Станимир Иванов: „Нека не приемаме несправедливостта като норма!”

Анна Манова

Днес ще ви срещнем със самоковеца Станимир Иванов. Поводът е случай на агресия, проявен спрямо него преди около 10 месеца. Става въпрос за инцидент на пешеходна пътека рано сутринта в центъра на Самоков. Използвайки предимството си на пешеходец, Станимир попада в капана на груба саморазправа от страна на шофьор на автомобил, за когото правата на останалите участници в движението по градските улици явно не важат. Пешеходецът не само не получава правото си на безпрепятствено преминаване, но за тази си „дързост“ получава две счупени ребра, множество кръвонасядания – вследствие на удари с ръце и крака, счупен телефон и тежка психическа травма. След като сам е потърсил лекарска помощ, в същия ден търси и справедливост в оторизираните органи. Станимир подава жалба в полицията и прокуратурата. Нападателят е установен, обстоятелствата са изяснени. Остава прокуратурата да се произнесе. Половин година след инцидента прокуратурата излиза с решение за прекратяване на наказателното производство, с което оневинява извършителя на деянието, като индиректно прехвърля вината върху потърпевшия. В мотивите за решението е упоменато, че потърпевшият е бил в неадекватно състояние, с подозрение за употреба на алкохол и наркотични вещества „за закуска”. Моралната тежест в целия казус се стоварва върху Станимир. Решението е взето изцяло по показания на агресивния извършител. Потърпевшият и неговата истина нямат място в прокурорската аргументация. Месец по-късно съдийско решение отменя като незаконосъобразно и явно необосновано прокурорското решение и нарежда ново разследване.

От около осем месеца Станимир Иванов е намерил свое ново убежище сред природата и планината. И като човек творец и планинар търси свои прийоми да открие вътрешен мир, свобода и спокойствие. Не живее вече в родния си град. И макар от дистанция чака справедливост, за да знае дали има смисъл да се връща или ще се чувства като бежанец в собствения си град.

Здравей, Станимир. Къде те откривам в момента?

Не съм в Самоков, поради обективни причини. Намирам се в едно село до Пловдив, където живея вече повече от седем месеца.

Нека върнем лентата малко назад във времето на злополучната случка от 5 май 2017 година. Разкажи ми какво се случи и как се развиха нещата?

След като бях нападнат посред бял ден в центъра на Самоков, заради пресичане на пешеходна пътека, подадох сигнал в полицията. От нанесения ми побой имах две счупени ребра. След разследване случаят беше даден в ръцете на прокуратурата. Нападателят ми не е с чисто минало, което само говори за себе си. Стана така, че прокурор Белстойнев, който разгледа делото, взе парадоксалното решение да го спре и то да не влезе в съда, с мотиви, които са меко казано стряскащи. Решението му беше като на защитник на извършителя, не като на държавен обвинител. Прокурорското решение е меко казано скандално и застава изцяло зад показанията на обвиняемия, като обявява извършеното от него деяние за съвпадащо с обществените норми. Така е блокирано правото ми на гражданин да получа правосъдие от съда, а защитен става насилникът, който ме нападна посред бял ден, и то в центъра на града. По този начин прокурорът нормира едно такова престъпление – някой да скочи и да те потроши от бой. Точно заради това аз не се чувствам добре в този град. Самото решение прозвуча като норма, все едно нищо ненормално не се е случило, следователно няма данни за повдигане на обвинение в съда. Аз обжалвах и все още съм в очакване какво ще се случи.

Как се чувстваш от така развилите се до момента действия и поглеждайки ситуацията от дистанцията на времето? Загуби ли вяра в правосъдието, в настъпването на справедливост като цяло?

Не се чувствам добре. Отдавна счупените ребра зараснаха, психическата травма отшумя, но това е защото активно се занимавам със спорт, йога и природна медицина. Но това е случката, която ме буди понякога нощем. Заради неслучилата се наказателна процедура нападателят ми живее с усещането за ненаказуемост и може отново да посегне на някого. Има нещо, което аз забелязвам и то е много осезаемо – ние наистина свикнахме с нападенията и на улицата, и в училище, и навсякъде около нас. Свикнахме и с това съдът да не достига до никакви осъдителни присъди и реално възмездието да не съществува, което е най-страшното. Вие не можете да си представите колко е неприятно, когато човек е преживял подобно нещо – една държавна институция да излезе с решение, че това е норма, че в това няма нищо осъдително. Пълен абсурд. Това е причината аз да напусна града, който толкова много обичам.

Спомням си от предишния ни разговор, че след нападението върху теб ти беше обвинен, че си рано сутринта си бил пиян и даже дрогиран. Как ще отговориш на тези твърдения?

Не употребявам алкохол, камо ли упойващи вещества, просто нямам нужда, природата ме зарежда предостатъчно и не намирам за необходимо да се  анестезирам с каквото и да е. Будният ми ум е най-голямото богатство, което имам и е немислимо да го замъглявам. По същата причина и не гледам телевизия. А и би било крайно самоубийствено да отивам пиян на работа в дърводелска работилница, мога да докажа че всичките ми пръсти на ръцете са си там. Впрочем да бъда обвинен че съм бил пиян или дрогиран е много изгодна теза за самозащита, едва ли не тогава можеш да си позволиш юмруци и ритници и да ти се размине. Просто и елементарно, зле скалъпено бягство от отговорност, заради комплексарско агресивно поведение.
Ако ми стане тегаво не надигам чашката, а хващам гората – препоръчвам го на всички, много е ефикасно!

Чувстваш ли се като участник в пълен абсурд по български? Да те пребият на пешеходна пътека през деня, пред очевидци и реално да излезеш… виновен?!

Обикновено с такъв сюжет пълнят някои телевизионни рубрики и някак  си човек си мисли, че това е нещо което се случва на другите. Когато аз го преживях, осъзнах колко близо до всеки е тази епидемия от агресия. Абсурдът в това е как всъщност точно институции като съд, прокуратура и полиция със своето формално действие или бездействие се явяват жизнена среда за развитието на тази зараза.

Трудно ли беше решението да напуснеш родния град?

Трудно беше, но за мен по-важно от всичко е да имам относителен душевен мир, защото ако го нямам не мога да си върша работата, която е творческа. Не искам да живея в страх или като жертва. Искам да живея нормален човешки живот. В тази страна хората сякаш предпочетоха да живеят в страх, а точно така най-лесно станаха манипулируеми. Страхът подпомага изявата на насилника, агресора, простака. Никога не прибягвам към бягството, като решение. Ако трябва да бъда честен, това не е бягство-това е погнуса!

Изпитваш ли страх днес, когато пресичаш? Внимаваш ли? Оглеждаш ли се повече?
Не точно страх, по скоро едно усещане да си готов, че може да се случи всичко, но най – вече че по-добре да не разчиташ, че някой би те пазил.

Какво според теб кардинално трябва да се промени?

Да спре да се мълчи и да отстояваме правата си като граждани. Аз познавам не малко хора в този град, които не са подавали сигнали, защото не вярват че нещо ще се промени, отдавна нямат доверие на институциите. Аз самият бях многократно посъветван да не се занимавам, защото не само че няма никой да ми помогне, а може да си докарам още проблеми. Няма човек в този град, който да не се сблъскал с грубиянско отношение и агресия, но и някак си неусетно това се превръща като част от пейзажа.

Доколкото разбирам ти си от онези хора, които когато виждат, че средата не се променя, търсят други варианти, други места. Промени ли нещо в себе си?

Отказвам да се бъда бежанец в собствената си страна. Но по принцип точно така се получава. Има институции, които трябва да се грижат за човешкия суверенитет и разчитаме като граждани на тях. Но същите тези институции не само че не те защитават, а остават и едно чувство на обреченост. В града, в който съм живял над 40 години, вече не мога да се чувствам уютно. В моята лична история имам още няколко такива случая, в които нито полицията, нито някой друг правораздавателен орган са си свършили работата. Ако тръгнете и попитате няколко случайни минувачи съм сигурен, че те ще ви разкажат поне един такъв случай.

Какво очакваш като развитие след обжалването от твоя страна? И, ако има все пак възмездие, би ли се върнал обратно?

Не съм загубил съвсем вярата си. Надеждата умира последна и аз самият имам увереност, че някоя институция все пак ще вземе решение. Жалко е това бездушие, а още по-жалки са хората, от които това зависи. Бих се върнал, да. Никъде, където съм обикалял, не само в България, но и извън нея, не съм виждал такава уникална природа. Аз наистина съм влюбен в Самоков – там ми е познато всяко дърво, всеки камък. Особено като планинар и човек, който спортува активно мечтая да се върна, но на този етап не се чувствам комфортно.  Очарован съм в момента и от мястото, където съм в момента и най-вече от хората, с които живея. Няма я тази позната за мен грубост. Ние всички в голяма степен носим отговорност за отношенията между нас. Нека бъдем толерантни, но не бива да се примиряваме с несправедливостта. Смелостта винаги се възнаграждава, не е нормално да имаме национални герои като Ботев и Левски, а да се държим като овце!