Култура

„Светулка за двама” – един роман за истинското в живота

svetulka za dvama 3Зоя Станкова

– А може и да не чакаме. Давай на „ти”, а? – Помълча малко, докато я разглеждаше. – Е, ще отидем ли в стаята ми?
Тя отначало не го разбра, примига недоумяващо а после изведнъж скочи на крака, от корена на косите до върха на ноктите я заля огън. Внезапно обезумяло, сърцето й се заблъска в гърлото, тя едва –едва успя да викне със задавен глас:
-Вы что… что Вы говорите… – потърси думите на руски, но не ги откри в бялата мъгла, спуснала се в главата й. – Какво си въобразяваш ти бе? Надут пуяк такъв… Аз да не съм… я не стерва… тупой кабан… Осел безстыдный!- гласът й закънтя като камбана. Василий смаян вдигна ръце, за да й покаже, че се предава, но тя се ядоса още повече и го блъсна с разтреперан юмрук по рамото. Едва сдържаше сълзите от разочарование. Този нагъл циник ли е любимият й певец с нежните песни? – Какво си мислиш – като си… като си… большая звезда… всяка трябва да ти ляга, щом й свирнеш. Я не такая, я не легкая женщина… понял, курвар долен? Ну пошел ты… пошел в…в… на майната си!
Изхвърча от залата с чувството, че я гони побесняла глутница – отмаляла от срам, уплаха и странно чувство за обреченост на жертва.
”, откъс от романа „Светулка за двама” на Стоянка Фъркова.

Стоянка Фъркова е позната на самоковци от театралната сцена. По професия детска учителка, тя е и дългогодишен самодеец в Народно читалище „Иван Вазов-1871”, град Сопот. Участник в МДТ „Матей Икономов”.
На третото издание на театралния фестивал – фестивал на любителските театри „Театър без граници”, през изминалата година, Стоянка взе наградата за главна женска роля, за ролята си на майката в пиесата „Животът, това са две жени” на Стефан Цанев.

“– Нали знаеш какво е распутица, Оля? – въздъхна той. – Това е, когато у нас напролет започват да се топят снеговете. Снегове, високи колкото мен… Накъдето и да погледнеш – равно и бяло. Имаш чувството, че цяла вечност е било така и така ще остане до свършека на света… А напролет цялата тая светла красота започва да се топи, превръща се в безброй потоци и реки, земята ги пие и бялото се превръща в кал. Навсякъде кал – кал до коленете, няма път, няма брод, затъваш… Като малък ме беше страх, че все един ден няма да мога да се измъкна от калта и там ще си умра. Този ден дойде… Ей тази распутица е в душата ми, Олечка, сърцето ми е в кал и там ще си изгние… Нямам път, не знам как да продължа напред… Мрази ме… Света ме мрази! Тя не смееше да мръдне. Отпуснат на гърдите й, той плачеше за друга жена. Да, знаеше, че има любовница. Знаеше и къде е. Нали виждаше как от почти година цял сияе, в очите си носи такава топлина – тези иначе уморени, студени, мрачни очи. И песните му станаха други – преливаха от споделено щастие. Тя ли не можеше да види, че се смее по-често, че се шегува с нея, че вече не може да помрачи настроението му с обичайното си съскане. Че когато се върне от България, прилича на щастливо петгодишно хлапе… И вече от година не иска да остане в леглото й, когато го вика? Странно, но усети, че сърцето й болезнено се свива. Ревнуваше ли? Не, кога е обичала Василий, че да ревнува? Но определено завиждаше на непознатата Света за това, че някой страда за нея, че му липсва, че я обича. Кой щеше да плаче така за нея? На кого беше притрябвала? Но все пак… Цели седемнайсет години Василий бе неин мъж. Никога не го бе ревнувала, защото нямаше нужда. Сега обаче усети някаква празнота. А си мислеше, че преди това вътре в нея е било празно като в стар килер.”, откъс от романа “Светулка за двама” на Стоянка Фъркова.
Книгата „Светулка за двама” излезе през месец декември, точно преди Коледните празници, а самото представяне на дебютния роман на авторката в града на Вазов се състоя в края на месец януари, в Ритуалната зала в града. Книгата бе представена от редакторката на романа Ники Комедвенска.
След представянето в Сопот, книгата се планува да бъде представена и в град Карлово, а искрено се надяваме, че скоро и любителите на словото в Самоков ще могат да се насладят на този „Роман-съдба! Роман-любов!”, както го определят почитатели на авторката.

Стоянка Фъркова изказва благодарност към Община Сопот за финансовото подпомагане за издаването на „Светулка за двама”.

“Представи си Мезен – дълга, блестяща в златистозелено огърлица, която зимата превръща в замръзнал син кристал, щом я докосне с пръсти. Кривият гръбнак на моста, извил се над реката. Ледените драперии по побелелите клони на тайгата. Зелените премени на брезите и позлатените им обеци наесен.Ниската църква, приличаща на коленичила жена, раздиплила бялата си пола…Сладкият смях на Маня, когато се търкаляха и боричкаха в тревата. Захарният вкус по устните от боровинките и възкиселия сок на клюквата… Лютивия дим на огън под звездите, примесен с дъх на печени гъби. А после сърдитото подвикване на майка му се сля със сладкия аромат на мляко и пукота на дървата в печката… Всичко, което го нямаше тук. Какво правеше той, комякът, в този огромен чужд град? Москва е скъпа, разглезена красавица – никога няма да те погледне, селски, никога няма да благоволи да ти се усмихне. Защо пропиляваш младостта си, лазйки в краката на тая егоистична курва?”, откъс от романа „Светулка за двама” на Стоянка Фъркова.

И след очакването на авторката за коментар в „книгата за похвали и оплаквания”, реших на своя глава директно да поговоря за него в пресата. Защо? Защото си струва! Защото книгата е от малкото четива, които в днешния ден обръщат внимание на живота на обикновения човек, на неговите радости и скърби, на обратите в спокойствието, на чистата любов, на новия живот… Коментирам, при това с очакване за гостуване в Самоков на романа и „виновника” за това увлекателно и истинско четиво.
Няма да скрия, че като започнах да чета книгата, ме лъхна леко недоверие – какъв е този ресторант, каква е тази Светла, какъв е този безумен и същевременно безумно реален „шеф”.  Толкова банално, но… Минах няколко страници и оттам нататък четенето беше на един дъх. Вдишах думите със сърцето си и то спря. Спря животът. Спря всичко. Остана само книгата. Историята. Любовта. Усмивките. Сълзите. Митко. Светла. Василий. Георги. Останаха едни буквално събрани в шепи съдби – преплетени, свързани, разпокъсани. Взаимно припокриващи и взаимно отричащи се, събрани в едно начало, в една опорна точка, в една жена – Светла, която доказва, че българската жена има способността да бъде всяка и да открие решение на всяка ситуация, в която може да обърне входа в изход, а изхода във вход.
И самата история. На пръв поглед нещо обикновено. Работа. Семейство. Дом. Дете. Намиране на себе си. Случайна среща. Случаен или не обрат.  Животът на трима души се завърта в любовен триъгълник, който води след себе си въпроси. Обрати. Драми. Всичко примесено с лек криминален елемент. История, която започва с размисъл в главата на главната героиня – Светла и завършва с нов живот.
Една затрогваща история. За истината. За любовта. За доброто. За надеждата. За прошката. За Бог.
Романът разглежда проблеми от вчера, днес и утре. Проблеми от всекидневието. Представя в различна и за някои позната светлина жената и майката.
„Звездите, Васенка, са очите на добрите хора – повтаряше баба Ирина, когато беше малък. – На Бог му е жал за светлината им, затова я прибира при себе си, когато смъртта я угаси. Все по-лош става светът, затова и небето е мрачно… Трябва да бъдеш добър, за да не живеят в тъмнина децата ти.” Из романа „Светулка за двама” на Стоянка Фъркова.
Авторката започва да пише книгата преди четири години. И както самата тя споделя, започва и спира, защото не знае как да продължи. Първоначалната идея е двамата мъже в книгата – Василий и Георги да бъдат противници, а в последствие проблемът ги заставя така, че самите те да застанат един до друг. И както при всеки автор, сюжетът е непредвидим и всичко се завърта така, че започваш и нямаш представа как ще свършиш.
Интересното около книгата е, че семейството и колегите от театралния състав също са съпричастни към написването на романа. Бих добавила от себе си, че всички съпричастни с написването на „Светулка за двама” са до известна степен образно казано „съавтори”.

“…Василий трябваше да признае, че иска тази жена – иска я отчаяно като удавник, намерил последната спасителна сламка сред мръсотията на блатото, в което бе принуден да живее. И колкото повече мислеше за нея, толкова повече се чувстваше така, сякаш е намерил нещо. Част от себе си. Онази част, която отдавна зарови без кръст и опело. Толкова отдавна, сякаш е била в някой друг живот.”, откъс от романа „Светулка за двама” на Стоянка Фъркова.

И едно лично обръщение към авторката на романа. Попита ме за лично мнение и ще завърша с това, че твоята книга е от онези, които не струват пари, а ценности! Много са авторите, които преиграват или се губят в образа си на литературната сцена, малко са тези като теб, които си струва да останат за поклоните!

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close