Животът непрекъснато поставя многоточия. Това недоизказаното боли в мен като рана. Всеки ден, всеки час, боли и не стихва. С всеки изминал ден все по-малко се надявам да открия ключ към загадката и все повече се отдалечавам от всичко онова, което съм искала да бъда. Детето в мен е заключено в тъмната стая на сивото ежедневие, вкарано в коловозите на онзи свят, от който искам с писък да избягам. Изведнъж сякаш светът се е свил до размерите на грахово зърно и точно с неговата големина са очакванията ми, надеждите ми… мечтите ми. Сърцето като бясно животно търси своята вечна свобода, а умът с неговия присъщ прагматизмъм заглушава пориви от всякакъв вид. Дори не съм разбрала как е станало, кога така силно и внезапно се отегчих от себе си. Или се огорчих?
Най-лесно е да намразиш заобикалящото, което непрекъснато изисква и търси, и очаква. Още по-лесно е да се примириш, но не става при мен. Имам усещането, че животът въпреки всички условности се опитва да ни направи разнодушни, да ни оперира от всякакви наченки на емоционалност. И май при някои си върши добре работата, но не става при мен. Аз съм горчив залък от хляба на просяк. И безусловно членувам в Комитет по изстрадване на нещата. Искам да изплача очите си от мъката по близък човек, искам да подам парче хляб на нуждаещия се, искам да отвърна на усмивката с усмивка, искам да гледам света нахално в очите, искам да стисна ръка на достоен човек и да прегърна силно близък приятел, искам просто да знам, че си е струвало. Дори точно днес да затръшна вратата на своето настояще, утре с доблест и чест да я отворя за своето бъдеще.
Миналото поставям в албуми, прибрани прилежно в старите шкафове. Думите щастие и любов поставям в качивки, поне за момента. Оказва се, че времето е най-точният показател за събития от вчера, днес и утре. Освен това тества приятелства. Нещо все ме тегли на път. Как да остана? Като непрекъснато съм на стартовата линия, готова за нови препядствия. А там отново съм в най-кошмарното състезание – със себе си. Непрекъснато напускам мисловно пространства, а фактически пак съм на старото място. Нещо ребусът не се нарежда правилно, или липсват части, или друго нещо. Срещам се с много нови хора, но с подходящите непрекъснато се разминаваме във времето, като тъжни планети.
Такава чудесна каша от объркани чувства съм си спретнала, че чак не е за вярване. Като отрова. Мислите ми препускат по каменния път, препъват се, стават и пак продължават. Реалността като снайперист стреля безмилостно в челата ни, но не смъртоносно, за жалост.
Не е в розово цветът на моите дни.
Не е мечтаното, това, което притежавам.
Но е истинско и мое, а не откраднато нечие щастие.
Щастие?! Още остава в кавички, до момента, когато сами се отронят от него. Засега го оставям така – под въпрос с една удивителна. Удивително как щастието е думичка проста, а почти винаги присъства под въпрос.
Когато се събера цяла в себе си, когато приема че всичко, което го виждам идеалистично всъщност не е, когато не се трогвам от чуждата мъка, когато подминавам с безразличие красивото, тогава ще изпитам притеснение да не би някое парченце от мен да е умряло. Ще проверя дали съществувам. И ако ме има, ще се притесня безвъзвратно, че съм се вляла в потока на сивото, че съм станала като всички… А до тогава ще събирам трохите от себе си и ще ги хвърлям обратно назад, страхувайки се да не стана като всички… да избягам от себе си…
