Слайд категория
Статус: „Na teatur sum”
Театралният фестивал приключи. Имаше всякакви постановки, къде по-добри, къде не дотам. Но конкурсният принцип е затова – да отсейва и да награди най-достойните. Но не постановките и актьорите са обект на този текст. Под светлините на прожекторите ще поставя хората, за които се прави всичко, случващо се на сцената, а именно НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО ПУБЛИКАТА.
Без публика представлението няма душа и практически се обезсмисля посланието на играещите. Липсва обратната връзка. Самоковската публика има някои отличителни черти, които се проявяват обикновено на мероприятия, които са безплатни. Тогава всеки може да присъства, без да е ангажиран финансово, което малко или много от своя страна прави сбирщина от хора, повечето, от които не знаят какво гледат и защо са дошли. Настрана оставям факта, че самоковци са хора, пестеливи на емоции, особено положителни. А за младата част отиването на театър обикновено е задължителна училищна програма, което автоматично я прави неприятна. Може би и поради тази причина, учениците, които присъстваха на представленията решиха да покажат какво могат – липсата на всякакво възпитание. И ако целта е била да пречат на всички останали, дошли все пак да гледат и слушат – смятам мисията им за изпълнена. И, скъпи деца, пуканките са за киното – ако все пак не правите разлика между двете. Непрекъснатото говорене, бутане на седалките и светенето с телефоните показа доколко се интересувате от това, което се случва извън сферата на интернет.
Това, че постановките бяха безплатни, привлече много случаен народ, дошъл просто да убие някой и друг час. Хаосът в залата идваше на талази. Изключвам влизането и излизането, демонстративното тряскане на врати, което тотално разсейваше дори играещите. Говоренето по време на играта също го слагам леко встрани, може да са се водили високо интелектуални разговори, знае ли човек. Но репликирането на актьорите и непрекъснатото звънене на телефоните някак остави усещането за неуважение към играта и към журито. Когато беше тъмно в залата, непрекъснато светеха телефони и наоколо протичаха чатове. А хаосът на балконите се усещаше и долу в залата.
Най-интересно беше, когато някой от средата на реда реши да удостои представлението със своето отсъствие и всички, намиращи се зад него да гледат гърба му в продължение на няколко минути, докато напусне. Или, когато някой реши да влезе по средата – да провери дали има смисъл да остава…
Нямаме възпитание за подобен тип мероприятия. Освен това с поведението си показваме, че не сме дорасли за подобен тип фестивали на територията на нашия град, претендиращ за традиции в областта. Казвам го най-отговорно. И малката част, дошли за самото представление, след финала бързаха да си тръгнат, блъскайки се на входа. А думата „бис” е позната на малка част, които все пак независимо дали има вход или не дадено представление имат културата и възпитанието да уважат играещите пред тях.