Зоя Станкова
„Разказани приказки и приказни разкази” оживяха в Общинска библиотека „Паисий Хилендарски” през изминалата седмица. Залата беше пълна с ценители на словото, приятели на автора и разбира се, не на последно място, с много приятни емоции.
Имах честта да представя книгата на Владимир Кабрански: „Разказани приказки и приказни разкази”, за което благодаря на автора и на Албена Ихтиманска за поканата и доверието. Смятам, колкото и нескромно да прозвучи, че с колегата от театъра – Николай Войнов, направихме един интересен и театрализиран прочит на приказките, който, съдейки по отзивите след вечерта на представянето, се е харесал на аудиторията.
В началото нещо нестандартно ми направи впечатление и ме озадачи, за самия автор аз лично не знаех нищо, запознахме се буквално броени минути преди представянето и да си призная, надявах се, че в книгата ще намеря малко повече информация за него, но уви, пишеше само името му и това, че за хората, които го познават думите са излишни, а за тези, които не го познават, каквото и да каже няма да бъде достатъчно.
Поинтересувах се още и открих, че книгата: „Разказани приказки и приказни разкази” е втората книга на В. Кабрански, а също така, че той има и блог в интернет. Част от информацията в блога, беше следната: „…Нямам много неща, да кажа за себе си, а и не обичам. Знаете името ми – Владимир Кабрански, роден съм в Самоков, където живея и сега. Химията ми е професия и съм съвсем обикновен човек. Ако ме срещнете на улицата, сигурно ще ме подминете, без да ме забележите. Нямам специални дарби и качества. Освен едно – мога да пиша хубави приказки. Всъщност, дори и тях не пиша аз. Идват наготово, като неканени гости и от мен се иска, само да ги запиша и да ги споделя. Не зная и не питам откъде. Още нещо за мен: Държа на приятелите си.”.
Прочитайки това, се замислих, колко е богат този човек, защото хубавите приказки правят хубави и дните ни, а пораствайки все по-рядко се сещаме за приказките, за героите и поуките от тях. И за още нещо, колко приятели живеят и ще намерим ние, а навярно и авторът е намерил в „Приказните разкази и в разказаните приказки”.
Аз лично, вземайки книгата в ръце, преди дори да съм я разгърна, се замислих над това, че човешкото същество първо възприема визуалното и начинът, по който аз си разтълкувах тази книга, преди да съм прочела и една дума от нея, беше, съдейки по заглавието, че няма нищо случайно в цветовете на корицата – черно и бяло и в дървото. Защо? Защото черното и бялото се възприемат например като лошо и хубаво, мрак и светлина. И точно, може би това е доброто и злото в тези „Разказани приказки и приказни разкази”. А самото дърво за мен лично е същността не само на живота, нашия или този на героите, а рисунка на приказките и разказите – корените са техния първообраз, който е преминал през клоните и в листата си вече е днешният приказен разказ или днешната разказана приказка.
И мога да кажа, че това е книга, която е съвременен прочит на старите герои от приказките и си струва да бъде прочетена. В нея нови герои се срещат в стари ситуации и обратно – стари герои попадат в нови или леко изменени моменти, което е доста интересно. Авторът поднася една преплетена приказна реалност и реална приказност с принцове, принцеси, царици, жаби, великани, елфи, съкровища, царство на мечтите, вълшебни маски, лабиринти, миражи, очите на сърцето и прочие. И всъщност, наред с примамливата идея за прочит на някое леко четиво, на нещо приказно, за нещо различно разказано, са дълбоко свързани мисълта, философията, проблемите на днешния ден, липсите и притежанията на човека днес, но всичко е по начин, който не се натрапва и не обременява, а представя, изразява всичко интелигентно и намекнато с тежестта на реалността.
