Село Драгушиново – толкова близо като квартал на Самоков

dragushinovoАнна Манова

Този брой от нашата поредица „Мисия: Предай нататък познанието за родния край” продължава със село Драгушиново. Това е едно от  селата, за което ако кажем, че се намира на една ръка разстояние от града, няма да е грешно. Разположено само на 3 км. от Самоков, то практически може да бъде разгледано като квартал. Но приликите с квартала свършват дотук, защото Драгушиново има своя история, бит и самобитност, свои специфики и лични истории.  И подобно на всички села от Самоковско, е парченце от цялостен пъзел, който формира картината на пъстрата Самоковска община. То е от този тип села, които все още слагаме в графа живи, без да изопачаваме истината. В нашия разговор за характеристиките и особеностите на селото с Георги Хаджийски, чийто живот е в тясна връзка с това място и е автор на книга за любимото село, както казва той, стигаме до извода, че Драгушиново е доста облагодетелствано от близостта си до града. Това е онази топла връзка, която кара доста от драгушинци все пак да се връщат да живеят в селото, където е значително по-спокойно, приятно, тихо и зелено. Стана дума и за земята… Вече много малка част от драгушинци обработват ниви, но това не е специфика само на това село, разбира се. Като цяло прави, впечатление една доста тъжна тенденция на отдалечаване на връзката със земята и липсата на приемственост в отношенията с нея през поколенията. Дали глобализацията, дали непрекъснатите набези над земята или липсата на пласмент са основните причини, или може би всичко взето заедно?! Еднозначен отговор едва ли съществува.

В последно време името на Драгушиново се свързва с два основни фактора, единият положителен, другият – не толкова. А именно наличието на множество щъркели, избрали за свой дом точно това място, поради благоприятните условия на живот и диаметрално противоположното изграждане на бъдещодепо в непосредствена близост до самото село. Но сега вторият и не толкова благоприятен факт остава  настрана, а за първия вече доста е споменавано. Всъщност нека разказът да започне оттук:

Трохи от миналото

Миналото на почти всяко селище от Самоковско, а и не само, обикновенно е обгърнато в мистерия, в сръчно изплетена паяжина от хипотези, легенди, митове, исторически препратки, спомени. А да се открие най-голямата правда е практически невъзможно и свързано с това да се търси игла в купа сено. Много сено трябва да се обърне, за да може да се попадне на нещо, което ще бъде препратка за нещо голямо и значимо… и пак не е гаранция. Настоящият текст няма тази амбиция, има обаче желание да открие смисъл, да намери нови посоки, независимо дали ще мине по „Старио друм” или ще чертае нови пътища през котловината.

И като стана дума за „Старио друм”, искам да си позволя една вметка. На времето през селото е минавал много стар драгушински друм, който е представлявал голямо пътно съоръжение, свързващо древните градски центрове Филипопол и Пауталия /днешните Пловдив и Кюстендил/. Местните хора още разказват, че има запазени останки от него. А големият автор Димитър Димов в своя емблематичен за българската литература роман „Тютюн” с голяма любов пише за този път, което е още едно свидетелство за наличието и историческата му достоверност.

Въпреки че селото не е било обект на някакви археологически апетити и специализирани исторически проучвания,  /за което свидетелства наличието само на една книга за селото, написана от Георги Хаджийски и няколко опита за книги, останали в ръкопис, поради стечение на времето и може би поради редица идеологически причини/ съвсем случайно на много места из землището на Драгушиново, вероятно в следствие на обработването на земите, са откривани монети и предмети с античен произход. Както и сребърни монети, датирани от времето на римските императори Александър Север – царувал от 222 г. до 235 г. и Каракала (188-217 г.). Също така се предполага, че богатите на желязна руда бигорови скали на ридовете около Драгушиново са били използвани за железодобив по всяка вероятност още през Античността. „Специфичното разположение на храма Свети Дух на сравнително отдалечения от селото връх Дабето предразполага към търсене на аналогии с познатите тракийски светилища от Средногорието и Горнотракийската низина на легендарните беси”, пише в своята книга „Драгушиново или за шепота на преданията…” Георги Хаджийски.

Територията, върху която е разположено днешното село Драгушиново и неговото землище, влиза сравнително късно в състава на Българската държава. От утвърдените в българската историография факти се знае, че едва през 809 год., след като хан Крум превзема важния стратегически център Средец (София), започва присъединяването на гъсто заселените с (пра)българи земи в централните и югозападни части на Балканския полуостров, а неговото обединително дело бива завършено от Персиян (836-852 год.). С оглед на това би могло да бъде казано, че навярно някъде по това време и земите на днешния Драгушински край са станали част от България. И макар да влиза сравнително късно в границите на Първото българско царство, предците на днешните драгушинци оказват упорита съпротива на опитите на византийския владетел Василий II Българоубиец да завладее и техните земи.

В своя непубликуван ръкопис „Летопис на село Драгошиново, Самоковско”, учителят историк и краевед Крум Иванов твърди, че през 1003 год., в местността „Гръчки дол”, находяща се на около километър и половина югоизточно от днешното село, се е разиграло едно кръвопролитно сражение между армията на ромейския император и армията на неизвестен местен болярин, подкрепящ владетеля на Перник – Кракра, вследствие на което почти цялата византийска войска била избита. Оттогава, според него, не само тази местност носи названието „Гръчки дол”, но и разлагащите се човешки трупове и съпровождащата ги миризма дали специфичния псевдоним на Горната махала на селото, до която имало видни и             самоков и превърната по-късно в Долна махала на нововъзникналия град – „Лешпер мала”/ от леш- останки от разлагащи се трупове/.

Не по-малко упорита е била съпротивата на местните хора и срещу връхлитащите османо-турски орди в края на XIV и началото на XV век, когато землището на днешното село Драгушиново отново се превръща в арена на кървави сражения. За водените повече от четвърт век военни действия свидетелстват не само османски летописи и български и сръбски хроники, но и народни песни, предания, легенди, а дори и редица топоними.

Самоковите – символ й на Драгушинов

 

Първите писмени сведения за Драгушиново са още от зората на турското робство над българските земи. Под името Драгушинселото се споменава в редица османски данъчни регистри и други административни документи като съставна част на Самоковската каза за времето между XVI и XIX век. Макар и неголямо, в селото е имало църква и свещеник през цялото време на турското робство. В съкратен османски опис, съставен през 1523 г., селото е записано с името Драгушин, с 61 християнски домакинства и 5356 акчета приход. По същото време  населението на Самоков през 1524/25 г. се състои от 43 мюсюлмански домакинства и 111 християнски. Интересен факт е, че в края на XIV и началото на XV век, когато турците превземат чрез набези нашите земи, тук заварили, по течението на река Искър, три функциониращи самокова и множество пещи /видни/. И така в края на ХIХ век, близо половината от четиринадесетте самокова в Самоковско и извън него, били локализирани върху землището на Драгушиново. Наред със самоковите, турците заварили по тези места и т. нар. „Коруба” – грандиозно за времето си водопреносно съоръжение, изградено от камък, дърво и кожа по силно пресечените склонове на именувания от драгушинци „Главен рид” /или „Шипочански рид”/. Течащата по него вода от река Бистрица достигала до почти всяка точка от землището на селото и била използвана както за нуждите на железодобива, така и за напояване на градини, ниви и ливади.

За „шепота на преданията”

Ако попитате Георги Хаджийски, като местен жител там, какво казват преданията, той ще ви отвърне следното: „Те са прослава на човешкия стремеж към безсмъртие и живата връзка на човека с неговия род и вечността”.

Ето защо споменатото дотук препраща към няколко запазени в народната памет предания. Едно от тях, записано в началото на ХХ век от самоковски краеведи твърди, че село Драгушиново има история преди тази на град Самоков. „Фактически, според някои информационни източници, на които се натъкнах, се оказа, че самият Самоков е възникнал около драгушински самокови”, споделя в разговора ни Хаджийски.

Според друго местно предание, споменато в записите на непубликувания ръкопис на Димитър Игнатов Домишляров, преди нашествието на турците, на мястото около храма Св. Дух, било разположено богато и процъфтяващо селище – най-голямото в подножието на Рила с над 4 500 души население, като до него достигала водата от „Корубата”. Турците го разрушили и избили почти всичките му обитатели. Бил пощаден единствено чифликът на Драгушин, намиращ се на мястото на днешното село и работещите в него ябанджии (пришълци) чак от Венско.

Като говорим за местни митове и легенди, няма как да подминем и тези, които са свързани с личността на Крали Марко. Най-високият връх на издигащата се точно от юг на Драгушиново планина Шовица се нарича Маркова трапеза, а местните предания неотменно го свързват с Крали Марко. От разказите става ясно, че на този връх Крали Марко си е отпочивал, след като надделял със силата си над турците. С Крали Марко е свързано и названието на един неголям дол на около километър от селото, намиращ се точно под „Старио друм” – „Марков андък”. Като цяло личността на Крали Марко се свързва с нашия край и покрай един от символите на града – Голямата чешма, на която все още се вижда обецата му. Митовете, легендите и разказите за такива личности повдигат още повече чувството ни за местен патриотизъм и уникалност. Освен това обгръщат миналото в една приказно – романтична представа, която макар и малко възприемана като фикция, всъщност топли душата.

Около основаването на селото също има редица хипотези и легенди, които го обвързват със знайни и незнайни личности. Едно от набралите популярност твърдения, свързано с лингвистичното тълкуване на името, споменава за трима братя – Досьо /бил пътник/ и дал името на Доспей, Продан /продавач на овце/- на когото е кръстен Продановци и шивачът Драго, съответно дал името на сегашното Драгушиново. Хипотези за възникването на името прави и местният драгушинец Димитър Игнатов Домишляров, според който, когато турците нахлули в земите на днешното село, единствено пощаден бил чифликът на Драгушин. В непубликувания си ръкопис „Летопис на село Драгушиново, Самоковско”, Крум Иванов споменава четирима братя, синове на местния болярин Бельо – ктиторът на Бельова църква. Синовете били: Продан, Теодосий /или Досьо/, Мальо /боляринът на Мальовишкото землище/ и Драго /или Драгуш/. От друга страна самоковският краевед Стоян Бучов в книга си „Цари мали град” никъде не спомава за 4-ти брат.

Из непубликувания ръкопис на Христо Семерджиев – „Самоков и Околността му – принос към историята им от турските завоевания до Балканската война”, съхраняван в Исторически музей Самоков авторът пише:“На 2 км. северно от Самоков, по десния брег на р. Искър, на 890 м. над морето е разположено селото. Един мост на колове го свързва с мерата му оттатък Искъра. Селото е наречено на некой си Драгушин, който в далечно минало е притежавал имение тука. По-рано селото било по баирите, но по-сетне от турски злосторства то се прислонило при турския чифлик на сегашното си место. На 1873 г. то имало 28 къщи, с 119 души мъжко население; на 1900 г. имало 410 души жители, на 1910 г. – 526, на 1920 г. – 575, на 1926 г. – 705 жители.”

Известен факт е, че при инвазията над Балканите турците обикновено наричали завладените селища с името на техния последен местен владетел. Георги Хаджийски в своята книга „Драгушиново или за шепота на преданията…” поставя на преден план личността на Иван Драгушин. Той пише така: „Въз основа на съхранените български, сръбски, а и турски извори от 14 и 15 век, името Драгушин, /с което е било обозначавано селото в официалните османски документи чак до началото на 19 век, когато бил прибавен и суфиксът –ово/, би могло да бъде свързано с няколко по-известни исторически личности. И ако се следва логиката за търсене на сравнително по-пълни словесни съвпадения, към по-непълни такива, би могло да се започне с Иван Драгушин”.

Иван Драгушин – Константин Драгаш – Драгушиново

Името на селото съвпада в лексикален смисъл, а може би и не само с имената на Иван Драгушин и Константин Драгаш.

Иван Драгушин е потомък на единствената царска фамилия в Средновековна България, произхождаща от деспота цар Смилец. Попаднал още в ранните си детски години в ролята на политически изгнанник, в Константинопол, той се сближава със своя близък роднина, бъдещия първи цар на Сърбия – Стефан Душан. След встъпването на сръбския престол на Стефан Душан, Иван Драгушин и неговата майка – Марина Смилец, получили доста привилегии – тяхното огромно богатство им дало възможност да бъдат ктитори и дарители на манастири.

Друго известно от средновековните летописи лице и свързано с името на селото е владетелят на Велбъждското десподство Константин Драгаш – дядо на Драгаш Палеолог и прадядо на руския цар Иван Грозни. Той е бил средновековен български владетел, дарител на множество църкви и милеещ за добруването на населението си. На името на Константин Драгаш е преименуван от турците самият Велбъжд – Кюстенджа /Кюстендил/.

Тези хипотези, легенди и предания естествено биха могли да бъдат подложени на множество въпросителни, но така или иначе те съществуват, за да придадат една цялостна романтична визия на землището и съответно на неговите обитатели и днес наследници.

Железодобив – основният поминък , свързан с оцеляването

Едва ли може с точност да се каже кога е започнало производството на желязо в Драгушинския край. Известно е само, че когато турците завладели нашите земи, по течението на река Искър открили три самокова, а в последните десетилетия на османското владичество шест от около 15 самокови в самоковско били разположени в село Драгушиново. Естествено това не е никак случайно и необичайно.

По времето на турското робство качеството на самоковското желязо било прочуто по територията на цялата империя. Именно желязото превърнало Самоков в „пръв град на Запада”. С железодобива било ангажирано почти цялото население на самоковско.  По този начин, чрез желязната руда, се изплащали данъчните задължения на християнското население към Турската империя. Тези процеси съвсем естествено били характерни и за село Драгушиново, като там добивът ставал по два начина – чрез разкопаване на бигорови скали  и чрез разораване на дълбоки бразди по склоновете на ридовете около Драгушиново с биволски и волски коли.  На места и днес личат следи от железодобива. Свидетелство за това колко важна част от съществуването и практическото препитание на местните зависи точно от железодобива са и имената на местностите. „Оказва се, че голяма част от топонимите, намиращи се в близост до селото, са свързани с железодобива. Точно този занаят е дал имената на десетки местности. Има топоними с корен – рудеж, рудища, пещи от една страна, от друга са пък изцяло християнски. Това говори за духа на самото село, свързан и с вярата”, споделя Георги Хаджийски. И наистина толкова векове по-късно са запазени имената на: Старите рудища / местност на югоизток от „Старио друм”/; Рудищата, Рудежо, Пещите / в смисъл на „Видните”/. Ако се разходите из селото, няма как да не попаднете на изкрящочервени камъчета или както ги наричат хората там – „шляка”. Толкова векове по-късно след прекратяване на железодобива на много места из селото могат да бъдат открити т. нар, „купища”- камари от изхвърлена шляка /сгурия/ от пещите. Този занаят се е пренесъл съвсем естествено и върху названието на фамилните имена.  Самите майстори – видняри имали привилегията да оставят за себе си най-качественото желязо.  Един от големите родове на Драгушиново носел фамилията Виднярски, като част от неговите наследници се прекръстили на Дамянови.

Бит и самобитност

 

В тежките години на османско владичество животът на местното население, намиращо се в непосредствена близост до Самоков, делящо разбирания с турци, цигани, евреи, арнауди и гърци не е бил лек. Но по този начин най-лесно се е зародил и формирал силния стремеж за опазване на християнската вяра и българския дух. Те се отличавали с трудолюбие и дисциплина, с логическо мислене и немалки технически умения, били добри животновъди и земеделци, но и безспорно прочути майстори по видните и самоковите.

А ето какво пише за следващия период Георги Хаджийски: „След Освобождението през 1878 год. присъщото трудолюбие и предприемчивост на драгушинци кара обитателите на близки и далечни градчета и селца кога на шега, кога сериозно, да прикачат към названието на тяхното село немскоезичната наставка “бург” (burg, крепост, град) – сякаш атавистичен спомен за онези техни предци, които са усвоили от саксонските рудари базираните върху водната енергия средновековни технологии за добив на висококачествено желязо.
Принудителната модернизация на българското общество, осъществена през времето на комунизма до голяма степен промени не само ежедневната трудова дейност хората от Драгушиново, не само техните традиции и обичаи, но и цялостния им начин на живот и светоглед. През този период в голямата си част драгушинци станаха от селяни – работници-пролетарии. Атеизмът замени християнството в тяхното колективно съзнание. Връзката между поколенията бе разрушена… Дори и съхранените традиции и обичаи придобиха много по-различен смисъл”.

За силата на вярата по нашите земи

 

В Драгушиново църква е имало през цялото време на Османското владичество.Църквата “Свети Тодор” е съградена през 1869 година, като, според преданията, преди нея на брега на Искъра е имало друга – по-голяма, към която е имало и килийно училище. Понастоящем няма свещеник. В землището на селото съществуват още два храма: Свети Дух в местността Дабето и Св. Иван Рилски в местността Бойов дол. От създаването си до днес, независимо от политическия режим и отсъствието на свещеник, църквата не е затваряла врати по празници.

Храмът „Свети Дух”, намиращ се в местността Дабето е разположен на най-високото място в околността, което се извисява не само над близките ридове. „Закътан сред няколко огромни остатъчни скали, този храм бе обект на сакрално преклонение дори и във времената на върлия комунистически атеизъм- когато въпреки непрекъснато бълваната религиозна пропаганда, хора от селото поддържат мъждукащото пламъче на кандилото в иконостаса…”, пише Г. Хаджийски в своята книга. Според преданията, от този храм започвала пътека от бели, светещи в безлунните нощи камъни, която свършвала чак до Бельова църква. „Свети Дух” се смята за покровител на рударите и едновременно с това се приема за символ на Средновековна България, никой не знае кога е съграден този храм.

Между селата Драгушиново и Злокучене се намира храмът „Св. Иван Рилски”, в местността Бойов дол. Изграден е в началото на XXI век. Местността е изключително живописна и е била обект на поклоннически туризъм още от времената на Османското владичество.  Според преданията кладенецът с лековита вода е в състояние да изцери всевъжможни болести.

БОЙОВ ДОЛ

На около шестстотин метра в дясно от шосето Драгушиново – Злокучене, една неголяма долчинка е наречена Бойов дол. „Прабаба ми разказваше, че тук е имало кръвопролитно сражение между русите и турците, по време на което се е проляла толкова човешка кръв, че в нея се удавило едногодишно теле. Според всички, при това много и напълно достоверни исторически факти, касаещи освобождаването на Самоков и Самоковско от турско робство (1877 год.) обаче, тук такова сражение не се е водило. Други местни предания свързват “Бойов дол” с кръвопролитна битка на цар Иван Шишман с турците. Достъпните, при това проверени исторически факти, са категорични, че и такова сражение тук не би трябвало да е имало”, чета в книгата „Драгушиново или за шепота на преданията…”.
Според летописеца Константин Костенечки, изтъкнат български книжовник от онази епоха и сам българин от Костенец, Муса Кеседжията – легендарният разбойник и син на турския султан Баязид Светкавицата, загинал близо до село Чамурлии в битка за властта в Османската империя – той бил застигнат до река Искър и удушен собственоръчно от своя брат Мехмед. Така – по традиция пак от братска ръка, загинал още един турски владетел, а неговото лобно място било превърнато от суеверните пришълци от Ориента в сакрална местност, обект на своеобразно преклонение в недалечното минало от турци, а и от българи чак до наши дни…
Това е Бойов дол.

УЧИЛИЩНА ДЕЙНОСТ

 

В Драгушиново килийно училище към църквата е имало още по времето на турското владичество. През Възраждането много от по-будните деца се обучавали в модерното Долномахаленско взаимно училище в Самоков. Първоначално училището в селото се е помещавало в една прицърковна пристройка, като след увеличаването на броя на учениците техните занимания се водели и в кафенето на В. Бондов и в една стая в къщата на С. Кабадийски. След Освобождението е построена и новата училищна сграда. Училището е закрито по времето на социализма, когато всички ученици от Драгушиново са насочени към градските учебни заведения в Самоков. През времето на социализма сградата се е ползвала като детска градина, а във времето на демокрацията е обявена за приватизация и продадена. В момента е паметник на разрухата.

Читалищна дейност

                       
Географската близост на село Драгушиново до град Самоков е онази предпоставка, която е била в основата и на голямата етнокултурна близост на техните обитатели. Ето защо по време на Възраждането драгушинци активно се включват в големите обществени движения на българите от Самоковско. Много драгушинци участват в борбата за църковна независимост, намерила своя апогей в изгонването на омразния на всички местни християни подкупен владика – грък Дели Матей.

 

Редица будни деца от селото се обучават в Долномахленското самоковско училище по модерната за епохата „взаимоучителна метода”, въведена като част от просветните реформи, заменили ограмотяването в килийните училища. Жители на Драгушиново се включват в създаването на редица нови институции за българското и самоковско общество, призвани да удовлетворяват народния стремеж към напредък. Една от тези институции е и българското читалище.
По своята същност читалището се явява специфична, уникална, типично българска институция, възникнала в най-мрачната епоха за нашия народ, в която намира отражение невероятната способност на българите за самоорганизация в името на социалния прогрес чрез наука, образование, култура и обществена солидарност.

 

Едно от българските читалища с над едновековна история е читалището в село Драгушиново. И то, като останалите читалища по българските земи, било създадено от доброволци и самодейци. Първоначално читалищната дейност се ограничавала с предлагане на читателите от селото на немногото книги. Книгите били съхранявани в дървен сандък в прицърковната пристройка, а селският свещеник, наред с всички други свои задължения, имал и това – да предоставя книги на търсещите ги.
В зората на 20-ти век в читалищната дейност активно се включили големите земеделски водачи на БЗНС в Самоковския край – драгушинците Стоян Кабадийски и Васил Домишляров. Някъде по онова време в Драгушиново било изнесено и първото сценично представление от местни самодейци – това била пиесата на В. Друмев „Нещастната фамилия”.

 

През 40-те и началото на 50-те години на 20 век, в сградата на старото кметство Драгушиново, намирала се малко под днешния мост над река Искър, било оборудвано за читалищна библиотека специално помещение. Одържавяването на читалищните дейности било съпроводено със значително обогатяване на библиотечния фонд, като книгите достигнали над 200. Наред с това читалището организирало практико-приложни образователни курсове по овощарство, по шев и кройка, по готварство, по ограмотяване на малцината неграмотни хора от селото. Провеждали се кинопрожекции в училищното мазе, често имало и самодейни танцови забави. Като активни читалищни деятели по онова време се открояват Спас Милушев, Димчо Генов, Латинка Тоскова.
Изграждането на новото кметство на село Драгушиново в края на 60-те и началото на 70-те години било свързано с предоставяне на читалището не само на помещения за библиотека, но и на салон за сценични дейности. Книгите в библиотеката се увеличили до около 1500. Библиотеката получавала и много от излизащите в страната вестници и списания. Библиотекар била Иванка Гъркова. Читатели вече били не само почти всички ученици от селото, но и редица по-образовани хора, които търсели предимно трудно намиращите се в книжарниците книги от американски, френски, английски и немски автори. В читалищния киносалон ежеседмично имало прожекции на български и чужди филми, както и били организирани чести, различни по естество сценични представления.
Огромен принос за развитието на читалищната дейност в Драгушиново не само за онова време, но и като цяло, има дългогодишният и талантлив учител Райчо Златев. С негово съдействие бива създаден местен самодеен фолклорен състав, който печели редица награди от своите участия в много национални конкурси. Наред с това, под негово ръководство читалищните дейци от селото вземат активно участие в съхранението на някои уникални фолклорни обичаи, присъщи на българския традиционен начин на живот и отбелязвани чрез съответните ритуали и в Драгушиново.

Местни обичай и традиции

 

Те са свързани с честването на Коледа с присъщите му „мечкари” и сурвакари; с отбелязването на Васильовден и пръстенарството с типичните му „проричания за късмет”; със съхранения фолклорен обичай на Йордановден за ритуално къпане в Искъра за берекет и здраве на новозадомените невести в селото; с ежегодното търсене и даване на прошка за сторени или несторени прегрешения пред горящата купа на Простени поклади; с празнуването на патронния празник на селската черква – Тодоров ден с единствените в Драгушиново курбани от раци и обяздвания на неоседлани коне; с ежегодното провеждане на селския събор на Богородица.

 

***
За село Драгушиново има още какво да се пише и каже. Най-важното е, че днес там кипи живот и можем спокойно да кажем, че е от живите села. Непосредствената му близост до града ми дава основание да го нарека квартал, но съзнавам, че това определение не е достатъчно. Факт е, че там хора се срещат на мегдана, пият кафе на центъра, разхождат малките си деца и практически дават живот на това село!

Казаното до тук подкрепям и с цифри – сигурен знак, че село Драгушиново не е от местата със затихваща фунция.

  • 1934 г. – 818 жители
  • 1946 г. – 914 жители
  • 1956 г. – 963 жители
  • 1975 г. – 883 жители
  • 1992 г. – 798 жители
  • 2001 г. – 746 жители
  • 2011 г. – 619 жители

 

Използвани източници:

  • Из непубликувания ръкопис на Христо Семерджиев – „Самоков и Околността му – принос към историята им от турските завоевания до Балканската война”
  • „Драгушиново или за шепота на преданията…” на Георги Хаджийски
  • „Летопис на село Драгушиново, Самоковско” на Крум Иванов
  • www.dragyshinovoweebly.com

 

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close