Влезеш ли в Самоков откъм Дупница и наближиш ли района на болницата, няма как да не се отбиеш в гара „Удово”. От далече се усеща уникалният аромат на готвените ястия в едно от емблематичните за града заведения. Място, изпълнено с история, посрещало и изпращало скъпи гости от близо и далеч. На видно място, грижливо положени в рамка стоят спомените от миналото. Преди време Хрим Христовски тръгва по следите и описва подробно обстоятелствата около появата на гостилницата, разположена на ъгъла на улиците „Христо Ников” и „Зане Пиргов”. Официално тя се именува „Мальовица”, иначе на всички е известна като гара „Удово”. Каква е тази гара в Самоков?
Началото е поставено по времето на Междусъюзническата война. „След 15 юни 1913 г. Четвърта армия, в която влиза и 22-ри пехотен тракийски полк, комплектуван от самоковци се разполага на фронт от Султан-тепе до гара Удово, северно от Охрид. В този район тя води жестоки боеве срещу ¾ от цялата сръбска армия. Сраженията стават кървава драма. В една от ротите на споменатия полк оцелява само войникът Иван Николов Явричев. Той се зарича, че ще построи гостилница в памет на загиналите свои другари. От общинския кадастър личи, че мястото е закупено още през същата година. Построената кръчма става „гара-разпределителна” за пътуващите към София, Пловдив и други крайща на родината войници – отпускари. През Първата световна война тук са се разменяли новини от фронта, търсели се бойни братя, ковели се планове. Глъч и смях, тежко мълчание за погинал боец – и всичко това, съпроводено с добрите пожелания за здраве, за победа над врага и братство между хората. Селяните от околните села също се спирали през пазарен ден на приказка и халба бира” – припомня в дописката си покойният Хрим Христовски.
И днес това място се пълни с народ. Редят се думи, кътат се спомени. Елена Гюрова и съпругът й Димитър са настоящите пазители на тази сакрална за по-възрастните хора обител. Зад стените на „Удово” са заключени много незабравими моменти, съчетани с добра храна. Елена разказва, че още в началния етап на преговорите за наемането на обекта, изискването на собствениците е било той да се запази като кръчма. Така, както е било винаги. Вече 12-13 години тя и съпругът й се стараят да оправдаят гласуваното им доверие от страна на собствениците. Изключително много им помагат неписаните правила, които се стараят да спазват – да няма издънки, а храната да е като приготвената у дома – пресна, качествена и вкусна. Истинско престъпление е да се отбиете и да не опитате от шкембе чорбата, която отдавна се е превърнала в запазена марка на гостилницата. Още щом влезеш, те обхваща някаква странна романтика, витаеща във въздуха. Обяснението за нейната поява е аналогията с влаковете, където можеш да срещнеш какви ли не интересни персонажи, а темите за обсъждане са безкрайни и обхващат различни области на живота. Често водещото място е отредено на политиката. Хората, които се отбиват в „Удово” са предимно работещи. Преди време редовни посетители в заведението, което представлява нещо средно между обект за бързо хранене и луксозен ресторант са били шофьорите от бившето предприятие ДАП. Те са идвали дори и с работни дрехи. „Тогава работата беше повече. Сега в града има много безработни” – разказва Елена. Никога няма да забрави деня, в който няколко гръцки семейства се отбиват при тях, за да похапнат. Езиковата бариера си казва тежката дума и единственият вариант да разбере тяхната поръчка е да ги вкара в кухнята. Първото нещо, на което се спират гостите е шопската салата и разбира се бяло саламурено сирене. Традиционните български продукти се оказват достатъчни, за да останат посетителите изключително доволни от гостоприемството и топлото посрещане. В „Удово” често може да завържете непринуден разговор с някои от туристите, които на слизане от Боровец са решили да опитат от специалитетите. Какви ли не зевзеци са преминали, какви ли не истории са разказани, колко чаши са изпразнени за вековното съществуване на кръчмата. И днес гара „Удово” пази духа на своите създатели и го предава от поколение на поколение. Препочитано място от хора, решили да споделят кахърите си и отпуснат душата си сред себеподобни. И не само. Човеци, в истинския смисъл на думата, които срещаш за пръв и последен път. Пред които да разкриеш грижите и вълненията си преди всеки да поеме по своя път.
