История

Тихи стъпки в село Гуцал

къща гуцалМария Галчева

Пътуваме към Гуцал. Краят на лятото е, но гледката е все така омайна и докосва сърцето. Разположението на Гуцал е такова, че го прави едно от най-забележителните с природното си обкръжение село.  Зелено! А около него се червенеят керемидите на малките къщички.

Както всяко едно от самоковските села и то има своята уникална история. За нея пише още Христо Семерджиев  в „Самоков и околността му – принос към историята им от турските завоевания до Балканската война”.

В десет сутринта вече сме пред кметството, където ни чака кметът Иван Борисов. Оттук нататък следва един наистина интересен разказ.

В книгата на Арангел Тодоров „Миналото на село Гуцал” чета, че до Съединението /1885/ година билото на Гуцалския връх е било границата между Княжество България и Източна Румелия. През същия този връх е имало и стар път, който сега е изоставен, който е свързвал Тракия със западна България, Сърбия и Македония. Пътят е бил изключително оживен, заради транзитната си функция, която обаче е активна до 1960 година.

Всяко селище има своя история, която е украсена с легендарен, а на някои места и с митичен отпечатък. Всяка една такава история обаче вълнува заради романтичния елемент в нея. За Гуцал няма достоверни исторически данни, които да разсейват преданията. Според едното, свързано с основаването на селището, отиваме почти в зората на създаването на българската държава. Там се казва, че когато българите тръгнали от руските земи, петима братя и една сестра дошли в този край. Първият брат се казвал Бельо. Той се заселил в Бельовската долина. Братът Косте основал Костенец, Йован – заселил Йован маала, сега село Марица, Гоце – Гуцал, братът Радул – село Радуил. Сестрата основала село Сестримо.

Христо Семерджиев пише:”За името на селото съществува легенда в околните села, че некой си Гуцо го основал и нарекъл на свое име едновременно с некой си Иван, който основал с. Махала и пр. Преди и в кърджалийско време то на три пъти менило местожителството си. Първоначално било застроено на Влашка река на шосето Самоков – Долна Баня и носило името Малкия (Кючук) Ямбол, по-късно се преместило на местностъта Градището, до ханчето, а най-сетне на днешното си место. При тия премещения една част от населението му се приютило в с. Церово, пазарджийско; днес то носи прозвището Чеширковци и има около 30 семейства. Много по-късно 5-6 семейства се изселили в Самоков и 3-4 у Долна Баня.”

Друго предание разказва, че първото заселване е било в местността Селището, а малко по-късно, заради нападения, се преместили на Излако. Местността Пожар махала станала обиталище на хората след появата на чумата, но колибите там били опожарени от турците. След опожаряването, оцелелите хора се заселили в Поищата. Така се появила Голямата махала. Останалите се заселили покрай езерото и така възникнала Малката махала или Гьол махала.

Гуцал нееднократно е бил жертва на кърджалийските нападения и заради това се е местел на различни места. По едно време е носело името Кючук Ямбол, но данни затова защо се е наричало така няма.

„Селото е разположено в две махали по един баир на Самоковското средногорие между р. Очушница и Гуцалското дере, на 16 к.м. североизточно от Самоков и 8 югозападно от Долна Баня. По-горната махала, която е по-голема, е на 900 м. над морето, а по-малката, наречена Гьола, на 800 м. Вода за хората и добитъка се взема от съседните дерета; махалата Гьола е по-улеснена в това отношение, понеже в нея има едно блато, което се пълни от дъждовна вода.” – казва в ръкописа си Семерджиев.

Връщайки се още по-назад във времето, следите на историята ни насочват към траките, а пряко свидетелство за техния живот по тези земи са останалите десет могили. Две от тях са разкопани. Авторът на „Миналото на село Гуцал” споменава за една скала в местността Мечов камък, която според него е светилище на траките – там те са принасяли жертви в името на боговете.

Поминъкът на хората от незапомнени времена в самоковския регион е свързан със земеделието, животновъдството и дърводобива. За Гуцал дърводобивът е бил ключов икономически елемент. Заради славата на Самоков като център на железодобив за нуждите на Османската империя, поданиците били задължени да произвеждат дървени въглища за пещите.

„Населението е работливо, трезво, тихо и мирно. В турско време то се занимавало с горене на въглища за видните и маданите, а днес пак с въглищарство, като кърти и доуничтожава гората, и с земледелие. При горната махала има църква, а училищата са в частни помещения.”  – свидетелства и Христо Семерджиев.

Множеството турски документи, които и ние разгледахме в кметството, свидетелстват предимно за спорове на гуцалци с останалите села за гората и мерите. Оттам става ясно какво важно значение за тях е имала гората. Претенции към гуцалските гори по тези казуси са имали почти всички околни села – Марица, Шипочан, Очуша, поради което и отношенията между тях тогава не са били кой знае колко дружелюбни.

В периода след Освобождението, животът в Гуцал е бил в истинския си разцвет – многолюден, пъстър, шарен, макар и лишен от цивилизационните екстри, но, съгласете се, това е характерно като цяло за българското село. Патриархалната епоха има своето различно очарование в сравнение с ерата на модерното време. И нейният чар е в хората и в техните семейства. Арангел Тодоров посочва като „период на най-голямото и динамично развитие на селото” времето между двете световни войни. „Гуцал се оформя като истинско преуспяващо българско село и бележи неоспорим напредък в своето развитие. Това всъщност е върхът на нашия възход”.

Тогава населението на селото нараства на 1600 души. Отново през това време броят на семействата в селото става 300. До този момент по думите на автора на „Миналото на село Гуцал” основата на икономиката на страната се е крепяла на гръбнака на българския селянин, който чрез своя труд е подпомагал  държавата.

Селският бит не е бил никак лек за всеки един член от семейството. И ако за мъжа в къщата, първостепенно е било да осигури на семейството си храна, покрив над главата и сигурност, за жените ситуацията е била не по-малко отговорна, защото върху техните плещи е тегнела грижата за дома. Месенето на хляба, точенето на вода, готвенето, почистването, тъкането и шиенето са съпътствали ежедневието на обикновената селска жена. За подготвянето на чеиза и за празнуването на християнските празници основната роля отново се е падала на жената.

Най-големите християнски празници са имали традиции в Гуцал – от Бъдни вечер, през Коледа, Васильовден, Йордановден, Тодоровден, Великден, Гергьовден, та до Спасовден. Празнуването им винаги е било съпровождано със срещи между семействата, с много веселие на мегдана на селото, със смях и с пресъздаване на традиции от далечни времена. Специално място в календара на празниците заема Спасовден. Така е и до ден днешен. „От далечното минало е останал един голям празник, специално като ден на селото. Този ден за нашето село е Спасовден. Честването му се прави на самата местност св. Спас – по църковния календар на Възнесение Господне. Именно на това място от незапомнени времена се устройва шумен събор. От ранна утрин още на тумби, на тумби, пеша и с каруци, от нашето и от съседните села в празнични премени прииждат девойки и ергени, мъже, жени и деца”, пише в книгата си Тодоров. Голямата почит към деня още се засвидетелства от хората в Гуцал, но далеч не в същите мащаби. На този ден продължава да се прави съборът на селото.

Животът в новите времена

Нарекохме материала „Тихи стъпки в село Гуцал” заради тишината, която ни посрещна на влизане в селото. За съжаление, отбелязваме и тук категоричната тенденция, белязала българското село – обезлюдяването с безмилостни темпове крачи по малките селски улички.

Жителите на селото направо са се стопили и това е  видно от студената статистика: 1934 г. – 1261 жители

  • 1946 г. – 1332 жители
  • 1956 г. – 1182 жители
  • 1975 г. – 707 жители
  • 1992 г. – 396 жители
  • 2001 г. – 302 жители
  • 2008 г. – 160 жители
  • 2009 г. – 155 жители
  • 2010 г. – 152 жители
  • 2011 г. – 142 жители

 

Като главен виновник за намаляване на населението се посочва формирането на ТКЗС-то. Проблемът идва от това, че работата в него е осигурявала препитание само на половината от жителите на селото.  Над 300 души остават едновременно без земя и без идея как ще посрещнат бъдещия ден. От 1958 година до 1989 гуцалци търсят препитание и щастие извън селото си. След разходката ни из пустите улици, това усещане за самотност се усили болезнено.

Отвсякъде поглеждаха сгради, които някога са били пълни с живот – здравната служба, училището, Домът за деца и юноши, Младежкият дом.

Просветата и културата пазят жив духа на всяко едно населено място. Гуцал не прави изключение. Първото училище в селото е открито в далечната 1862 година. Оттогава учебният процес преживява своя генезис, развитие и упадък. Последното отново е пряка функция на обезлюдяването, за което говорехме по-горе.

В продължение на доста дълъг период от време, обучението се е извършвало в слети паралелки. През 1940 година в Гуцал има две училища – едното е начално и се намира в Голямата махала и прогимназия в Малката махала. В същият този период започва да се чувства много сериозно необходимостта от нова и по-голяма сграда. Новото училище в селото е открито  през 1958 година от партийния лидер Вълко Червенков.

Към днешна дата, месец септември, 2014 година в селото не функционира нито една училищна сграда. Затворено е също трудово-възпитателното училище, просъществувало само 6 години, както и заместилият го Дом за деца и юноши.

Читалището в Гуцал се открива през 1931 година. Този дом на просветата изпълнява нелеката роля да поддържа в хората традиции, фолклора, художествената самодейност. Години наред читалището е изпълнявало функцията и на библиотека, където през 1983 година е имало уникалните 5000 тома литература. Огромното число книги свидетелства за вниманието, което се е отделяло на това звено тогава.

Фолклорната дейност на читалището също е била добре развита – още от незапомнени времена по сборове и седенки, по ниви, на празници. На нея не се е гледало като на нещо предварително планирано и изпълнявано. Най-малкото защото българите са закърмени с фолклора и той е наш неизменен спътник в добро или в лошо.

След 1950 година се случват и организираните мероприятия. Гостуване по различни градове и села, представяне на различни форуми в близки и в по-отдалечени места.

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close