Когато тръгнахме от Самоков, времето беше намръщено и мрачно – като ученик за първия час, който не се е доспал. При слизането ни в Златна Тракия времето показа последното си слънчево и лятно лице, което ни се усмихваше до края на деня. Съдбата беше благосклонна към нашата група и празничното ни настроение се споделяше и съпреживяваше от последния истински летен ден.
Първата „изненада“ преживяхме в заведение за бързо хранене на бензиностанция на магистрала „Тракия“, намираща се преди Пазарджик. Всички останахме изненадани от „политиката“ на това заведение – за да ползваш санитарните възли, трябва да се предостави касова бележка. Какво да се прави?! Пазарна икономика!? В кръга на шегата, ние потенциалните клиенти, в такава ситуация сякаш трябва да програмираме физиологичните си нужди. В интерес на истината кафето, което закупихме, беше ароматно, ободряващо и освежаващо. Е, ако беше и подмладяващо – цена нямаше да има!
Продължихме пътя си – бързо преминахме през Пазарджик и впечатление ни направи колко се е смалила Марица, притисната не само от двете си страни като наказан затворник, а и от още по-големия й душманин – продължителната суша. Ще отворя едни скоби – по думите на Захари Стоянов същата река на същото място е била толкова пълноводна, че големи товарни лодки са докарвали стоки от устието на реката до Септември и Белово. В сравнение от преди век и половина реката изглежда жалка и невзрачна. Обезлесяването е казало тежката си дума. Пак по спомени на Захари Стоянов – от едновремешния Тартар (Пазарджик) до Филибе (Пловдив) можеш да стигнеш като се качиш на едно дърво от Пазарджик до Пловдив, толкова е била гъсто залесена.
Най-сетне стигнахме в Пещера – град, който се намира в полите на Родопа планина, за която Николай Хайтов е казал: „докато Рила е величествен остров, то Родопа планина е океан.“ Първата ни спирка в града беше в местната историко – културна забележителност „Перистера“. Защото беше в първия ден от седмицата или международен ден на туризма – тя беше затворена за посетители. Имаше телефонен номер на входа за връзка с отдел „ Култура“ на общината и като се обадихме за съдействие, че сме дошли да видим тази забележителност (все пак сме пропътували 90 км.) , любезна служителка още по-любезно ни обясни, че не може да направи изключение и ни пожела дежурното: „Приятно прекарване в Пещера!“. А ние самите и без това пожелание се постарахме наистина да ни бъде приятно и интересно.
Пътуването и пътешествията са полезни, защото се срещаш с чужди, непознати за теб градове, места, хора. Освен приятно е и полезно, понеже имаш възможност да научаваш нещо ново и да правиш съпоставки. Името на града Пещера идва от старославянски и в превод на български език означава дупка, вкопана дълбоко в земята. Та градът напълно заслужава да носи това име, защото (както близката й приятелска Дупница) Пещера (градът, в който гостувахме) е разположен в един улей, гънките на величествена Родопа планина, която е обгърнала града като любяща майка малкото си дете. Мила родна картинка! Първото не само мое впечатление, а и на колегите, че градът носи манталитета на провинцията – по улиците, градинките срещахме умълчани и умислени, затворени в себе си хора. Провинциализмът не е само роден феномен (например в американските филми, чийто сюжет разглежда семейството на обикновения човек, когато действието се развива в голям град, се разкрива забързаният и целеустремен живот на неговите граждани). И в американската провинция, според филмите им, животът тече на по-бавни обороти.
След като изживяхме разочарованието, че не успяхме да разгледаме местната забележителност „Перистера“, от която се открива панорамен изглед към града, автобусът ни откара в центъра на града. Тръгнахме по главната улица, която е пешеходна, възмути ни вонята на мърша – удари ни в лицето. Ако това е скандално за нашата група, остана необяснимо как сред тази смрад местни хора седяха по пейките и млади майки разхождаха децата си. Друго впечатление (което намирам между моя град и Пещера) е, че са „мили родни картинки“. В една градска градинка пред китайски магазин, какъвто има в Самоков, станах свидетел на възрастна ромка как се „състезава“ със своето внуче кой може по-силно да се люлее на люлки със съмнителна сигурност. Същият проблем, както и при нас, имат и с бездомните кучета. Малка група от малцинствата озвучават с високите си децибели половината център. Те бяха в тийнейджърска възраст, ученици, което предполага, че те по това време трябва да са на училище, а не да се шляят по улиците.
Посетихме и музея на автомобилите от социализма. Ако пътуването до Пещера е движение в пространството, то при посещението в този музей имах усещането, че влязох във вълшебна машина, с която пропътувах назад във времето на зрелия социализъм, от който имам ясни спомени. Обстановката, експонатите в него, ме върнаха в моята младост. За нашето съвремие, второто десетилетие на 21-ви век, да си закупиш черна и бяла битова техника, уреди, инструменти, предмети за бита, личен автомобил – не е никакъв проблем, имаш възможност да избираш от много модели, марки, производители. Но само допреди тридесетина години в България цареше негово величество дефицит на стоки и сега си спомням с нотка на обида, съжаление, срам – за да си купя руски хладилник „ЗИЛ“ ( фирмата производител „Завод имени Лихачова“, произвежда не само камиони, но и хладилна техника), трябваше да се използват връзки или да се купи „под рафта“. За да си закупя руски цветен телевизор „Рекорд“, наредих се на опашка в ЦУМ и се записах в списък. За съвременния млад човек тези житейски изпитания биха изглеждали абсурдно, но за мен е обидно и унизително. Там са изложени вече забравени автомобили, производство на социалистическите държави, които с изключение на автомобила „Шкода“, са спрени от производство. Изложени са „Москвич- 401 “, „Запорожец“, три модела „Волга“, „Вартбург“, „Трабант“, полската “Варшава“, три модела „Лада“ и пловдивското производство „Булгаррено“. Тези автомобили бяха основният парк през епохата на социализма. Истински лукс и завист провокираха тези, които са работили зад граница и можеха да си купят западни автомобили. Икономическата криза на Нова България след 1989 г. наложи своите писани и неписани закони – в продължение на 10-15 г. те слязоха от пътищата на страната ни, защото (както казах) производството им е спряно, тъй като социалистическите страни бяха една затворена система в рамките на „Съвет за икономическа взаимопомощ“ и след промените от 1989 г., когато капсулираният свят на комунистическите държави се сгромоляса, нито един (с изключение на „Шкода‘) от социалните автомобили не може да издържи конкуренцията на западните марки. За това какво представляваха социалистическите возила и защо изчезнаха от пътищата ни – ще си позволя да дам една информация за „Москвич- 401,403,408,412“ , която силно ме впечатли. Двигателят, скоростната кутия, ходовата част на тези коли са точно копие на “Опел Кадет“, модел 1938 г. А двигателят на „Москвич- 412“ е модел на двигател на БМВ от 1940 г. Когато червената армия завладява днешна Саксония, влиза в завода и за тези морално остарели автомобили ние чакахме по 20 години -предварително платили капаро от 1500 лева, без да се начислява лихва, защото държавата две десетилетия работи с тях. Както споменах по-горе, много стоки се продаваха „под масата“, но това неписано и неофициално правило в тогавашна България не важеше за политическата върхушка, което ми напомни една крилата фраза от това време: „Пред социализма всички сме равни, но някои избрани са по-равни“. Видях изложена черно-бяла техника – социалистическо производство. На една от стените на музея бяха изложени колекции от табели, които назидателно, поучително, дори предупредително гласят: „Въшката – враг номер 1 на комсомолката“, „Граждани, пазете селото си чисто“, „При шефа се влиза само по голяма нужда“, „Бакшишът – срам и обида за теляк“ (човек, който в градска баня срещу заплащане изтрива гърба на къпещите се). Тези табели бяха закачени по улици, площади, на други публични места и внушаваха, че социалистическият гражданин е все едно недоразвит индивид и му се напомняше непрекъснато какво да прави и да не прави. За тогавашната тоталитарна власт „идеологическата обработка на народонаселението“ беше главна и ежечасна задача, целяща култивиране на комунистическия морал. От съвременна гледна точка тези надписи, които ме посрещаха и изпращаха, от една страна – тъжни и обидни, а от друга страна ги препрочитах с иронична усмивка, защото социалистическите държави към своите граждани (няма да сбъркам, ако кажа поданици) се опитваха да наложат тотална манипулация и контрол. Но този исторически експеримент (наречен социализъм) се провали и преди това условията в България породиха още една крилата фраза: „Коя е най-правата линия – на Партията? В рамките на едно поколение в България настъпиха грандиозни промени. За да бъда коректен и безпристрастен, съвсем отделен става въпросът те дали са за хубаво или лошо, понеже отговорът на този въпрос е строго индивидуален, субективен – все пак излагам своята позиция, без намерение да налагам като своя истина или пък да влизам в задочен спор с някого.
Пещера го свързвам метафорично изразено с морално и нравствено- етичните категории „високото и низкото“. Ще се аргументирам – с високото, нравственото, патриотичното, героичното го свързвам с осъзнаването на местното население от Пещера, Батак, Брацигово, че през месец април и май 1876 г. свободата минава през готовността си осъзнато и доброволно да жертваш имот, дом, семейство – времето на национална свобода. Неслучайна е одата „Кочо“ (Защитата на Перущица) на Вазов, посветена специално за този герой и мъченик, който повтаря подвига на еврейските бунтовници при едно от поредните въстания срещу римляните, където и когато една група еврейски бунтовници се укриват в крепостта „Масада“ и римляните като виждат, че не могат да превземат крепостта със сила, а тя е разположена на един равен хълм, започват да строят насип, по който да изкачат стенобойни машини, за да разбият стените й, понеже е непревземаема от няколко месеца и когато защитниците разбират, че са обречени, водачът на защитниците на крепостта предлага да убият семействата си и после да се самоубият. Така да запазят и личната и националната си чест, достойнството си – отнемат възможността римляните да ги погубят или насила да ги поробят. Същият модел на саможертва правят българите в този край – в уж привидната безизходица те правят своя избор -сами да сложат край на живота си и да покажат и на врагове, турците, следващите поколения, че са се борили като българи юнаци и доброволно са загинали като българи юнаци – мъченици. А низкото го свързвам с един срамен акт – на излизане от Пещера, на път за Пазарджик, след политическа агитация на парламентарните избори от 1897 г., политически убийци от засада по погрешка убиват „живата съвест на това време“ – Алеко Константинов. На едно и също място само в рамките на двайсетина години в националната ни история се случват по библейски модел героизъм, саможертва, доброволна смърт на мъченици в името на добра кауза, и само след двайсетина години в името на политически амбиции българин отнема живота по подъл и коварен начин- от засада.
Пишещият тези редове по време на пътуването беше седнал до шофьора на автобуса, исках да видя надпис, плоча – мястото, където се е случило това пъклено дело, но колкото и да съм бил внимателен, не видях такова нещо и ще ми се да съм бил разсеян и да съм пропуснал този надпис. Тук отново искам да засегна проблема за паметта, понеже както човек без памет няма бъдеще, така и народ без памет няма бъдеще. По-горе споменах, че Пещера, както и в Самоков, мирише на провинция (далеч съм от мисълта да обидя или засегна някого, същият не е възпитаван, не се е родил на жълтите павета). Да, ама не е точно така! Пещера е столица на една пивка ракия, която е заслужила етикета си „мека топлина“ и „столица на мастиката“, представяна със „страст на кристали“. Пещера (както Пловдив, Габрово) е една от столиците на обувната промишленост на България и рекламните епитети на тези местни известни продукти провокират със своята съблазън, желанието ти наистина да ги опиташ. Хем провинция, хем столица и това ми напомня една реплика от култовата комедия „Кит“ от началото на 60 -70 -те години, ако не ме лъже паметта, в която главна роля е Григор Вачков. Той е капитан на първия български китоловен кораб, за случая се създава и ново министерство на китолова . Екипажът, без да е направил улов, в поредица от радиограми до новото министерство съобщава колко риба е хванал. В крайна сметка моряците улавят една малка рибка и хората на Григор Вачков го питат: „Ами добре, де, какво ще отчетем пред началството като сме хванали една цаца?“ и той произнася: „Цаца,ама риба! “ . Ако перифразираме тази реплика, може да възкликнем – Пещера е провинция, ама столица на мастиката и обувката! И неслучайно на едно от централните кръгови движения има паметник на обувката.
На връщане спряхме в Пазарджик, посетихме местния крайискърец – един голям остров на река Марица със заведения, алеи, зелени площи и зоокът. И в Острова собствениците на всички заведения празнуваха професионалния си празник и бяха затворени. Тогава групата ни тръгна към централната част на града, за да намери заведение, където не просто да хапнем, ами по подобаващ празничен начин да отпразнуваме повода за нашето пътуване. Направи ми впечатление, че парковете и в Пазарджик и в Пещера си приличат по самоковските. Със своята претенциозност, както в Самоков в центъра има инсталирани оръдия, така и в Пещера. Е, в Пазарджик не видяхме оръдия. Но защо са поставени на такива обществени места, срещу кого са насочени – отговор нямам. Всяко зло за добро! Като се придвижвахме от Острова до центъра на града ни се отдаде възможността да го разгледаме, да усетим неговата атмосфера. Местни младежи ни препоръчаха ресторант с интригуващото име „ Тука е така“. Е, видяхме как е тука, но в съседен нему ресторант с открита площ, приятно място – тихо, със специално обедно меню и прилични цени. Ако трябва да отбележа – останахме доволни и от обслужването и от качеството на храната. Уморени от впечатления, ходене и пътуване, имахме желание да останем още малко в ресторанта, но ни чакаше път до Самоков, с което се съобразихме. Веднага усетихме разликата между малкото провинциално градче и областния град, затова често се оплакваме от нашите ученици. Ресторантът, в който обядвахме, беше близо до две училища – едното „Христо Смирненски“. Направи ни впечатление потока от ученици, които трябваше да бъдат в класните стаи. А когато бяхме на Острова ученици се возеха на велорикши, които се вписваха в атракциона на парка. Засилваха се срещу ученички и в последния момент свиваха самодоволно и ехидно, смеейки се, че са ги стресирали. Имаше и група келешчета, също ученици , които като че ли провеждаха часове по зоология на открито и в зоокъта дразнеха южноафрикански сурикати. Ако това може да ни успокои – учениците в големия и малкия град са едни и същи.
Натрупали спомени, налегна ни носталгия по родния Самоков и побързахме да се приберем.
Край! До нови срещи!
Автор: Красимир Димитров
