История

Село Алино – място, заобиколено от светини. В миналото го наричали малката „Света гора”

alinoАнна Манова

Нашият проект „Мисия: Предай нататък познанието за родния край” започва своя разказ. В поредица от броеве ще ви разкажем за земите, които са в близост до нашия град, но бавно под влияние на необратимите процеси на времето, претърпяват своите промени. Места, които преди са кипeли от живот, развивала се е търговия, били са гъсто населени, днес са самотни и тихи. За жалост такава е съдбата на българското село. В него все по-малко своя дом намират младите хора, а шепата останали възрастни се борят за парчето хляб. Земите опустяват, забравили шума на машините и челичните ръце на работниците. Но въпреки това, едно е сигурно – цялото наше имане е в тези земи, в очите и историите на индивидуалния човек, в обичаите, в оброчищата, в природните красоти. Земя кърмилница, земя майка.

Основаната цел на това прелистване на историята е търсенето на опорни точки и на смисъл. Не на уникалност, а на самобитност. Да знаем кои сме – това е нашият паспорт пред света. И когато напускаме малкото населено място, устремени към големите градове и светове, да се обърнем и да знаем какво имаме. Или какво сме загубили.

Алино е първото село от нашия цялостен разказ. Защото искаме да подредим историята от А до Я, буквално!  Тръгваме към него. Пътуваме 18 км. от Самоков по посока Дупница. Селото е разположено в полите на Плана планина. Накъдето и да се обърнете погледът си почива в това приятно единение на небесното синьо и тревистото зелено. Тихо е. И само от някоя къща, се показва по някой възрастен човек да провери кой минава или кой говори. Те, местните, се познават, а всеки новодошъл подлежи на малък „разпит”. Когато ги попиташ какво мислят за селото, жителите единодушно споделят, че то е благословено от Бога и природата. Причините са много – доброто му местоположение и слънчевите лъчи, които го огряват ежедневно. И не на последно място множеството светини около селото. Но за това понататък.

Заедно с кмета Борислав Брейчев спираме пред дома на 86-годишния Атанас Каназирев. Този човек е живата памет на селото. Посреща ни с усмивка в двора на дома си, а на масата ни чакат две исторически книги – обича да ги препрочита и да говори за познанията си в областта на историята. С негова помощ ще „закърпим” празните пространства в паметта ни или ще „зашием” някоя и друга изпусната нишка не само от местната история, а и като цяло. Неговият разказ ще ни служи за ориентир.

Местоположение  – в сърцето на Палакарията

Землището на селото обхваща голяма част от Палакарийското поле и южните склонове на Плана. На юг достига до река Палакария, на север до билото на Плана, на изток граничи със землището на с. Рельово, а на запад – със село Поповяне. На изток от селото, по течението на Палакария са три села – Рельово, Райово и Широки дол, на запад са също три – Поповяне, Ковачевци и Ярлово. Алино с основание може да се определи като селото, разположено в сърцето на Палакарията.

Селото и неговото име

Както обикновено се случва, когато се търсят нишките от историята толкова назад във времето, няма как легендарно и историческо да не се преплетат в една цялостна сплав около възникването на дадено населено място. Алино, разбира се, не прави изключение в това отношение. Има няколко предания, известни на местните жители, относно възникването на селото. Като пресечната линия на всички е, че селото неколкократно е менило мястото си, поради нашественици и опожарявания. Или както обобщава Христо Темелски в книгата си „Самоков през Възраждането” – „Поради турски притеснения селото променяло мястото си няколко пъти”.

В едно от преданията се разкава, че селото е било по-навътре към планината, в близост до манастира. В непубликувания ръкопис на Христо Семерджиев- „Самоков и околността му – принос към историята им от турските завоевания до Балканската война”, съхраняван днес в Исторически музей Самоков, пише следното: „Според разказите на селяните, името му произлиза от некой си Халил, който имал чифлик тука, около него се заселили няколко аргати, та се образувала бифлиджанска махала. По-нагоре по селската река е Горната махала, а в ново време се образувала и трета махала към изхода на селото, наречена Рогачева. През XIX в. чифлика минал във владение на семействата Кировци, Мальовци и Чупетловци, които го продали на Хр. Перниклията от Самоков, а от него минава в ръцете на днешните притежатели.

Селото менило мястото си няколко пъти поради разни турски жестокости. В мерата му по-важни места са: Селска чешма, Юруко и пр. Оброчища са: на 1½ к.м. западно от селото „Св. Рангел” – за него ще говорим по-нататък; на изток „Св. Богородица”; на югоизток 500-600 м. „Св. Илия”; на изток 300 крачки от сегашната църква „Св. Тодор”, над селото на северозапад „Св. Атанас”, на границата с Поповяне, оттатък Просени дол, „Св. Георгий”, до р. Просени дол „Св Троица”.  На югоизток от шосето за Радомир се намират 4 могили по права линия от североизток към югозапад, по нататък в полето друга.

Селото е разположено по двата бряга на Селската река и по мястото на стария чифлик, на 945 м. над морето. На 1852 г. то имало 57 къщи, на 1900 г. 853 жители, на 1910 г. – 1079 жители, на 1920 г. – 1299 жители и на 1926 г. – 1536 жители.

Халинци не са имали никакви привилегии в турско време, занимавали са се с рударство и въглищарство; ходили на работа по цариградските чифлици. Те по характер и носия се схождат с поповянци, а не с рельовци или белчинци. Хората са повече синеоки, средни на ръст, но здрави и издръжливи”.

Според Васил Миков, изследовател на селищните имена в България, името на селото произлиза от старобългарската дума алне – сърна. Тази теза няма по-конкретна обосновка, но е интересна като факт. Надежда Карушева, която е местна жителка на село Алино, в книга си „Алино благословено от Бога и природата” пише, че е запозната с две предания, едното е свързано с това, че някога селото всъщност е било много голямо и приличало на град. Наричали го Алиград. Но защо и подробности, тя не споменава. Другото предание е свързано с опожаряването на селото и произхождащото от това име на мястото. Стойко Адирков/71 години/ , който също е родом от селото на срещата ни на Спасовден край най-стария манастир „Св. Спас”, разказа за местността и за името на селото следното: „ Тука, това място, /посочва с ръка територията около манастира/ е свещено за селото, след 1950 година тук е имало живот. „Св. Спас” е най-старият манастир в България, още преди турско. Бил е подземен. Само покривът се е виждал. Селото е било 17 хил. жители, казвало се е град Алигра. След като са го опожарили турците се получава ален пламък и оттук Алино. По това време много хора са се преселили към Карабунар, затова там има чисто алински фамилии като Рогачеви, Аделкини и Рилкини”.

Общото, което циркулира и е най-познато е, че селото възниква през 17 век, а името му се свързва с избухването на голям пожар, който оцветявал в алено черното нощно небе над горящото селище.

Разказът за землището на селото и неговата история продължава с нашия споменат, в началото на текста разказвач, а именно Атанас Каназирев. Той хвърля малко по-различна светлина, свързана със значението на населеното място и големината му. Като споменава, че в началото е било град. „ Алино е най-старото населено място в цялата самоковска околия. От преди 16 хил. години е. Това го знам от историци и предания. Най-слънчевото място, най-равното, най-плодовито, най-водното място – с надземни и подземни богатсва е било. Заобиколено от красива природа. Местните жители са се занимавали предимно със земеделие, животновъдство, занаятчийство, рударство и керамика. Оттук се е изнасяла продукция за Близкия изток. Развивала се е търговия. И тук са идвали търговци от къде ли не. По това време населението е било 12 хил. души. Никъде в околията не е имало население. Тук е било търговски център. Идвали са от Костенец търговци, минавали са през Гуцал. Бил е малък централен град. Тук са правени сделки от всякъде, най-вече това се е случвало на Моров дол, имало е Морова чаршия, намирала се е в близост до сегашното кметство. Център е било това землище, повечето села прозилизат от негови фамилии преселници. Наричали са го Мали цари град – малък централен град. Възлово място, заради множеството сделки тука. Това е и първото му име. Нека Белчин ми обяснят защо са взели името, само че са го обърнали на Цари мали град. Нека ми кажат тяхната история.” По този начин споделя своето виждане Атанас Каназирев, чиято фамилия произлиза от най-старите алински родове.

Във всяка една история, легенда или предание се съхранява по частица истина. Това, което обикновенно се повтаря при повечето като сходен мотив натежава в битката за истинност. А за останалото говорят фактите и историческите паметници.

За исторически места и за добива на руда

Земите на Алино са били обитавани още през Античността, доказателство са останки от стари селища, наличието на тракийски могили и следи от добив на руда и желязо.  В землището на Алино се е събирала руда в особено големи количества. Рудищата били разположени на североизток. По-важни от тях били Ибряин дол, Студени кладенец, Рударски дол, Букова глава, Вишино бърдо, Бодуров дол, Купеница, Солище, Търницата, Шареница, Пецов дол. Всеки род в селото разплагал със свое рудище и вир. Рудищата се намирали по билата на склоновете. При рудуване участвали всички от семейството. Готовата руда превозвали до самоковските видни с помоща на биволски коли. По време на Османското владичество жителите рудували безплатно, а след това им заплащали рудата на безценица.

Точно добивът на руда се смята, че е привлякъл по тези територии цар Дарий. „Цар Дарий идва по нашите земи откъм Дунав – северна България, там той е търгувал. След това слиза по-надолу и завладява местното население и хората започват да вадят руда. Имало е и прозрачен мрамор, изнасян директно към Персия. Рудниците, всичко седи и до сега. Персийците са хванали в плен около 20 хил. души и тяхното владичество продължило 40-50 години. На робите им омръзнало и се вдигнали на бунт. Така се приключило владичеството на персите”, разказва Атанас Каназирев.

След персите по тези земи идват римляните. Явно местността е била апетитна хапка за нашествениците. Легендите разказват, че тук идва и кир Тодор, чиято дъщеря е била пълководец на армията им. Тази армия нападнала тогавашния Мали цари град. При нападението е била убита от местното население. Тогава кир Тодор издава заповед да направят една могила, гробница на неговата дъщеря. Така и става. След това трагично за него събитие кир Тодор издал заповед да се опожари цялото населено място. Хората започнали да бягат в различни посоки – към Белчаница, в Плана планина, а някои дори и към Карабунар / Пазарджишко/

„Момата”

Сега в началото на селото се вижда каменният саркофаг „Момата”. Той се състои от две части – самият ковчег, където се полага тялото и похлупак. На четирите ъгъла има издялани полукълба. Целия саркофаг е издялан от сиенитова скала. Две от стените на коритото са разрушени. Иманярите не са пощадили тази старина, разбивана многократно в търсене на богатства. Поради многократните грабежи за него не се дава по-пълна информация. Този саркофаг е единствен в цяло самоковско. Цялата местност около саркофага се нарича „Момата”. Има и още едно предание, което разказва, че в цялото Палакарийско корито е управлявала богата и красива римлянка, която е била мома. Наричала се Пулхерия, откъдето носи името и днешната река Палакария. Пулхерия била много храбра и често водела битки с неприятелите. Наложило се дори да убие сестра си, тогава майка й я проклела – „На камък да станеш”.

Още една легенда разказва как местните жители искали да се спасят от този саркофаг и решили да го преместят. Един ден те приготвили каруца, натоварили го и го закарали надалеч. Много изненадани останали жителите, когато на сутринта видели, че си е на старото място. Разчели го като знак и повече не се опитвали да го местят.

Светите места

За село Алино има различни писмени източници, които разказват за него. Може би няма друго село, около което да има толкова оброчища и свещенни места. Те са го наобиколили като стожери, пазещи своята крепост. Броят на светите места е девет – „Св. Георги”, „Св. Илия”, „Св. Троица”, „Св. Спас”, „Св. Атанас”, „Св. Тодор”,” Св. Богородица”, „Св. Рангел”, „Св. Никола”. По разказа на Атанас Каназирев, поради наличието на толкова оброчища на малко място наричали сегашното село, вероятно тогава град, Малката света гора.

Жителите на Алино имат традиции в утвърждаването на християнската вяра и традиция. Оброчищата са най-старите свети места в околностите на всяко селище, намира ли се край високи места, за да може богомолците символично, а и не само да се издигат над ежедневните битовни неща и да се намират в по-голяма близост до своя светец покровител. В Алино преобладават  оброчищата, посветени на светците-закрилници на земеделците и скотовъдите.

Тези места са почитани от цялото село. В деня на дадения светец се отслужва литургия, обикновено има и специално приготвен за случая курбан, който се раздава за здраве.

Днес за най-стар, не само в селото и околността, но и в цяла България се смята манастирът „Св. Спас”, а на мястото на оброчището „Св. Илия” местният жител Иван Малканов със собствени сили и труд издига параклис. Той е осветен на 20 юли 2012 година. Параклисът се намира на един от хълмовете в селото и се вижда при влизане в селото. Разположен е от дясната страна.

Първите искри на просветата

През 1876 година било открито първото килийно училище в селото, което имало само 10-15 ученици. Първият учител бил даскал Илия от Диканя, а първият ученик – Дишо Волев. През следващата 1877 г. учител е бил Михаил Чианов от Ковачевци. А първият учител от Алино бил Георги Пальов. Най-напред училището се помещавало в къщата на Атанас Диплийски, на мястото на сегашното училище. През януари 1878 година училището се преместили в опразнена турска къща, наричана „Кулата”. Две години по-късно същата тази „Кула” била разрушена, а на нейното място било построено училище с две класни стаи и канцелария. Имало и класна стая за учителя, то се намирало в близост до реката, където после е построено друго училище.

Пет години след появата на килийното училище там, през 1881 година било открито първото светско училище. Отначало отделенията били слети, но с увеличаването на учениците било необходимо използването и на частни къщи на Марин Гергинов, Никола Гергинов и Стефан Клисуранов. Учители идвали от всякъде да преподават, а броят на ученицте непрекъснато нараствал. През 1895 година учениците били само момчета, 36 на брой. 1898 година – 48, а през 1902 година учениците били 44, като 9 от тях момичета.

От май 1922 година започнал строежът на новото училище. То било бързо завършено на следващата година. В сградата имало 6 класни стаи, канцелария и складови помещения. Открит бил и първи прогимназиален клас. Директор по това време бил Будин Вукадинов. През 1925 година в началбното училище децата били 139, а в прогимназията 70.

На 13 декември 1927 година началното училище приело името „Кирил и Методий”, а патрон на прогимназията бил Иван Вазов. По-късно през 1952 година училищата се слели в едно под общото име „Иван Вазов”. По това време директор на училището бил Димитър Гергинов. Следващите 5-6 години били доста силни, а броят на учениците надхвърлял 270. През следващите десетилетия обаче последвали точно обратните процеси и драстично намаление на броя на учениците. 70-те години на миналия век училището било използвано и за интернат за малцинствени групи от региона, премахнати били слетите класове. През 1981 годинба училището чествало своя 100-годишем юбилей. Следващите няколко години се оказали доста трудни, набирането на ученици също ставало мъчително. През 1985 година са завършили 68 ученици, а на следващата училището е затворено.

Както стана ясно от написаното по-горе, необратимите процеси на времето слагат край на училищната дейност в село Алино. Като, разбира се, не би могло да се пренебрегне вековната дейност на училището и неговото културно и духовно значение в живота на селото.  Това училище е дало образование на над 1500 ученика, като най-голям е бил броят им през 1940 – 530.
Читалищна дейност

От същото това училище започва да се говори за читалищна дейност. Там през 1937 година е поставено началото на читалище „Васил Левски”. Учителите са били първите радетели за развитието на читалищна дейност. В училището поставили шкаф с 30–40 книги, които раздавали на по-будните ученици да четат. По-късно започнали да изнасят пиеси, като в ролята на актьори били самите учители, изявяващи се на имрувизирани сцени.С течение на годините интересът към читалищната дейност се засилил. Била построена читалищна сграда. Годината е около 1950. Създадени били женски хор за тригласно пеене, група за автентичен фолклор, танцов състав, поставяни били пиеси. Първата вокална група била ръководена от учителката Радка Вукадинова, а след това от Лиляна Томова и Надежда Карушева. Техните песни са записани в златния фонд на БНР.

Днес библиотеката разполага с 8000 тома най-разнообразна литература. Почти всички празници на селото се организират в читалището.

 

Следва продължение

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close