф?

Аз съм един от първите в София, който направи т.нар. клубове за народни танци. Това беше през 2004 година. Това, което мен лично ме провокира към такава стъпка е желанието ми да предам на младото поколение онзи фолклор, който е описан в книгите и сборниците, когато се е ходило на терен по селата да се събира всичко автентично и да се записва. И за да може този фолклор да го има и да бъде предаден от нас. Ние имаме тази огромна отговорност по съхранението му, иначе ще се изгуби във времето. Важно е, когато един човек прави нещо, независимо в каква сфера е, да обича своята дисциплина.

Трудна професия е, защото отнема голям физически ресурс. Самият аз имам травми и професионални заболявания. Имам няколко операции на гласни връзки, загубих си гласа в училище, където преподавах между 8-10 часа на ден. Тук опира до това за какво го прави човек. Аз наистина обичам това, с което се занимавам, обичам танците.

Къде преподавате?

stanislaw2Имам около 17 групи, които ръководя в момента. Идвам в Самоков и в селата от самоковско, в Момин проход и Бистрица. В града ви преподавам в читалище „Младост –  2003”, където си партнираме чудесно с Лили Шуманова и в СОУ „Отец Паисий”, където бях много добре посрещнат също. Корепетирам и с „Шишмановската група” отново към читалище „Младост -2003”.  Ходя по самоковските села и го смятам за будителска дейност, защото на места имам по 5-7 души. Много ми е тъжно, когато виждам да има читалище в едно малко населено място и в него да няма почти никаква дейност. Идентичен е случаят в село Поповяне, където има само танцова група. Там в началото започнах с много малка група,  а сега са около 15 души, като посещават хора от Ковачевци и Ярлово. Имам група в Клисура също. Смятам дейността си за доста отговорна. Важно е да се вдъхне светлина в живота на тези хора.

Как е от другата страна на барикадата, както се казва? От танцьор – който е част от ансамбъл –  до хореограф?

Чувствам се много добре в тази си позиция. От това, че имам дълъг опит знам кое и как може да затрудни танцьорите. Практиката ме е научила. Всичко това, което преподавам е минало хиляди пъти през мен.

Какво научихте, когато попаднахте в шопския край? Имаше ли нещо ново, непознато за Вас до сега и специфично само за самоковско?

Самоковският край спада към шопска етнографска област. Самият аз съм шоп, баща ми е от Пернишко, граовски край. Научих едно интересно хоро, което видях в село Широки дол – от типа на ситно шопско. Научих една интересна ихтиманска копаница. По отношение на облеклото ми направиха силно впечатление носиите на нашите баби от Шишмановската група, от село Шишманово. Това село от много време не съществува. Обогати ми се знанието и разбирането. Нямах допир до този край, беше ми по-малко познат. Вече го познавам.

Какво смятате за връщането на неделното хоро на мегдана? И доколко един градски площад може да бъде наречен мегдан?

Аз смятам, че това е добра идея, въпросът е под каква форма се поднася на хората. Народът обича да танцува и това се доказва с многото родили се в последно време места, където на групи хората разучават българските народни стъпки. Но има и един друг момент – това се превърна в начин за изкарване на пари. Навъдиха се много хора, които не са специалисти и започнаха да преподават много непрофесионално. Това е голям бич за цялата ни гилдия. Някой танцьор обича да танцува, играе няколко години любителски, след това решава, че може да преподава, прави си рекламни материали и т.н. Тези хора, които нямат двигателна култура и са самодейци, могат да направят травма много лесно. Ние сме учили анатомия, физиология, не е само да знаем 10 хора и да ги преподаваме. Да се преподава правилно, това е образование. Трябва си сериозна подготовка.stanislaw

Що се касае до неделното хоро, ние хореографите в града правихме няколко варианта. Мисля че като цяло е добра идея и хората откликват. Забелязал съм, че на тези организирани неделни танцови сбирки на площада се хващат на хорото онези, които са част от групата на някой от хореографите. Останалите подхождат по-боязливо и остават дори настрана. Смятам, че ако повече се популяризира и се случва поне веднъж в месеца, както сме си говорили, ще се включат и повече хора. Никога не отказвам да участвам, живея в София и за мен не е проблем да пътувам. Всички ние го правим безвъзмездно.

Получава ли се на базата на любителската основа нещо професионално?

Редки са тези случаи. В по-малкото населено място обикновено децата търсят реализация в големия град. Така се получава, че доста от тях, които завършват 12 клас, си тръгват от града и си вървят по своя път. Ти си влагал в този човек, той вече се е научил, разиграл се е и има други интереси и така губим доста често тези деца. Но когато видя в някое от тях зрънце, което може да стане професионален танцьор се опитвам да го стимулирам в тази област. Тук трябва осанка, визия, двигателна култура, защото е специфична професия, изключително свързана с физическите данни.  И когато набележа такива деца, които са музикални, пластични, с отношение към танца ги насочвам и им помагам. До сега имам около 6 човека, които съм пратил в хореографското училище и нямам нито един върнат. Още повече аз съм работил в това училище и съм наясно с това, какво се търси. Така си партнираме. Ние им даваме добра глина, от която да направят много неща.

От Самоков имаме ли такива деца?

Мога да се похваля с Радка Шукадарова. Това е дете, което аз открих преди една година, която в началото идваше от време на време. Но тя определено има данните и таланта, още повече е спортист човек. Успях да я подготвя и тя от 15 септември започва в Националното училище за танцово изкуство в София и ще се подготвя за бъдещ професионален танцьор.

От три години сте част от културния живот в града. Как се чувствате?

Да, от три години съм в Самоков. Близо ми е, тъй като аз съм от София и за мен пътуването до тук не ми е проблем, както и до близките села… освен в зимни условия /смее се/. Наследих мястото в читалище „Младост – 2003” от моя съученик, приятел и колега Иван Иванов. Имам добра основа, на която стъпих и съм му обещал, че ще поддържам нивото. И ако реши един ден да се върне, понеже той в момента е в чужбина, да не бъде разочарован. За мен има смисъл това, което правя. Имам желание да откривам още талантливи деца и да помагам на тези, които изберат българските народни танци за своя професионална реализация. Опитваме се да им осигурим изяви на тези деца, било то на местни празници или читалищни изяви. Тази година, в началото на август /04.08 – 08.08/ успяхме да излезем в чужбина. Участвахме на фестивал в Будапеща, посетихме Виена. Беше много хубаво преживяване. За децата беше излючително интересно, много от тях не са излизали в чужбина.

Друго, което ми прави впечатление е, че често децата от малките населени места са с наднормено тегло, те не се движат. Трябва да се научат да спортуват. Предстои ни събиране на деца от предучилищнии групи, с които ще работим професионално и с подходящ музикален съпровод. Иска ми се да съберем повече деца. Искаме да попълним състава. Имаме богат репертоар от доста танци, а ще направим и нови.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close