Преиздадоха книгата „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов” на самоковеца Тихомир Геров
Анна Манова
„Аз умирам и светло се раждам-
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
…
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян”.
Започвам този текст именно с цитат от стихотворението „Черна песен” на Дебелянов, защото то звучи автобиографично, дори пророчески вярно за живота на големия български поет Димчо Дебелянов. Съдбата му отрежда кратък, но смислен живот, обгърнат в булото на словото. И както обикновенно се случва майсторството му с перото не е оценено за времето си, но все пак получава известна реабилитация години по-късно. За това да се съхрани поне една част от делото и творчеството му заслуга има самоковецът Тихомир Геров, с който ги свързва общ път в казармата и на фронта. Той е автор на книгата „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов”, която излиза на бял свят през 1957 година. А през 2016 година благодарение на акад. Иван Радев тази книга се „ражда” отново, за да върне спомена за Дебелянов с помощта на тримата автори и съставители – Дойчо Иванов, Павел Николов и Славимир Генчев. За да може книгата да придобие нов и малко по-различен живот към нея са включени предговор, бележки и лични впечатления на авторите, отново по идея на акад. Радев.
За книгата „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов” и нейното представяне в родното място на автора й
Във възрожденската обстановка на Сарафската къща, на 25.11.16 година от 17:30 часа, се проведе литературна среща и представане на второто издание на книгата, разказваща за живота в казармата и на фронта на Дебелянов. На събитието присъстваха Христо Ковачев, чието издателство е отпечатано изданието, Дойчо Иванов, който е уредник на Къщата музей на Димчо Дебелянов в Копривщица, д-р Надежда Александрова – литературен критик и преподавател, поетът Георги Киров, Славимир Генчев – уредник на Димчовия музей до 1980 г. и Любен Стоичков – културен деятел. На срещата присъстваше и родственичката на Тихомир Геров – снаха му Милка Герова, която беше дошла да разкаже от първо лице спомените си за автора и неговата книга. Наред с това имаше наредена малка експозиция, която в снимки разказва накратко живота на Дебелянов, тя е част от фонда, съхранил неговата памет толкова години по-късно.
Преиздаването на книгата за последните години от живота на големия български поет съвпада с навършването на 130 години от рождението му /те се ще се честват догодина/, 100 години от неговата гибел, 85 години от пренасянето на тленните му останки от Демир Хисар в Копривщица и 60 години от нейното завършване.
Самоковската следа в Димчовия живот
Авторът Тихомир Геров е роден в Самоков през 1890 година, филолог по образование, интелектуалец с подчертан интерес към литературата, учител по български език и литература и два мандата директор на ПГ „Константин Фотинов”. Завършва школата за запасни офицери в Княжево заедно с Дебелянов. Участва в Първата Световна война. С Дебелянов освен фронта ги свързва приятелство. В началото на 30-те години в списание „Златорог” се помества най-хубавото от българската литература. Там пише своя спомен като свидетел на смъртта на Дебелянов Т. Геров. Близо две десетилетия отнема на автора да напише книга за поета. Пътят за написването е сложен, изпълнен с редица спънки, но все пак се случва книгата да види бял свят, но авторът й не я дочаква.
Самоковската следа в битието на Дебелянов обаче не е само тази, самият той е бил няколко години на квартира в града, оттук тръгва на фронта, тук е живяла и неговата любима сестра Мария Дебелянова – Григорова, с която често са си писали писма.
Като „малък духовен подвиг” определи второто издание на книгата Христо Ковачев, в чието издателство тя е отпечатана. „Г-жа Герова, която е родственик на автора, най-добре знае с каква мъка е издадена тази книга след 1957 година. Тя е библиографска рядкост. Тихомир Геров е написал най-стойностната книга за последните години на Димчо Дебелянов. Докато заедно са били на фронта авторът е попивал всичко, което е в душата и сърцето на поета. И му отнема 20 години да я напише. Книгата незаслужено е неглижирана. След издаването си минава в забвение, не се цитира. А памет за рода Герови има все по-малко в Самоков. Тихомир Геров заслужава паметна плоча в Самоков”, подчерта пред присъстващото мнозинство Ковачев.
След това думата взе Дойчо Иванов, който изрази радостта си, че в Самоков има памет за Дебелянов. „Идеята за президаването на книгата беше на акад. Иван Радев. Той беше обсебен от Дебелянов. Акад. Радев е автор и на книгата „Обреченият на ранна смърт и вечен живот” – невероятен текст за големия български поет. Дебелянов при цялата си несрета е бил жинерадостна личност, въпреки скъперничеството на съдбата откъм удобства. Той е притежавал болезнено развито чувство за справедливост, ето защо неговият приятел Гео Милев по-късно ще напише: „Да бъдеш българин и Димчо Дебелянов едновременно е страшна орис”. Той разказа за младежкия му буен дух, за семейството му, за заминаването му на фронта, мобилизиран при 22 пехотен полк и затова как загива като командир на рота. „Димчо Дебелянов е бил надарен със една страшна тегоба – гения на поета”, каза в заключение Иванов.
Разказ от първо лице – родственичката Милка Герова
Ценен източник на информация беше и снахата на Тихомир Геров – Милка Герова, която сподели пред присъстващите гости част от спомените си. „Никога Тихомир Геров не е говорил за книгата си, а предимно за войната. Когато един ден от издателството му върнаха ръкописа, научихме, че пише”, спомни си Милка Герова. Книгата е преживяла редица премеждия до излизането и на бял свят. Когато тя все пак е факт, авторът не успява да я дочака. Герова разказа, че много бързо се е разпродала веднага след излизането си, дори семейството са оставили едва няколко копия за себе си. „За мен Димчо Дебелянов беше откритие, защото обичам литературата, но не сме го учили в училище. Обичала съм нещата на Дебелянов като свой. Много е писано през годините за него – всичко се пази”, заключи Милка Григорова. Герова е предоставила от личния си архив оригинални писма от и до сестрата на Дебелянов, кореспонденция с братята му, както и с неговите приятели – поети.
В течението на литературната вечер, под китарния звук на Христо Христов, бяха разказани любопитни и малко известни факти за живота на поета – как той е повтарял училище, бил е пожарникар в лесничеството на Беглика, как е обичал да пътува. Когато започва Първата Световна война той е освободен, но след това е мобилизиран. Пришили са му, че „доброволец”. Тихо и без особено желание заминава за фронта, където среща смъртта си на на 2 октомври 1916 година, едва на 29- годишна възраст. Той е поредният пример за ранно погубен живот или както самият той е написал в своята „Черна песен” – „гасне мълком живот неживян”. Погребан е в Демир Хисар, а през 1931 година костите му са пренесени в родната Копривщица.
Президаването на книгата на самоковския автор Геров е памет и почит към личността на българския писател, както и към самия автор, който е отдал съзнателна част от живота си като мисия за написването на книгата. Цялата тази отдаденост заслужава признание. И макар изживяла своите перипетии, днес 60 години по-късно тя отново вижда бял свят – допълнена и обогатена.
Може би няма да е грешно твърдението, ако кажем че Дебелянов има по-голяма свързаност със Самоков, отколкото с Копривщица. За съжаление паметта за автора в Самоков едва ли е силно запазена, каквото предположение изказа уредникът на Къщата музей в Копривщица Дойчо Иванов. Няма никакво свидетелство за пребиваването на Дебелянов в града, няма запазена стая, в която вероятно е написал едни от най-хубавите си и тъжни стихове или поредното писмо до някой близък. Няма паметна плоча пред къщата, смятана за негова квартира в града. Остава единствено надеждата стихотворението „Спи градът” да е посветено на Самоков. Наистина Самоков е приспал паметта си за един от големите български поети.
