Нашата гостенка започва своя разказ много нетрадициоnно в сравнение със своите посестрими в танците. Тя не определя танците като иcконно свързани с нея. Напротив – „В началото беше литературата. Грабна ме писането на текстове, стихове, разкази и започнах. Харесваше ми и още ми харесва. Това беше нещото, без което не можех и още не мога, но започнах да го чувствам някак си непълно, все едно звучи добре, обаче нещо липсва. Тогава започнах да се интересувам от музиката. Все повече и повече – какво представлява музиката всъщност, музиката за мен и музиката като цяло“. Така Мариета Димитрова разбира, че изкуството е пъзел, то не е еднопосочно. С всяко едно следващо парченце картината придобива по-завършен вид.
Следвайки новата следа, за себе си намира и точната дефиниция на това, което наистина за нея е общо кратно на всички желания – танците. „П
ерфектната комбинация от всичко, което обичам!“ – завършва Мариета.
В танците е скрита хармонията и симетрията на света. Универсалният език на тялото, съществуващ от незапомнени времена. Но ако опростим леко детайлите, ще видим, че всичко опира до желанието на конкретния човек да започне да се занимава с него. „Цялото това обединение между дисциплина, грация, маниери, талант, красота и най-вече упоритост се описват само с тази дума – танц! Танцът е нестихваща страст и емоция, нещо неописуемо, а най-хубавото е, че под неговото въздействие публиката усеща всичко това, което и танцьорите“. И като говорим за упоритост, ще споменем, че Мариета много откровено разказва за първите си дни в залата. Без излишен патос и вдъхновение, а реално и точно – много труд, много несигурност, много време. Началото не е някаква приказка, в която всичко да е вълшебно и красиво.
„Не бях сигурна в себе си и не знаех дали ще издържа. Цялото това натоварване и най-вече борба и упоритост да продължиш напред, просто не знаех дали е за мен. Първото ми престъпване на прага на танцовото студио обаче ми се стори като сън и път към мечтите, към които още се стремя, а с всяко следващо отиване там, съмненията в мен изчезваха. Тренировките вече не бяха само тренировки, превърнаха се в част от ежедневието ми, без която не мога“. Преди да стигне до мисълта, че танцът е част от света и Мариета преживява препъни камъка на усилието – тя открива в себе си упоритостта, която я спасява и благодарение на която, още е в залата. Благодарение на момичетата и на ментора си, тя се задържа в редиците на „Кати денс“ вече трета поредна година.
За трите месеца, през които ви разказваме за пътя на момичетата и тяхното развитие, никога не спестихме въпроса за отношения между тях. В много отделни разговори за това време, всяка една от тях казва „Ние сме екип“ или „Аз съм част от това голямо семейство“. Не спестяваме и въпроса за Катрин и за това как я виждат те. Мариета също не скрива чувствата си, изказвайки ги много искрено и човешки.
„Катрин за мен е пълното превъплъщение на думата ЧОВЕК в най-искрения й и чист вариант. Тя е вдъхновяваща и целеустремена. Един истински пример за подражание. Тя е човек с ангелско сърце, горяща във всяко едно начинание. За мен Катрин е една нестихваща емоция“.
Когато човек преживява нещо трудно, обикновено заработва инстинктът му за самосъхранение. Затова не е чудно и че много хора при трудност решават да се откажат от начинанията си. Малко са тези, които биха продължили без убедеността, че има смисъл.
„Никога не съм мислела да се откажа. Не бих започнала нещо, ако знам, че в главата ми ще се появи мисълта „Откажи се“ и именно за това не съм мислела да спра. Не мисля да го правя, защото който се отказва, няма воля да продължи“. Волята да продължиш се дължи не само на желанието да се занимаваш с това, а се крепи и на вярата. Това е нещо изключително – да вярваш, че има защо.
Всеки влага различно значение в думата смисъл – за някои това е характерът, за други амбицията, за трети сцената. Сцената всъщност е най-същественият изпит за танцьора – там е контактът му с публиката. Тя е реферът, който оценява, чувства, диша, преживява с него.
„Когато се изправих пред публиката за първи път, се чувствах страшно притеснена. Гледайки стотиците погледи, притеснението ми нарастваше все повече и повече. Непрестанно мислех, че ще забравя някое движение или ще объркам нещо чисто хореографски, но щом музиката започна, всичко се нареди, притеснението изчезна. Остана чистият адреналин и удовлетворение от това, което правим всички ние на голямата сцена. Беше нещо магическо, сякаш един миг, в който не осъзнаваш какво правиш, но знаеш че трябва да е така“.
А отборът е отбор, когато е заедно – успехът им е общ, но скрепен на всяко едно нежно момичешко сърце, което знае какво е дало, за да го има. „Момичетата за мен са част от семейството ми. Никога не съм виждала по-сплотени и будни хора. Те са една опора в тежките моменти през дните. Усмивката на всяка една от тях просто те кара да се чувстваш по-добре. Те са хора, които се надявам никога да не изгубя не само като група, но и като приятелки!“.
