Mария Галчева
Точно такава кръпка е т.нар. толерантност. Грозна, нелепа и зашита напреки. Тази толерантност, която всички ние „изразяваме” по същността си никак не е толерантна. Много често бъркаме това понятие с търпението, което е съвсем различно качество. Случилото се в събота в „Орландовци”, София вероятно звучи много близо вече, а след Гърмен съвсем. Дали е провокация или преливане на горепосоченото объркано с толерантност търпение, ще покаже единствено времето, но посланията и в двата случая са еднозначни.
Толерантност и търпение – удобно сменили местата си, звучи глупаво, но е вярно. А още по-нелепо е, когато към това прибавим твърдението, че някакво безумие е съвсем нормално. Така или иначе колко от вас са пробвали да звънят в полицията, оплаквайки се от силна музика и как е реагирала тя? Знаем какъв е резултатът, но все пак се мълчи и забележки не се правят. Така се ражда чувството за безнаказаност.
„Правото да бъдеш социален номад вече е облечено в идеологическа дреха, т.е. обосновано е в съвременната нравствена среда. Те имат право да са такива и да не бъдат други, защото самата другост е на голяма почит в постлибералния свят. Щом другостта е на почит, тя носи привилегии, както преди. Няма значение, каква е тази другост и може ли тя да се впише в отсрещната обществена среда. Тук идва моментът, в който се появява означението „задължения”, а мястото на задълженията в постлибералното общество всички премълчават. Именно тезата за задълженията като неотменна част от правата, поставя основата на безнаказаността” – казва в своя статия Станислав Станилов, български археолог, историк и политик.
Тази безнаказаност е изключително дразнеща, защото генерира явления, дълбоко антисоциални в основата си – протести, побоища, възгласи за мъст. Симптомите на тази „болест” са лесно разпознаваеми, а бездействието на институциите и техният категоричен отказ да озаптят нещата – необясними за обществото. Тук логичният въпрос не е #КОЙ?, a #ЗАЩО?. Но вероятно в отговора ще съзрем не дотам лицеприятни истини, които виждаме по събитията с 4-годишна давност.
„Подходът към ромския проблем е изключително повърхностен, следователно каквито и да било програми ще са безрезултатни. Резултатен ще е онзи подход, който погледне проблема в очите, като преди всичко пред обществото се формулира истината за него, а след това се обмислят и предлагат мерки” – продължава професор Станилов в статията си „Цигани и роми. Фактите на една отчайваща безизходица”.
Фактите на една действителност обаче не са позитивни и вдъхновяващи, напротив – те тласкат хората към все по-ясно разграничаване на манипулацията и на изкуствено генерирана социална верига.
