Анна Манова
Има хора, които са топли и уютни. В тяхното присъствие се чувстваш сякаш си у дома, завит с пухкав шал. Меки са като срединката на хляб. И ти е приятно от допира с тях, хранят ти душата. И си щастлив, че ги има, че са истински и са тук – като лъч светла надежда в иначе мрачния ден. Този експлозив от емоции се случва толкова спонтанно, че не ти остава нищо друго освен да чувстваш.
Такава бе срещата на самоковци с писателката Мария Донева – необходима, сърдечна, споделена. Още с влизането си тя успя да „сграбчи” присъстващите за сърцата, да се разходи на пръсти по най-тънките им струни и да ги остави да искат още от нея. Има такива дни за специални моменти и срещи, дни за съпреживяване.
Мария впечатли с голямото си сърце, в което е прибрала много чувства и емоции, „преоблечени” в стихове, разкази и поеми. Впечатляващ бе начинът им на поднасяне – чрез цялото си същество тя успя да предаде точно и ясно написаното от нея. Сякаш си там в момента на създаване, търкулваш се от мисълта й, нареждаш се в кръгли букви, сърдечни думи… след това се впускаш в целия смисъл на стиха или разказа. С много артистизъм и всеотдайност тя рецитираше и изиграваше написаното. В импровизираните мини сценки се включваха и нейните верни другарчета – малките мишците, собственоръчно изработени от чорапи. А присъстващите не искаха да я прекъсват, за да останат още малко в магията на случващото се.
Мария „подари” на аудиторията част от непубликуваните си стихове, които беше записала с химикал върху малки листчета. Те се „отронваха” от нея и попадаха директно в сърцата на хората. Сред тях бе и поемата „Мишките отиват на опера”, която предстои да бъде илюстрована и издадена. И макар скромно да сподели, че пише за обикновените неща в живота, тя го прави по необикновен начин. Чрез споделеното с белия лист тя неусетно става близка с хората. Важно й е винаги да остава честна със себе си. Това са малките, но значими неща – любовта, топлата ръка на баба, обичта на мама, добротата, мечтите и още и още. Писателката Мария Донева има сетива за малките неща в живота, които те превръщат в голям човек. Тя сподели, че понякога се губи между обърканите категории в нашия свят, но всячески се опитва да разграничава доброто от злото.
Близо два часа самоковската публика бе завладяна от безспорния талант на авторката, която с такава лекота нахлу в емоциите на повечето от тях, част от които не успяха да скрият благородната си завист, че старозагорци си имат Мария… и тя тях.
Биографична бележка:
Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е Българска филология в СУ “Свети Климент Охридски”. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Била е учителка по Български език и литература.
През 1996 и 1997 г. участва в Стружките вечери на поезията в Република Македония.
От 2009 година е драматург на Драматичен театър „Гео Милев”, Стара Загора.
Работи по различни програми за арт-терапия с деца и с възрастни с различни ментални и физически заболявания и увреждания. Режисирала е пиеси в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – град Раднево. Работила е по проекти, съвместно с фондация “Бъдеще за децата с увреждания” – град Казанлък. Поставяла е пиеси в Психодиспансера в Стара Загора, както и в театрална група “ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Изработва кукли от чорапи. Заедно с Марина Господинова, Венцислав Благоев и Антони Дончев през 2010 година създават проекта „Джазът пее на български“. От 2015 година води младежки литературен клуб “Без заглавие”.
Автор е на книгите: “Очи за красотата”, “Сбогом на читателя”, “Има страшно”, “50 години старозагорско куклено изкуство”, “Прикоткване на смисъла”, “Меко слънце”, “Магазин за обли камъчета”, „Перце от дим”, „Заекът и неговата мечта”, „Шепа лъскави череши”, „Чисти стихотворения”, „Тя се наслаждава на дъжда”, “Любовта идва”, “Как спрях да крада”, “Щастливи времена”.
