Елена Гиздова

Започваме следващата страница, която разказва за чудните момичета на Катрин Митева. Тази седмица е ред на Елена Гиздова, която от цели 4 години е част от живота и пулса на залата. През 2012 година започва нещо, което променя малката Елена –  тогава тя е само на 12 години. И постепенно, стъпка по стъпка, оформя момичето, което днес виждаме. Тази приятна метаморфоза се нарича танц.  Но не разбирайте, че всичко протича гладко. „Това  е  голямо предизвикателство. При мен началото беше  трудно, защото бях изплашена. Аз съм човек , който  трудно свиква с новите неща. В началото се съмнявах в  себе си.“

Цялото съмнение, страхът и несигурността за типични за едно дете, което се сблъсква с нещо ново. Това обаче не означава, че на него не му е интересно или няма желание да се занимава по-нататък. Рецептата е проста – нужно е повече време. Съвсем естествено часовете, прекарани в работа започват да разкриват на Ели, че има нещо друго отвъд съмненията и това е способността да откриваш себе си, да намериш подходящ начин да се изразиш. На показ излизат чувствителността и емоционалността, които правят един млад човек пъстър и интересен, без задължително да бъде подражание на тежките тенденции в българското общество. Губиш това да се чувстваш винаги под въпрос и поемаш първите си рискове.

Желанието при Елена да танцува се появява отрано. „От малка исках много  да танцувам, но в града ни нямаше подходяща школа“. Това обаче се променя с появата на танцовото студио на Кати. Добрият вестоносец, разбира се, е мама. Когато прозвучава резонният въпрос дали има желание да започне с тренировките, малката дама буквално разпръсква щастие и нетърпение около себе си. И как да бъде по-различно, като една мечта е на път да се превърне в реалност и то по начина, по който само едно дете може да го стори. Влагайки вътре цялото си сърце.

След началото преминаваме през различни етапи – тренировки, репетиции, спектакли, събития от живота на града ни, които много смело показват, че за да бъдеш добър, е важно да вложиш много. Въпреки сравнително дългия период, който Ели е посветила на танците, пред нея не се изпречва въпросът да приключи ли или не. Както самата тя казва – Мисълта ми  за отказване  би се появила може би  само при  голям страх, но се убеждавам  с  всеки изминал ден ,  че  всеки  човек има  страхове, но  всеки  страх е преодолим . Трябва, когато на пътя ми се покаже  страх от или за нещо,  да  го прескачам и без  да се замислям да продължавам!“.

След като е готова да преодолява страховете си и да гледа смело напред, тя стои здраво стъпила на земята и без излишно самочувствие. Така е, уважаеми читатели, много често виждаме как някой решава, че е експерт в областта си и сам се стопира на едно място. Ненапразно народът в казал, че човек, докато е жив се учи. Тази здрава житейска максима лежи и в характера на Лени.

„Продължавам, защото знам,  че има още какво да науча. Има  толкова неща, които  все още не съм открила  за танците и бих искала да ги намеря. Човек веднъж  започне ли да танцува, трудно иска  да  спре, защото танците са магия,  в която  влезеш ли,  трудно можеш да излезнеш“.

Много е важно, когато имаш посока, да имаш и подходящ пример, който или в нашия случай когото да следваш. Всички момичета дотук декларират своята обич и привързаност към Катрин Митева.
Тя се налага сред тях не само като авторитет и треньор, тя е човекът, който е приятел и на когото винаги можеш да се довериш. Покрай нея и момичетата започват по-лесно да градят довeрие помежду си,защото това е начинът да им помогне да формират мнение и позиция в обществото. Начин, колкото и труден да е, но да отстояват себе си. „Катрин за мен е един огромен пример. Тя винаги  ми е  давала  съвет  независимо каква е ситуацията.  Досега никога не съм срещала човек като нея, който да  е толкова силен и борбен. С всеки изминал  ден  се опитва  да ни научи  точно на  това  качество – как  да бъдем хора.  Винаги се  е стремяла да ни сплотява и  да ни учи на  това как ние трябва  да  сме екип, защото когато има екип, няма непостижи неща“.

Разбира се, идваме на думата за екипната работа и съответно за плодовете, които тя трябва да обере. А те вече имат доста какво да разказват в посока участия и публичност. Но колкото и „печени“ вече да са, винаги ще си спомнят за първия път, когато се изправят пред публика. За Елена това се случва през 2013 година на годишната продукция, която показва студиото. „В мен вилнееше  едно огромно притеснение. Притеснявах се  за най- малкото нещо. През  цялото  време имах пеперудки в  стомаха, защото не  знаех как ще ме приеме публиката и дали ще успея да изтанцувам танците така, както ги бях научила. Впоследствие  след  първия танц разбрах, че чувството да  си на  сцената е шеметно. При което, всеки следващ път, когато ми се наложеше да  изляза пред публика, имах  най- хубавите пеперудки в  стомаха“.

Благодарение на приятелствата в залата днес танцовото студио прилича на едно голямо семейство – писала съм това и преди, но когато при всяка среща се казва от всички, че са много повече от приятелки, някак несъзнателно започваме да ги приемаме като едно цяло. Елена също е много искрена в чувствата си към останалите от студиото –  „Те  са  едни невероятни хора, които бих искала да запазя за цял живот. С тях мога  да  си говоря на  всякакви теми. Някои дори приемам за повече от приятелки.  Сплотени сме. Обичаме  се и разчитаме  една на  друга –  „Всички за  една, една  за  всички!”.