Зоя Станкова
Всеки човек, стъпил на сцената, изразява уважение към своята публика. Всеки артист е на крака пред своята публика, с респект, с очаквания, с притеснения, с отдаденост, с надежди. Пред своята публика артистът е със себе си, с мечтите си, с оголената си душа и стиснатото в зъби сърце.
Обаче тук се появява един въпрос с повишена трудност, защото публиката не уважава своите артисти? А се появава и една огромна подробност, че билетчето също не купува възпитание на обществени места и мероприятия.
Някак не е реално и не е красиво, ако щете, да се държим по безобразния начин, който демонстрираме на всяко едно събитие.
Не може да вдигнеш цял ред, за да седнеш по средата му. Не може да излизаш и влизаш по петнайсет пъти в рамките на десет минути. Да говориш по телефона. Да „разнасяш” децата си насам-натам. Да коментираш непрекъснато нещо на висок тон. И какво ли още не. Толкова е грозно, че дори не е за описване.
Мисля, колкото и подигравателно и нелицеприятно да прозвучи, че имаме крещяща нужда да се направи и да се раздава на мнозинството хора преди всяко събитие наръчник „Как да се държа в салона? Какво е позволено и какво не на публиката.” И да има елементарно обяснение, че преди събитие е хубаво човек да направи това и това, а по време на събитие е редно да се държи така и така.
Как да се наречем като пълноправни „членове” на публиката, освен културни вандали, които издевателстват най-безсрамно над хората, принадлежащи на сцената!?
Неведнъж и два пъти се коментира в местната преса публиката. От не един и двама души. Не е нова тема, но е болна тема. Болна, защото бележки не си вадим и държанието ни не се променя.
Това, че стоим в салона не означава, че не сме част от събитието също толкова, колкото и хората на сцената. Не означава, че не сме задължени да проявим уважение, каквото се проявява от хората на сцената към нас.
Не е реално и не е допустимо да съсипваме нечии труд за части от секундата с това, че ни звъни телефона, че решаваме да говорим, да влезем или да излезем и прочие.
Да, безспорно, на всеки може да се наложи да излезе, да говори или каквото и да е, но в множеството пъти тези неща не се случват не подтикнати от належащ факт.
И да, какво пък толкова, защо са толкова капризни хората на сцената и защо приемат нещата така навътре. Това си мисли човекът в публиката. Съвсем обаче не би било така, ако се обърнат местата.
Уважаема публико, не можем да те променим, няма как да възпитаваме в салоните, когато това липсва, не можеш да възпитаваш вътре, когато това липсва отвън, но който и от нас да е, където и да е, на каквото и събитие, преди да се „проявява”, нека се замислим, колко труд, време, отдаденост и така натам, все неща, които не виждаме, а стоят зад кулисите, хората на сцената са вложили и дали от себе си. И нека се запитаме, честно ли е да не показваме уважение…
