ИнтервюРегионални

Силвио Томов: «Самоков е град с богата история, която очаква своите изследователи»

  • 62
    Shares

Анелия Балабанова

За много хора интересът към миналото и историята би прозвучал като отживелица. За радост, в последно време се намират и такива нашенци, които всекидневно подклаждат пламъчето на българщината с песни, хора и не само. Достатъчно е да се спомене името на Ивайло Шопски и пътуващото читалище „Бащино огнище”. Едва ли някой би останал равнодушен пред появата им на което и да е място, в центъра на който и да е български град. Историята може да бъде приказка, разказ, басня или просто куплет от песен. И всеки човек е частица от нея, носеща надеждата, която движи света. Достойни последователи на българите с възрожденски дух са именно съвременните млади хора, свързани здраво към корените и връщащи се към следите от миналото. Един от тях е и самоковецът Силвио Томов – носител на общинска стипендия и име, за което тепърва ще се чува. Вижте размисли от първо лице.

Силвио, разбрахме за теб покрай общинските стипендии, на каквато и ти самият си носител. Разкажи ни малко повече за живота си и това, с което се занимаваш в момента.
В моя град Самоков първо завърших  ОУ „Христо Максимов“, а след това ПТГ „Н.Й. Вапцаров“.  Там, за щастие,  попаднах на много добри учители, които ми дадоха солидна основа върху която по-късно започнах да надграждам. Ще изтъкна няколко имена: г-жа Боянка Чамова от  „Христо Максимов“, която беше първият ми учител буквално и преносно. От ПТГ Вапцаров такива са класният ми ръководител г-жа Галя Старчева (преподавател по английски език) и г-н Веселин Бързанов (преподавател по история). От тях съм научил много, не само по предметите които преподават, но и като цяло незабравими житейски уроци. Те до голяма степен ми помогнаха да избера посоката по която да поема. В началото исках да уча Английска филология и да стана преводач, но не ме приеха. Второто ми желание бе историята, която и избрах.  За това си действие не съм не съм съжалил нито за миг.  Благодаря на Община Самоков за получената стипендия. Благодарение на нея, скоро ще излезе първата ми книга, която е  плод на моите занимания в последните четири години.
Какво може да породи в един млад човек любопитство към историята?

Всеки аргументира интересите по различен начин. Аз харесвам историята още от ученик, но никога не съм си мислил, че ще задълбоча тези интереси. Дядо ми е бил учител по история, БЕЛ и френски език в село Райово, Самоковско, така че можем да говорим и за някаква генетична предразположеност. Историята, въпреки всичко противно изговорено и изписано е наука. Тя има своите закономерности, правила, както и методика с която историците работят. Тя не е занимание, чрез което да си запълниш свободното време, а изисква да ѝ се посветиш изцяло. Хората винаги са мечтали да пътуват в миналото, това е възможно  чрез нея. Историята изисква много труд, но удоволствието е неописуемо когато пръв се докоснеш и откриеш нещо до което другите не са. На всички млади хора, които се колебаят дали да не поемат по този път ще кажа: действително в това няма много пари, но колко хора в България се занимават с това,  което истински обичат и им доставя удоволствие ?

Има ли възраждане на интереса, свързан с миналото? Важно ли е да се знаят и помнят корените?
Винаги е имало и ще има. Това силно се наблюдава в общества в които има
криза в настоящето и твърде малко положителни примери. При нас се наблюдава нещо друго:  не че липсват тези примери, а просто не се показват, тоест  умишлено или не, се акцентира върху негативното, което често (за съжаление) създава нагласи и определен тип мислене у хората. Важно е да се помнят корените, тъй като колкото и клиширано да звучи всеки човек е като дървото. Той не се е появил на земята случайно, има определени дадености, качества и връзки, които за добро или лошо няма как да изтрие. Преди някой да заяви категорично, че харесва или не  дадено явление, факт, събитие или друго, първо трябва да го познава добре. Само така може да настъпи Промяната.

Какво е за теб родния Самоков?
Аз съм роден в град София което е станало малко инцидентно, някак човек не ги решава тези неща. Самоков е мой дом от вече двадесет и две години, тук са много мои спомени, първите ми крачки – в буквален и преносен смисъл.  Самоков е градът, който се явява обединителен център за представителите на моя род, които идват от различни краища на страната: околните села, Разложко, Гоцеделчевско, Дупница и др.
Самоков е град с богата история, както далечна така и по-близка, която очаква своите изследователи. Обичам своя град, въпреки своите недостатъци и винаги ще се връщам, когато нещо ми натежи или просто искам да си почина. Той ми е дал много и мисля, че аз имам много какво му дам в замяна.

 Виждаме, че правиш опити да се включваш в различни форуми на историческа тематика. Към това ли ще е ориентирано бъдещото ти кариерно развитие?
Разбира се, участието в такива конференции е важно по две причини: кариерното развитие,  както и запознаването с колеги от други градове, университети и пр.  По-важното за мен обаче е фактът, че историята е хуманитарна наука в две направления: тя се занимава с хората, но и всичките наши занимания, били те писмени или устни се предназначени отново за хората, тоест те са крайната цел.  Няма как да ги държим в чекмеджето за себе си. Подобни мероприятия ти помагат да видиш други гледни точки, да добиеш умение и самочувствие и да се изявяваш пред аудитория. Аз имам малък опит в това отношение: тази година за втори път участвах в Цар Шишмановите дни в нашия град, както и в международна конференция в РИМ Кюстендил, организирана от Софийският университет.

Много събития от дистанцията на времето придобиват различни измерения. Появяват се и коментари включително затова имало ли е или не турско робство. Натъжава ли те това?
Един историк, ако е професионалист, винаги се натъжава когато историята се ползва като средство и за политически цели. За съжаление в нашата историопис е пълно с такива примери. Историкът е длъжен да работи съвестно и отговорно, да чете извора до точката и да не се влияе от никакви други обстоятелства. Пълна безпристрастност, разбира се, няма. Всеки малко или много пречупва видяното и прочетеното през собственото си светоусещане. Емоцията, особено в нашия период е голяма, но важното тя да не надделява, а професионализмът изразен в добре свършената работа. Много теми, като например тази за турското робство, социализма в България и др. се гледат от емоционална гледна точка. При такива дълги периоди, няма как да е винаги едно и също, има регионални особености и пр. Именно такива проблематични периоди и събития се ползват най-вече за политически цели.

 На кой период от историята би искал да си съвременник и имаш ли любим такъв?
Има много интересни периоди както в българската, така и в световната история. Аз се занимавам по-специално с междувоенния период в България 1919-1944 г. Много харесвам 20-те години на миналия век от изследователска гледна точка. Това са тежки и бурни времена, много хора са загубили живота си тогава, същото се отнася и за 40-те. Нека се върнем на въпроса: бих искал да живея в периода 1934-1939 г. към който проявявам интерес отскоро. Това е време на икономическо и културно съвземане за България, отпадат някои от клаузите на Ньойския договор и все още не е започнал най-опустошителния конфликт в човешката история. Имаме някои вътрешнополитически проблеми, които обаче са овладени след намесата на Н.В. Цар Борис Трети, по мое мнение един от най-кадърните управници в новата ни история. Също така този период е до голяма степен непознат и неизследван, въпреки своята важност за развитието на България.

Кои са за теб личностите, еталон на родолюбие и патриотизъм?
Предпочитам думата родолюбие, която е по-близка до светоусещането на българина и не звучи като нещо далечно, изкуствено и натрапено.
Такива личности са  например: капитан Димитър Списаревски, загинал на 27 години, защитавайки небето над България; Димчо Дебелянов, най-нежният наш поет лирик, който на същата възраст, като поручик от Българската армия загива по бранните полета на Първата световна война. Също всички загинали във войните 1885-1945 г. Днес подобни жертви за щастие, не са нужни. По-скоро трябва да следваме примера на хора, които са отдали целия си живот за политическия, икономическия, културен и прочие просперитет на България и/или родния им край.

Какво послание би отправил?
Според мен за да успее България, пък и която и да е друга страна трябва всеки един да се занимава с това, което харесва и което умее.  Тук се корени гаранцията за едно здраво и работещо общество. Уви, днес у нас, а и на много места е точно обратното…

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Loading...
Close
Close