“Трябва да считаме всеки ден, в който не сме танцували поне веднъж, за изгубен”  Фридрих Ницше

Мадлен Христова

Надничаме към историята на нашата нова гостенка – Мадлен Христова. Младо, жизнерадостно момиче, което още открива света и с удоволствие рисува, спортува и учи нови неща. „Още от малка обичах да танцувам, заставах пред огледалото и си измислях разни съчетания“ – фантазията на Мадлен проработва от доста рано, както сами виждате. Тя преминава през доста неща като хобита и тренировка, за да се спре на танците.

„Нещо в мен напираше – подсказваше ми, че трябва да правя нещо ново, да се развивам, да мечтая и да се отварят нови врати за мен. И ето, че това се случи . За школата разбрах от приятелки всички – бяха доволни, казаха колко е хубаво и тогава реших, че трябва да опитам. От опит глава не боли. Вече три години съм в това студио и не съжалявам за решението си“.

Тръгваме по стъпките на една мечта – с всичките трудности и превратности на тоя път. Но пътят към постигането на това съвършенство не е осеян само с намерения, а с много дисциплина в танцовата зала. Тя е необходима, за да се превърне усилияето  в танцови мигове на удоволствие и освобождение от всяко съвнение в себе си.

„Всяко начало е трудно. Винаги е било така и ще бъде. Всеки започва от нула, но стига да има желание и здрава работа, всичко се получава .. В началото ми беше трудно – толкова много нови неща, движения, но с времето залата се превърна във втори дом за мен. Започнах да свиквам с тренировките , хората, сцената. Постепенно се почувстах сигурна и се убедих, че това е моето място“.

Начинът, по който танцува човек, е показателен за много от личните му качества и за неговата отдаденост – цялата тази свобода, която дава танцът е знакът, който търсим. Защото лесно ще научиш някои стъпки, но ако не вдъхнеш в тях сърце, веднага ще се усети, че е насила. Колкото и трудно да е било, Мадлен, подобно и на другите момичета, преодолява себе си, за да даде на танца живот, настроение, което да може да се предаде на публиката.

„Колкото и трудности да съм имала, никога не съм помислила да се откажа от нещо, с което свихнах и искам да бъде част от живота ми. Във всяко нещо има възходи и падения, но волята и стремежът към нещо различно не ми дават да се откажа. Искам да преследвам мечтите и целите си. Не бих се отказала от нещо, което е важно за мен. Продължавам, защото искам да науча още нови неща не само за танците, но и за мен. Благодарение на танца открих и доста неща, които не знаех за себе си. Волята и амбицията са главният мотив, който ме  кара да продължа напред без да се отказвам“.

Tанцът е като барометър, който измерва нивото ни на жизненост и въодушевление и изразява това какви сме отвътре. Буквално можем да го наречем празник – особено, когато е насочен и споделен с хората.

„Винаги съм се радвала да давам, да радвам хората с това, което правя и да се развивам в дадена насока. Когато трябваше да стъпя на сцената, почувствах нещо неописуемо, една еуфория от смесени чувства, но ако я нямаше тръпката, нямаше да има смисъл да продължавам напред. Тази еуфория ме кара и да не се отказвам, защото не искам да спирам да усещам хубавото чувство да даваш всичко от себе си и след участие да бъдеш много по-зареден от всякога. Цялата тази публиката, светлини, сцена, емоции!“.

Тук е моментът да споменем и това колко близка чувства до себе си Мадлен Катрин – неин ментор, треньор, приятелка, пример. „Катрин за мен не е само треньор, тя е приятел, човек, на когото може да споделиш хиляди неща и да ти бъде даден съвет. Тя прави много не само за мен, а за всички. Успява да ми даде упора, увереност, че мога да се справя и че нищо не е невъзможно. Изгражда, възпитава, дава, обича.  Всеки би мечтал за треньор като нея. Благодарение на Катриннаучих много неща както за танца, така и за живота и съм сигурна, че ще ги използвам и занапред“.

Танцът е празник на живота. Съвсем в буквален смисъл – празник за хората, които го създават. Заедно със своите приятелки Мадлен се раздава не на 100%, а на много повече. Момичетата една за друга са катализатор на положителни емоции и при тях това изважда на показ най-доброто. Те танцуват със сърце и от душа, а това е гарант за техните близки отношения.

„Момичетата за мен са един отбор, колектив, с който сме като едно цяло. Свикнахме една с друга, завързах много запознанства, приятелства. Всичко, което правим, е да се стремим да си помагаме. В тях виждам талантливи и добри хора, обичам да съм с тях защото сме едно цяло“.

Танцът е от нещата, които не са били открити, подобно на някое изобретение, което няма аналог в природата, а се е появил като надградена форма на нашите естествени инстинкти, като начин да бъдеш творец, да изразяваш себе си, да надграждаш и да търсиш възможност за общуване чрез езика на тялото. Човекът винаги е склонен да търси и усъвършенстването – особено когато прави нещо с желание. Така е и с нашето момиче, което е съвсем по детски откровена в думите си – „Искам да продължа да се развивам, да усещам тръпката, когато излизам на сцената, а тя е неописуема! Тази тръпка, която те кара да дадеш всичко от себе си не на 100 а на 150%, да изпълниш работата си добре, да радваш и да правиш добро“.

.