Село Лисец – пред пустата порта на заключеното минало

Мария Галчева
Зоя Станкова

Изминатите километри на територията на нашата Община не бяха кой знае колко много и по-скоро се отмерваха в удари на сърцето, а то всеки път ни водеше на някое различно място. С различна история. С различен облик. С различни емоции и усещания.
Така, последният път, който ни остана да извървим из хрониките на самоковските села бе този до село Лисец.
Лисец, заедно с Яребковица, са двете села, в които се казва, че не са останали никакви жители. Ако не броим приходящите, наистина е така. Териториално и административно Лисец се числи към самоковска община.  Това селце някога е било пълно с хора, както проследихме, тръгнали по стъпките на неговата история. Трябва обаче да знаете, че за него данните са изключително оскъдни. Ако в Яребковица, доста по-голяма териториално от него с всичките и махали, имаше кой да ни разкаже спомените си, то тук ситуацията беше доста различна.
Когато пристигнахме на мястото, след известно лутане закратко, там ни завариха единствено една безкрайна тишина и много къщи.  Всичките тези постройки изглеждаха стабилни, сякаш току след малко някой ще се покаже на терасите. Но за тази част след малко. Нека започнем от самото начало.
Само кален, стръмен път, изровен от времето и от рядко преминаващи коли, е останал да напомня за скритата магия на това „изоставено” село. То се намира на северозападните склонове на Верила, близо до прохода Бука плеслап. До него може да се сигне през няколко места – през Поповяне, през Ковачевци и през Ярлово. Ние си избрахме да минем през Ярлово.
Човек отива горе, в планината и буквално застава на прага на една загубена България. Като погребение е. Вървиш бавно по улиците. Къщите мълчат. Дворовете са опустели. И мисълта за ненамерения живот бива съпровождана от песни на птици, които изместват гласа на свещеника от последната молитва.
Една дума – покой, която описва всичко от обстановката до състоянието на духа.
Минавайки през няколкото самоковски села, които бяха в посока на пътя ни, където любопитните погледи на стари баби, насядали по пейките пред къщите си ни проследиха, влязохме в сърцето на природата – в планината, където след лабиринт от дървета стигнахме до паднали огради, грижливо прегърнати от буйната растителност наоколо.
Навярно на това място има и лабиринт от спомени, но нямаше кой да ни въведе в него. Пусто беше от към думи, както е останала и пустота след сърцата туптели някога тук.
В село Лисец днес има един единствен човек – пазач на една от къщите, който може би със своите три кучета е единствената част от съвремието в това изгубено минало горе в планината. Разказа ни обаче, че не се страхува да стои сам и да пази къщата, бил свикнал казва. Когато пристигнахме, не се озовахме като в познатите ни до този момент села. Има един основен тесен път, обраснал с трева и разклоняващ се в няколко улички. При обиколката ни явно сме вдигнали шум, който е изключително необичаен и това беше накарало човека да излезе да види какво става. Намери ни пред т.нар. кръчма-магазин, насред импровизирания мегдан. С него се появиха кучетата му, също толкова изненадани от ненадейната поява на хора там.  Животните бяха изключително социални, въпреки своето своеобразно изгнаничество.
Лисец има свой адаш, който се намира в Ловешка област. Дотам, с еднаквите имена на двете села, свършват приликите между двете села. Ако в едното има около 800 жители, то в нашето реално цифрата, оформена от приходящите посетители, е в десетки пъти по-малка.
Справката, която направихме за жителите на Лисец през годините показва рязък и категоричен спад.

1934 г. – 189 жители

1946 г. – 212 жители

1956 г. – 150 жители

1975 г. – 2 жители

1992 г. – 0 жители

За него се твърди, че то е първото обезлюдяло село на територията на самоковска община.
Различни пътища има в живота на всеки един от нас. Всеки път ни води на някъде. Към нещо. Към някого. Или както в случая към чуждото или към родното.
Или както в конкретния случай – отчужденото родно, което остава живо само в мислите на малцина хора, които са го запазили в сърцата си.
И ние тръгнахме по един път, прелял се под нас от асфалт в тежка, черна, българска земя – прашна, кална, белязана, забравена. Далечна или може би непозната, а може би и двете.
Село Лисец – едно кътче, запазило любовта на Бога, но изгубило своите хора.
Геройски! Като във война! Война с живота и с времето! Война, която не записваме в книгите с история, но тя не е една и е в България, в българското село – война за оцеляване, за съществуване.
Може би неслучайно попадаме тук, в Лисец, наесен, когато дърветата плачат и единствен вятърът бере плодовете на лятото от забравените дръвчета.
Няколкото улици, ако можем да ги наречем така, представляващи протрита в кал трева, водят до носталгията от липси, която се е запечатала в пейзажа наоколо.
Чешмата с издълбана на единия камък „1934” не тече. Вода има, но няма кой да я пусне, а тази в коритата е застояла. Животните не се прибират от паша и не отпиват жадно от нея – няма такива.
Интересно дали жителите на селото са построили сами чешмата си някога и дали изписаната година е в знак на построяването и, или е значела много повече за хората там. Можем само да предполагаме, да си представяме събития и да се усмихваме сами на себе си, на въображението си. Няма кой да ни разкаже.
Поглеждайки от високото, виждаме друго населено място – Горна Диканя. Оказва се, че сме по-близо до Перник, отколкото до Самоков. Въпреки че е есенно време, не усетихме студения полъх на планината. Надморската височина там варира от 1100 до 1300 метра, а навсякъде надлъж и нашир се виждат обширни ливади. По данни на Георги Захов първите заселници на селото са привлечени в него именно заради тези отлични условия за паша, които предлага цялата тази територия. Разстоянието от Лисец до Яребковица е около 5-6 км, но пътят е изключително лош. През него може да се мине само с някой здрав джип, за който хич няма да ви е мъчно след това.
Легендата разказва, че селото някога основали дядо Младен и дядо Лазо /отново се базираме на данните на Георги Захов/. За друг поминък, освен скотовъдството, не знаем. За първи път селото се среща в турски официални документи – по-точно за данъци – през 1674 година. Тогава броят на домакинства също не бил голям – били само три.
До началото на 1990 година село Лисец се причислявало като махала към село Чуйпетлово.
Стари къщи – полусрутени, неизмазани, със счупени прозорци, с пропаднали врати и незаключени резета, с останал живот, който пропива стрелките на часовниците ни с аромат на нафталин. Нацепени и прилежно подредени в мазетата дърва. Събрани съчки за подпалки. Някое перде. Някоя мебел. Нещо старо. Счупено. Прокъсано. Нещо вътре, прилежно завито в чаршафи, в найлон.
Произволно си избрахме една стара къща, която внимателно разгледахме. Входната врата беше заключена с катинар и на нея беше закачен некролог, който сякаш да напомня на малко посетители, че житейските закони важат за всички.
Тишината в този момент бе толкова гъста, че единственият звук, който се чуваше беше самото ни дишане. Дебелите дървени греди в мазето здраво поддържаха стените от кирпич. Макар и леко наклонена, къщата изглеждаше сравнително стабилна.
Интересното идва от подреденото мазе. Очевидно постройката не даваше признаци в нея някой да живее или поне на нас така ни изглеждаше, но в мазето го нямаше онзи безпорядък, характерен за изоставените къщи. Там всичко беше в ред. Дори имаше и ключалка, която здраво хващаше схлупената врата, за да не си завират там носовете любопитни като нас.
Ако в Яребковица преди близо три години намерихме гробището и съвсем близо до него малък параклис, то тук нямаше подобни реквизити. Има около 7-8 гроба, които самотно гледат към равнината на отрсещната страна на Верила в посока Перник.
Влязохме в кръчмата. Нямаше врата. Табелата отгоре беше празна, надупчена, просмукана с ръжда. Плочките под краката ни мълчаха натрапчиво, столовете бяха нахвърляни, масите останали празни, сякаш последното сервирано върху тях беше отсъствието на времето.
Тук-там имаше останали стари покривки или черги, хвърлени наоколо. Клони се биеха с прозореца за „още едно питие” живот, а той бе непоклатим, затворен. Стара печка спокойно ръждясваше в ъгъла, с носталгия по огъня, който е горял някога в нея. Без кюнци, кривнала леко, като че е прекалила с греяната ракия. Просто останки живот, където сред влагата по таваните само можем да си представяме някогашната глъчка и вдиганите наздравици.
Единствената светлина на това място навярно идва от слънцето и луната. Единствените гласове са тези на птиците и животните.
Тук няма ток и цивилизацията такава, каквато я познаваме. Някак си, свикнали с начина си на живот, всичко това ни се вижда много примитино, макар че пребиваващите там да са успели да намерят начин да „очовечат“ малко от малко природата. Ако някои от къщите изглеждаха доста занемарени, то имаше и такива, които са доста прилични. Дори узнахме, че ако искаш да си купиш къща там е съвсем възможно и то между 3000 и  5000 лева. Какво като няма ток? Хората използват агрегати.
Лятото е сезонът, когато в Лисец може да се чуе човешки глас. Надали ще повярвате, ако ви кажем, че на фона на тази пустош, за която разказваме в момента, някой е имало училище. То е открито през далечната 1990 година, а негов патрон е бил Христо Ботев. Училището не „живее“ дълго. Закрито е през 1957 година. Броят на учениците е варирал от 15 до около 40, но никога над тази цифра. През периода 1944/45 година броят на учениците в селското училище е бил най-висок – 36 деца.
Хората идват за кратко, когато щурците се уморят да пеят и отказват да се надвикват с небето, доказвайки, че и тук има живот.
Липсата на ток, на асфалтирани улици, на магазин, на поща, на кръчма, тук съвсем не са от значение, защото главно липсват хората.
60 къщи пустят в окото на безкрая, насред планината, където се намира това малко селце. Точно толкова 59-60 са сградите в селото. Някои от тях, както казахме са обитаеми, но  други са  затворили от години восъчните си очи и са загубили дори пламака на свещите мъждукащ в прозорчето.
Времето ни полека лека започна да изтича, щом слънцето наклони глава към запад. Трябваше да вървим след като обиколихме наоколо.
Постояхме. Разходихме се. Помечтахме. Предполагахме. Чудехме се какво ли би могло да те накара да оставиш съвременнния, пълен с изкушения свят и да отидеш на подобно място.  Изпълнихме сърцата си с носталгия и мъка, няма как да не ти стане тъжно. А след това? Тръгнахме си.
Оставихме гъбката, изникнала под дървото, сред труповете на паднали сливи и ябълки да вика тихо след нас и да ни моли да си спомним за сълзите и, които останаха по обувките ни.
Чухме как последната къща въздъхна, беше ни разказала вече как иска някой да отвори прозорците и за да си поеме глътка свеж въздух. Оградата се подпря на вятъра и резето изскърца в унисон с чувството за радяла. И селото отново остана насаме с единствения си жител с трите кучета и некролога от едната къща, спрял броенето на четиридесет дни… А колко години и колко по четиридесет има ли значение, когато село Лисец е място без часовници и календари.
Село Лисец беше последното село от нашата поредица, посветена на родния ни край. Малко тъжно приключваме, но няма как – такива са фактите на безпощадната логика на оцеляването.
Жалко е, че именно то стои в регистрите ни като първото място от картата на община Самоков, което остава без нито един жител. Каквито и да са причините за това трагично обезлюдяване, изводите всеки оставя за себе си. Едно обаче е сигурно – мястото е прекрасно. Природата не е пестила, когато е раздавала от себе си тук. И не е само това. Някак си не остават много думи, които искаш да опишеш искреното си впечатление от подобно преживяване. Затова наистина е най-добре определена емоция да се преживее, отколкото да се записва и да се опитваме да я разказваме.
Лисец и Яребковица носят своето невероятно очарование, независимо от това, че са загубили най-ценното от своя капитал – хората. Остават обаче тези наследници или родолюбци, които имат отношение към миналото.
Оставихме Лисец също толкова сам, колкото го и намерихме. Той е свикнал с това чувство от много отдавна. Затова като някакъв особен реверанс го има лятото – когато животът се връща обратно там някак по-спокоен и уединен в мислите си.