“Това, което винаги съм искала да правя е да показвам забавлението, радостта от танца” Марта Греъм

Йоана Mинкова казва семпли неща за себе си – от 5 години е част от танцовото студио, ученичка, човек, който обича книгите и спорта. Но когато отворим дума за танците, Катрин и момичетата, ситуацията става много различна. Тя самата си признава, че най-много обича да бъде в залата, където се среща с нейните посестрими и където освен здравия труд, кипи и забавление, много емоции и спомени.

Започваме с кратка ретроспекция на желанието да се занимава с танци. Началото е преди цели 5 години и тази устойчивост е продиктувана от много причини – първото е начинът да изразиш себе си. Като всеки млад човек и Йоана иска да бъде различна, а не просто част от сухата статистика на графата „Млад човек“. Стремежът към себеизразяване включва много други, произтичащи от него „странични ефекти“ – хармония, свобода, начин да намериш себе си до известна степен, защото хората обикновено търсим себе си цял живот.

Доста категорична е тя в намерението си и занапред да продължи с танцуването – след сблъсък с различни занимания и лутане сред тях, за нея идва моментът, в който решава, че това ще бъде трайното хоби. Йоана казва нещо много вярно, което е белег за това, че подобен род дейности унифицират хората и премахват излишните обществени наслоения върху тях: „Няма значение какъв си, няма значение произходът и външността ти“. Танците са универсалният език на телата ни и имат не само способността да бъдат културен медиатор в изкуството, но и свързващ елемент в него.

Разбира се и при нея не липсват симптомите на „новодошлата“ – неловкото чувство, че не ти е там мястото, несигурността и съмнението – „Какво очаквате от едно дете, което започва нещо ново за него?“. Детето постепенно е приобщено от голямото задружно семейство и започва да разкрива потенциала си. Няма как това да стане веднага, но възходът се гради на паданията в комбинация от здрав характер, упоритост и амбиция. Ако ги няма тези съставки, трайността на желанието избледнява. Обаче за Йоана нещата не стоят така – мотивирана и вдъхновена, тя превръща слабите си моменти в стъпала, които постепенно я развиват и усъвършенстват. Първата година е особено преломна за нея, защото е най-трудната, погледнато откъм сериозността на предизвикателството. Йоана споделя, че крехката възраст е била една от причините да помисли за отказване. Освен това, докато свикне малкото момиче изтърпява и голяма доза болка.

„Благодаря на всички, които не ми позволиха да се откажа“, казва тя и допълва, че след това танците са въздухът, който язарежда и отприщва в нея творческия импулс. Основният стожер, който я задържа в залата е самата Катрин – „Ден след ден, минута след минута аз разбирах, че да танцувам не е просто спорт, не е просто действие, а огледало на душата ти“. Във всички разкази дотук въпросът, който се отнася до Катрин, винаги отприщва порой от любов, признание и благодарност.

„Не мога да намеря думи да опиша своята втора майка, своята втора сестра, приятелка и опора. Аз бях като едно малко птиченце, което усилено си търсеше място, където да се засели и  което един ден да се превърне в едно осъзнато момиче. Катрин Митева, която всички я наричаме кака Кати, е жена за поддражяние пример за всички млади дами“. Освен, че е техен пример, Катрин показва, че невинаги животът е справедлив, но когато правиш нещо смислено, понасяш по-леко неправдите – с поглед, отправен в очакване на по-добри дни. И най-вече никога да не се губи надеждата, че няма да бъде все наопаки, съдбата си знае работата. Дори и в най-заплетения казус, има  смисъл.

Много любопитен за всяка една наша гостенка в рубриката е моментът с първото появяване пред публиката. Едно е да танцуваш в залата под строгия поглед на Катрин, но съвсем друго е, когато към теб са отправени стотици очи. Тогава адреналинът и напрежението си казват думата. Ето какво си спомня Йоана за този незабравим момент: „Сякаш всеки един поглед беше вперен в мен. Имах усещане, че ударите на сърцето ми се чуваха на сцената. Бях притеснена, уплашена и несигурна. Но благодарение на момичетата и Кати преодолях ужаса и се престраших“. И така вече 5-та поредна година всяко излизане на сцената носи белега от първото, но за добро – като пример как добрата работа върху техниката на движенията и върху психиката дават своите желани резултати.

„Ние, момичетата от “Katty dance”, сме парченца от един пъзел. Една без друга не сме едно цяло. Имаме нужда да сме заедно, за да бъдем щастливи.“ – казва на финала Йоана, позитивна и усмихната, свикнала с режима на тренировките и готова да предава послания чрез танците. Рутината е казала своята дума – където има хъс, има и успех.