Емилия Попова
Поредицата ни, свързана с танцовото студио на Катрин Митева върви към края си. останаха още няколко истории. Три месеца ви разказвахме за момичетата, които са духа и живота на залата. Те ни преведоха през собствения си преход – и душевен, и физически, на това да узряваш постепенно.
Но преди да приключим, днес ще разкажем за Емилия Попова. Всички сте гледали филми за танци, нали?
Толкова е красиво и съвършено всяко едно движение, че на пръв поглед ти се струва, че можеш да го изиграеш от раз. Да, ама не. Зад всяка стъпка стои къртовски труд, болка, лишения, понякога дори и сълзи. Обикновено, когато избереш да танцуваш – още повече професионално, разбираш, че животът не дава нищо наготово. Важното е да не се отказваш нито за миг.
От две години Емилия Попова е част от живота на „Кати денс“. „Кати денс“ също става част от нея. Няма да се изненадате, щом прочетет, че пътят към залата е проправен от любопитството на нейни приятелки. Това обаче не е обичайното краткоременно хоби. И двете години го доказват. От трудностите в началото до съграждането на истинските връзки, далеч прехвърлили границата на обикновеното приятелство.
„Момичетата и Катрин за мен са като второ семейство. С тях можеш да споделяш всичко без проблем. Когато имам нужда от съвет, те винаги ще бъдат насреща. Заредени са винаги с позитивна енергия“. Вдъхновението идва постепенно – като апетитът с яденето.
Първите стъпки са като на прохождащо човече – плахи, несигурни и пълни със съмнения. Харесването е едно, но практиката съвсем друго. „Както всички знаем, всяко едно начало е трудно. Така беше и с мен, но бързо се адаптирах. Станах близка с всички момичета. Катрин ме предразположи да се чувствам спокойна и уверена“ и така да даде началото на една увереност. Всеки има своите битки в ежедневието. На някого са по-големи, на друг по-стратегически, на трети по-леки, но и децата имат битки или хайде да го кажем така – подрастващите. Тяхната битка е в това, че трябва да изградят себе си в един сам по себе си неустойчив свят и да се запазят непроменени. Изкушенията дебнат отвсякъде. Това е максимата на новите, модерни времена.
Ходенето на танци за Емилия не е задължение. Засега непрофесионално занимание, но знае ли човек какво го чака в бъдещето и какви амбиции ще дойдат?
Красотата на това занимание води и до редица позитиви. Светът на танца е магически. Това по някакъв начин променя и хората, попаднали в него. Така казва и Емилия – предаваш се на движението и забравяш околните, забравяш проблемите. Всичко, което те натоварва. Това престава да е само спорт, в момента, в който вложиш вътре сърцето си. Докосвайки се до него, сякаш се пренасяш в друго измерение и започваш да усещаш ритъма на танца в пространството. Макар че ще помни винаги първата си поява пред публика. Неминуемото събитие за един артист. „Когато за първи път се качих на сцената, бях много притеснена. Опасявах се да не направя грешка и да объркам да объркам всичко, но това изобщо не беше така. Щом стъпих, забравих са всичко. Чувството, което изпитах, беше великолепно. Сякаш всичко беше един кратък миг“.
И, разбира се, следва логичният въпрос как да се превърне желанието в константна величина. Тук идва ролята на професионалиста. Неговият талант се проявява още от момента с влизането за тренировка, защото той трябва да грабне човека с идеите си, да вдъхнови и мотивира. Останалото е работа. Естествено и талант. Но всичко хубаво се получава с много труд. И с амбиция. „Катрин за мен е човек, който може да те научи на много неща. Тя не е само треньор, но и много добър приятел. Учи да ни 
бъдем различни. Добър, искрен и точен човек. Благодарна съм за всичко, което прави за нас“.
Точно заради това и Емилия казва, че досега не е мислела за отказване. ” Не съм се замисляла да се отказвам, защото човек стигне ли до този въпрос, значи е несигурен в това което прави. Продължавам, защото танците ми доставят огромно удоволствие и искам да се развивам и занапред в това направление“.
Правете нещата, които ви харесват днес и сега. Но го правете със сърцето си, защото прав е бил народът, казвайки, че насила хубост не става. Рецептата за щастие е простичка – хубави хора, малки неща, повече усмивки и много, много танци!
