Мария Галчева
Разходката ни в подножието на Рила продължава, както продължава и мисията ни да предадем нататък познанието за родния край. Този пък отиваме на юг – посоката е село Марица. Обходихме заедно цялата северна част на самоковско, започвайки от Говедарци, слезнахме до Маджаре и Мала църква, минахме през Бели Искър, за да разкажем тази седмица за селата от другата страна.
Пътят се вие покрай село Гуцал и разкрива цялата мощ на планината – дъхът спира пред гледката на веригата, оцветена в зелено и синьо, тук-там по върховете, покрита с малки бели снежни шапчици точно като в детска рисунка. Малко по-надолу есента вече смело е нанесла червеното, кафявото, жълтото, превръщайки това в поредния си шедьовър из нашенско. Толкова е красива и пълна с история тази географска територия, наречена Самоков, че трябва да се чувстваме големи късметлии.
Тази част на самоковска община е различна – пак сме в планината, но чувството е по-друго. Казват, че точно от Радуил надолу шоплукът се заменя от Тракия, затова и радуилци ги наричат тракийци.
Легендата разказва за трима братя – Гуце, Раде и Михал, които са основали трите съседни села /Гуцал, Радуил, Марица/, но историческите сведения посочват, че в миналото селото се е наричало Махала. Селото възниква недалеч от Самоков – желязното сърце на Османската империя и неин железодобивен център някъде към средата на XVI век.
Приблизително по това време е построена и църквата “Свети Никола” – едно невероятно място, което носи ореола на истинската святост.
Марица е свързана с първите манифактури за железодобив в района, покровителствани от рударските закони на султан Сюлейман II. Развитието на железодобива довежда през втората половина на XVI век до замогване на селото и икономически подем на целия район. Разцветът и упадъкът на селищата, разпръснати в тази част на империята са пряко свързани с железодобива. Това свидетелстват църковните книги, по чиито редове се срещат имената на все повече и повече заможни дарители – в книгата на Асен Чилингиров „Църквата „Св. Никола” в село Марица” се отбелязва, че „заможни дарители от този край, които оставят своята скромна лепта и при посещението си на християнските светини на Божи гроб и Света гора до многобройните манастири в Югозападна България изграждат нови църкви и манастири, подпомагат и възстановяването и украсата на стари църковни сгради, преживели османското нашествие”.
Решаващи за цялостния облик на Самоков и превръщането му във водещ железодобивен център изиграват нуждите на империята от този могъщ ресурс. Цялата околност е белязана от находища, което, разбира се, в един момент има своята полза. „ В непосредствена близост до вековните гори на Рила възникват една след друга множество манифактури за преработване на желязна руда, т.нар. видни и мадани /самокови/, които са най-многобройни в горното течение на Искъра при село Мала църква и на Марица – при селата Костенец, Радуил и махала”.
Доказателство за железодобива отново намираме при Семерджиев, който пише – „В селото имало самоково (мадан) и 12 видни. Селяните правили и прекарвали въглища, руда и железо. Днес те се занимават с земледелие и дърварство. В селото е построена и една фабрика за памучни платове на чехите – Братя Календови и неколко бичкии. Старата им църква „Св. Никола” и най-старата в целата околия. За нея говоря другаде в книгата си. Тук са идвали да се черкуват и причастат в турско време христианите, от целото банско корито. На 1860 г. тук свещенодействувал х. Поп Стефан, който в същето време учил в къщи по 2-3 деца на славянски. Новата църква „Успение Пресветия Богородици” е правена на 1907 г., а училището на 1926 г.”
Христо Семерджиев пише за Махала/Марица и следното:”В турските данъчни книжа стои Иванова махала. Ако съдим по църквата, която е правена на 1174 г., селото е съществувало във Второто българско царство. То е само на 2 км. под Радоил и построено също така по бреговете на р. Марица, на 770 м. над морето. На 1873 г. селото имало 45 къщи с 73-ма души мъже; на 1900 г. то броило 501 жители, на 1900 г. – 683, на 1920 г. – 644 и на 1926 г. – 706 жители. И тук една част от населението поради маданите дошло от трънско. Такива родове са: Моравци, Веселиновци и Рабаджиеви. Изобщо населението е трезво, набожно и работливо”.
Няма да ви изненадам, ако ви кажа, че за Марица също няма издавана книга, която цялостно да разказва за селото. Затова следим историята, стъпвайки много леко по тънката линия на запазените данни, разпръснати в различни издания и преданията, които разказват възрастните жители.
При посещението ми там се запознах с три много мили жени – Виолета, баба Цана и баба Спасийка. С тях не си говорим за историята, а за отношенията в семейството, за бита, за традициите. Спомените си за реда в живота и реда в един празник бабите са запазили от своите майки и знаят, че така е било винаги.
В землището на селото има няколко оброчища – Св. Петър, Св. Илия, Св. Георги, Св. Петка – казано е, че тази светица е покровителка на селото. В разговора става ясно, че на Никулден денят е по-специален – „Чакаме да дойде св. Никола, за да занесем там курбан – прави се рибник за празника и всеки носи за здраве”.
Христо Семерджиев разказва за по-ключовите места в околността:”В околностъта на селото по-бележити места са: Чифут дере, Пириово равнище, Драганова чукара, Влашка река, Хайдушка чешма, Калдърмата, Китката и пр. Оброчища: „Св. Илия” и „Св. Петър”. Пътища: Долна-Баня – Радуил – Чам-кория и Костенец – Самоков, през Хайдушка чешма. Стари пътища: Юрушки друм, Арнаутски път, Стария път и пр”.
Когато има празник, хората са празнували заедно, а не както сега – всеки, затворен в дома си. „Оброчището св. Петър се намира надолу по пътя за Гуцал. Намира се на една могила отгоре, там имаше много големи дъбове – точно там се правеха курбаните, в ператници. Това е нещо подобно на бакърен съд, в който се подготвяше курбана, защото тогава нямаше казани. Цялото село ги събира, кой колкото има и се колеше овца и всички натам вървехме – с каруци натам се ходеше или пеша.
Преди да се яде, курбанът трябваше да се благослови. Идва отчето, осветява водата, поръсва курбана и ние си занасяме от дома съдове, където ще ни сипят. Свалят от огъня сготвеното, наредим котлетата и разливат. Като се почне, се разлива на всички котлета – еднакво”.
За празниците можем да говорим много, но все пак отделихме по-специално внимание на по-големите от тях в календара – Коледа и Великден. Очарованието на празника е скрито в обредността и в начина на нейното изпълнение и в хората – събира се цялото семейство, за да си пожелае здраве, берекет и благополучие.
„На Коледа и на Бъдни вечер – и преди, и сега се празнува по един и същи начин и младите свикнаха също да го правят като нас. Направим си вечерник, постеляме на земята слама, след това черга и след това месалите. Сламата беше да си легнеш да спиш на Бъдни вечер – сутринта направим колелца от нея и ги слагаме на дърветата за плодородие. Това днес вече не се прави от младите”.
Баба Спасийка разказва как са били „плашени” плодните дръвчета в градината от нейния баща, а дечицата са тичали да ги пазят и защитават: „Вечерта на Бъдни вечер задължително се кади – бащи ми слагаше тамян в кандилницата и навсякъде ще покади. Той вечерта, като вземеше секирата и като покади, отиваше към дръвчетата и ги „сплашваше” да дадат повече плод напролет”.
Баба Цана пък разказва друг обичай по Коледа: „Като тръгне баща ми, а после и мъжа ми и почне да вика: „Ква, ква, ква, ква!” А ние по него – „Пи, пи, пи, пи, пи!”. Това също се прави за плодородие, всичко се прави заради него. Покадиме овцете и наричаме – „Тая година сте родили по едно, догодина по две”. Нещо подобно на благословия към животните. Имахме си адети. Аз и сега го правя това, нищо, че съм самичка, слагам си, покадим си. От питката най-напред отчупвам на Св. Богородица в една отделна чинийка заедно с малко жито и на къщата и тогава почнем на всички – от най-големия, сайбията на къщата. След като баща ми и мъжа ми си отчупеха, раздаваха на другите и нареждаха.
Имахме хлебни месали, защото хлябът се месеше вкъщи. Тия месали са опрани, почистени и прибрани в нощви, а нощвите стоеха в долапи. Старите къщи си имат долапи. На сламата се слага месал”.
Двете жени си спомнят, че на празник, когато се замесва хляб или питка, омесената питка се носи в черквата, където се благославя и после се раздава за здраве. Това се прави и до ден днешен.
Великден също е празник, който се посреща с особена почит – Възкресението Господне. „На Великден боядисвахме яйцата в събота, а Велики четвъртък посрещахме с червено яйце и то си стои в иконостаса – цяла година до другия Великден. Тогава го сменяваме и старото яйце го изгаряме. Да не се хвърля навън и да не се гази, затова се изгаря. Боядисвахме яйцата с орехи, с кромид, с люпотина”.
Както споменах и по-горе, много хора от района са успели да отидат до светите за християните места – Света гора и Божи гроб. Бабите разказват за ходенето на Света гора, а Вили показва една икона, донесена оттам и пазена 5 поколения. А Баба Цана разказва също, че са ходили и на хаджилък – т.е. на Божи гроб.
Битът и препитанието са най-съществената част от живота на хората. Докато си приказваме, трите жени ми споменават, че в селото някога е имало тепавица и 5 воденици. Тепавицата се намирала в близост до църквата „Св. Никола”, но сега е рухнала и от нея има само останки.
До 1967 година, разказва Виолета, тя е работила. „Идваха хора от Гуцал и Очуша, които я ползваха”, спомня си още тя. В селото е имало 5 воденици, а сега не е останала нито една – „Ние сеехме жито, което като се ожъне се ходи на воденицата – смели се, хване се първака, та си омесим хляб. Другото, което останеше, беше за стоката. Мелехме и царевици, после да си правим качамак. Царевиците преди това ги сушехме във фурната”.
Виолета се връща назад във времето, навлизайки в спомените от своето детство „От моите детски години си спомням, че много често правехме качамак и тарана. Това е ястие, в което самото брашно се прави на трохи – оттам трахана, но ние го наричаме тарана. Трохичките от бяло брашно се слагат в гореща вода и се бъркат. Траханата с всичко можеш да я направиш – ние повече я обичахме с орехи и захар”.
„Не сме гладували – всичко вкъщи си приготвяхме. Постите се спазваха много стриктно – коледните, великденските, петровите, богородичните пости. За всяко нещо се намираше как да бъде свършено” – казва баба Цана и добавя, че за всяка домашна работа се е намирал начин да бъде свършена – било то за градината, било то за дома или за нещо друго. „Тук се сееше коноп, неговото семе се събираше – семената се събираха, изсушаваха и смилаха и се ядеше. Толкова е хубаво и вкусно. Отглеждаха се картофи, чушки, пипер, тикви, ягоди, малини. В зависимост от това кой колко голяма градина има”.
„Летно време си точехме кори за ювка за зимата. Слагаме месалите в градината и ги сушим на слънцето. Сливи и круши също сушехме във фурната, не сме правили компоти. След хляба винаги сушехме сливите там”.
Сватбите са били особен период на празничност за семействата на момъка и девойката. И при всяка една сватба винаги има един особен алгоритъм, който се е следвал винаги, а на места се следва и до днес. Без съмнение това е най-вълнуващата част от разказа на моите събеседнички, които разказаха с особен блясък в очите своите спомени от сватбуването си.
„Едно време, като дойдат годежари и сгодяват момчето и момичето, но те не се събират – срещат се на празници, на тлаки, на хора, но тя няма право да отиде в дома на момчето. Момчето може да отиде при момичето, но обратното не е прието преди сватбата. А на самата сватба – идват сватове, взимат момичето и тогава тя прескача прага, където я посреща свекървата с хляб и сол” разказва баба Цана, а баба Спасийка – разказа нейното сгодяване – „Аз си спомням, когато се сгодявах. Дойдоха на мъжа ми родителите, седнахме и тогава моят баща стана и попита мъжа ми дали ме иска, после попита мен. След като чуха, че и двамата сме съгласни, майка ми стана и запали кандилото и загърмяха пушки, което значеше, че вече сме сгодени. После слагаме масата – ядене, пиене”. И двете са категорични, че преди сватбата девойката не е била допускана до дома на момчета и не са я водили веднага в тях „Дойде неделя, изведе я на хорото, после я върне обратно вкъщи” и така до момента на самата сватба, която е могла да се състои и до месец след годежа.
Преди сватбата в момчето се събират близките му и тогава го бръснат, а при момичето отиват на „вежди”. Сутринта отиват в кума на ракия, после заедно с кума отиват за момата. В четвъртък се прави „Елата” – месят се пилищата и се прави ела от чемшир, накичи се така и стане букет. На момичето пилетата са навън, а на момчето навътре.
Момичето посреща всички сватбари, целува ръка, а родителите се черпават с ракия. Момичето се прощава с родата си и се пее:
Ела се вие превива,
мома се с рода леле прощава.
Прощавай мамо и татко
и ти ле рода леле голема.
До сега съм Ви слушала,
до сега свекър леле свекърва.
До сега съм Ви слушала,
до сега свекър леле свекърва.
До сега братец и сестри,
от сега зълви леле девери.
Ела се вие превива,
мома се с рода леле прощава.
