Мария Галчева
Ролята на една медия в живота на което и да е общество никога не е еднозначна. Макар често да са обвинявани в манипулация и пропаганда /не без основание доста пъти/, има и подобен род медийна политика, която носи силни социални послания.
Ние, самоковци, в последно време страдаме от тежкия синдром на невъзможността да изразим свободно мнение си. Ще ме попитате защо. Е, ще ви кажа – всеки опит да се изрази мнение, било то и в нюансите на критиката, стои като шамар. Щедрите „резултати” не закъсняват – коментари, липса на абонаменти също, опит за контрол и т.н. и т.н. списъкът е много дълъг.
„Заяждането” на журналист може да бъде извадено от контекста само на един негов въпрос. Но журналистите са за това – да питат, а не научно да им се обяснява, че не са прави, като го правят. Разбирате ли разликата и колко е тънко преплитането на значенията? Понякога е нормално, когато си млад, пък и не само, да се интересуваш от съдбата на населеното място, което обитаваш. Винаги съм казвала, че там, където най-много боли, никой не иска да се навира, но трябва. Неговоренето по даден проблем не го прави невидим и още по-малко – той не изчезва. Не трябва опитите да се анализира дадена ситуация да се замитат под килима – царе сме, когато не ни се говори, но…
Социалното, дами и господа, не е само грижа за розов комфорт във всяка една семантика на тази дума. Социалното провокира действие, провокира мислене, среда за дискусия и не на последно място – именно изразяване. Плурализмът на мненията създава реална среда за критика, нали?
Поемането на критиката като средство за ориентацията в социалния живот на общността е много полезно. И обратно – неглижирането и води до другата крайност – капсулация и антагонизъм към всеки, дръзнал да каже, че видите ли нещо не е точно така. Всеки обича да го хвалят, но ако почнат прекалено много да ни обичат – нещо със сигурност не е наред. Гвардията от обичащи може много лесно да хвърли пясък в очите и да изиграе без капка свян драматизация по приказката „Новите дрехи на царя”. Какво значение ще има накрая, когато паднат маските?
В повечето случаи медиите би трябвало да са естествено критични, без да се отплесват към крастата на PR-a. От какво ще живеят PR агенциите в противен случай? И тук ледът е тънък, обаче
От доста време насам медиите не са само и единствено информационен източник. Те често са катализатор за събитийност. Това се случва, където държавата и респективно нейните институционални инструменти липсват. Няма да споменавам друго, освен акциите, които организират хората за осигуряване на лечение или за помощ на засегнатите райони от наводненията. Този пример крещи и е истинска проява на човечност. Крещи и за друго – че тук всичко е на самотек, всеки се оправя, както може и сме меко казано едно интересно общество, което вечно прави нещата наобратно. Не защото не е разбрало указанията на света, просто го прави заради типичното си твърдоглаво балканско сърце или да не използвам силни думи като инат, например.
Може да ви звучи банално, но и самоковци също се консолидират – събирали сме пари за нуждаещи се, залесявали сме, помагали сме някой път дори и без да се афишира. Какво толкова? Не пречи да подадеш ръка на човек в нужда. Най-много някой ден тази добрина да ти се върне.
Медията има възможността да променя ситуацията. Няма да се изненадате, ако ви кажа, че след нейни намеси, дадено събитие е получило развръзка. Нашата роля и значение не са кодирани само в постоянния мониторинг на действителността. Като участници в нея, можем да си позволим да я променяме или поне да опитаме.
