Автор: Христина Борисова Главанова
Тупка сърцето на времето с ритъм, който отеква ту с грохотна сила, ту с плавен звънтящ звук. Който иска, нека да слуша. Който може, нека види как се запридат легенди по тъмни доби, как шушнат ли шушнат с вятърни устни и под сурдинка се нижат словата, а безкрайната нишка дърпа все напред дни и нощи, лято след лято, дълги години…
Векове са минали и са ронили златен прах над този благословен край, за да ехтят по-силно самоковите, зидари къщи да вдигат, занаяти да процъфтяват и търговци дюкяни да отварят. Историята отгръща страница след страница и Самоков се завръща отдалеч с ореола на красива легенда, но все така истински, борбен и жив.
Тежки са годините на робството, ала Самоков и тогава остава оживено стопанско средище с трудолюбиво и предприемчиво население. Родолюбието на местните първенци е онази животворяща сила, която ги превръща в просветители, книжовници и църковни деятели. Важен стопански център и средищен възел на търговията между изтока и запада в отоманската империя, с будно българско население, Самоков пръв се измъква от тъмата на средновековното невежество. Със своите 18 мадана и 42 видни в района, той процъфтява и се превръща не само в благоденстващ и развиващ се град, но и в център на богат духовен живот и културен подем. През 1508 година султан Баязид II повелява местните жители да бъдат с права наравно с мюсюлманите и свободни от всякакви тежки данъци.
За привилегиите, с които тогава може да се похвали Самоков свидетелства и фактът, че самоковската епархия е една от малкото в днешните български земи останала през първите три века на турското робство извън обсега на Цариградската гръцка патриаршия. Като митрополитско седалище, Самоков е влизал в състава на Ипекската сръбска патриаршия до 1766 година, когато тя била присъединена към Цариградската. В продължение на 210 години /от 1557 до 1767 година/, назначаваните от Ипек митрополити поддържали старата църковна традиция и служели на разбираем български език, подпомагали откриването на килийни училища, в които се преподавало на български и били стабилна преграда срещу гръцкото влияние в епархията. След присъединяването към Патриаршията, известно време българският митрополит Неофит Иванович запазил макар и условно дейността на своята катедра. След него постъпил да служи избраният от Цариград митрополит Филотей, който останал на поста си от 1778 до 1819 г. Но ето, че това време на относително спокойствие приключило и през 1819 година Патриаршията започнала да изпраща в Самоков гръцки владици. Смята се, че брожението срещу гръцките владици по българските земи в онези години почива на недоволството от високите данъци и такси, но трябва да отбележим, че в Самоков, по времето на Филотей, данъците не били толкова тежки и затова липсват данни за остро недоволство и сблъсъци от страна на местното население.
Какво ли е подготвяла съдбата за будния планински град? Какви ли тревожни дни са набирали сила за да го завихрят в своя бурен поток? След оттеглянето на възрастния вече Филотей в покоите на един от Светогорските манастири, следват 48 години, през които на владишкия престол последователно застават 5 гръцки владици, един от друг по-скандални и неприемливи. Всеки един от тях се задържал за кратко на своя пост, с начин на живот, който неизменно скандализирал местното население и предизвиквал яростно недоволство. Самоков през онези години е белязан от неспокоен църковен живот, но пък чест прави на самоковци, че са показали здрави морални устои, непримирим дух и нетърпимост към разгулния живот на своите духовни пастири.
Хрониките още пазят истории, които и днес предизвикват жив интерес, усмивки и искрено учудване със своя пикантен привкус, които са достойни да влязат в съдържанието на не една възрожденска мелодрама. Нека разгърнем бавно страниците от миналото и да надникнем в любопитното житие-битие на града. Сериозната историко-географска хроника отбелязва началото на „гръцкия” период в църковния живот на Самоков с назначаването на гръцкия владика Йеротей, който стъпва на самоковска земя през 1819 година. Всичките седем години на неговата служба – до 1826 година, изобилстват с лошо и непристойно държание, грубо отношение към миряните и откровено погазване на християнските ценности. Рано е да се говори за църковна борба през тези начални години на гръцко присъствие в Самоков, но брожението сред местното население набира сила и само 6 години след неговото назначаване, митрополит Йеротей е отзован от Патриаршията. Това твърдение не е сигурно и не стъпва категорично на здрава почва, тъй като други смятат, че Йеротей просто е препратен в Силиврийската катедра. С окраската на легенда предавана от уста на уста, развръзката на тази история само привнася повече светлосенки и кара съвременниците да гадаят, докато се опитват да достигнат до истината скрита в дълбините на отминалите векове. Може да се предполага, че една от причините за недоволството на самоковци е и тази, че Йеротей не знаел да чете на славянски в църквата и затова гражданите възроптали и категорично заявили, че не го искат. Духовете се успокоили след неговото отстраняване и не след дълго Патриаршията изпратила в Самоков архидякон Игнатий от Иракли. Той се задържал на поста си едва 3 години. Няма изрични сведения за недоволство от неговото служене и лично житие-битие, защото вероятно е бил добър духовен пастир, но както се случва в повечето хубави истории, съдбата бързо решава да се намеси с фатална предопределеност. На 9 юни 1829 г., вървейки по слънчевия самоковски сокак, нищо неподозиращия Йеротей е пресрещнат от развилнелия се самоковски турчин Фейзулла Ахмедов. Верското чувство на турчина е подразнено от достолепната фигура на християнския божи служител и в изблик на неконтролируем гняв, той насочва оръжие към него. Гръм разтърсва задрямалия град, а на калдъръма остава да лежи по очи злочестия Йеротей. Историческата истина ще пошушне, че са минали час или два, докато наплашените от лудия турчин самоковци се престрашат да се покажат от домовете си. Така или иначе, те се прощават с Игнатий и остават в очакване на нов владика. Съдбата обича да си играе и нека се знае, че в същия този ден на убийството е бил завършен портрета на злополучния владика Игнатий I, сякаш за да заеме точно в този фатален момент отреденото почетно място в историята и да служи за поклонение оттук насетне. Така и става – портретът стои чак до 1945 г., окачен на видно място в митрополитската църква в града.
Макар и лишено от политически подбуди, това убийство съвпада с началото на първите признаци на осъзнато недоволство не само от турските своеволия, но и от начина на водене на църковните служби. По онова време в Самоков пребивавал известният възрожденец – йеромонах Неофит Рилски, който бил уважаван и желан от населението като достоен заместник на убития владика. Лятото на 1829 г. бележи началото на първите противоречия между българското население в Самоков и Цариградската гръцка патриаршия. Самоковци категорично изразяват желанието си да слушат българска реч по време на богослуженията, а не неразбираемото мърморене на гръцките владици. След убийството на Игнатий I, те заявили, че искат на освободеното място да застане достоен архиерей и предлагат Неофит Рилски, който по това време учителствал в техния град. Само че Цариградската гръцка патриаршия не се интересувала от желанията на местното население, затова през лятото на 1829 г. изпраща за митрополит Игнатий II, когото самоковци посрещат враждебно и с нескрита неприязън. Дали са имали предчувствие или някакви недобри новини са достигнали до планинския град преди още този нов Игнатий да пристигне, можем само да гадаем, но със сигурност антипатията на самоковци придобива реални измерения. В същото време се задълбочават противоречията и разделението и сред самите жители, основани на формирането на две партии – едната консервативна и прогръцки настроена, а другата – обединяваща либерално настроените самоковци, които ратували за български архиерей. В условията, създадени от съществуването на тези два лагера, започнали да припламват искри предвещаващи дълга и непримирима борба, не само политическа, но и църковна. Каквито и пристрастия обаче да са люшкали самоковци, всички те били свидетели на злоупотребите на новия митрополит, който си позволявал да разполага, така както на него му харесва. Недоволството на самоковци нараствало с всеки изминал ден. В търсене на някакво решение и отдушник на натрупаното напрежение, те отправили покана към свещеномонах хаджи Агапий Рилски да дойде и да им държи духовна проповед. Зажаднели за разбираем български език, за духовно общение с бога на роден език, през 1832 те го посрещат с нескрит възторг. Неговата проповед била колкото поучителна, толкова и назидателна, заради настъпилото разделение на самоковци. В края на службата, след благопожелателните наставления към тях, Хаджи Агапий ги посъветвал, ако са недоволни, да знаят, че има начин да изпъдят нежелания митрополит. Дали в резултат от тази проповед или заради друго, цялото население на Самоков се надигнало да изпъди Игнатий II. Нека обаче не забравяме, че консервативната партия била на друго мнение и всячески се стараела да задържи гръцкия митрополит. Напрежението в Самоков достигнало критична точка, а отношенията между самоковци и Йгнатий II толкова се влошили, че се наложило през 1836 година самата Цариградска патриаршия да се намеси и да отзове своя служител. Злоупотребите на самозабравилия се свещенослужител явно били твърде големи, затова през 1836 г. той бил изпратен на вечно заточение в Трапезунд. Патриаршията не желаела да има оплаквания от християнското население до Високата порта, затова веднага отстранила мразения божи служител.
Епопеята на борбените самоковци и неспокойният църковен живот не давали признаци скоро да приключат, защото след краткосрочното пребиваване в епархията на епископ Неофит, в Самоков е изпратен поредния гръцки митрополит – Йеремия, втори йеродякон в Цариградската патриариаршия. Изборът му бил извършен през ноември 1837 година, а до самоковци било изпратено официално известие, което не само ги уведомявало, но и давало много ласкава характеристика за новия митрополит като честен, богоугоден мъж, добре изучен в свещените дела, от малък замонашен, приучен на мъдрост, въздържание, целомъдрие и благочестие. Добрата характеристика и изброените добродетели на Йеремия, били само на книга и скоро всички щели да узнаят истината за неговия нрав. Не минало много време и от уста на уста се понесли слухове за неговите „подвизи”, облечени в иронични коментари и нескрита насмешка. Той често бил виждан да ходи в неестествено приповдигнато настроение, а широката усмивка на червендалестото му лице подсказвала за неговата страст да пийва. Завладян от веселост и непремерени емоции, божият служител карал свещениците да играят хоро, а на организираните от него вечеринки, след изпиване на достатъчно количество вино, участниците във веселбата чупели чаши сред невъобразим шум и пиянски викове. Митрополитският дом се превърнал в място за забави и разгул. На всичко отгоре, светия му не криел своята слабост към жените, като правел щедри подаръци от цели нанизи жълтици и това „благодеяние” го довеждало до неописуем възторг. В други дни, буйният му нрав го карал да яхва своя кон и да препуска в галоп по улиците на града с накривена калимявка, зачервен и разгорещен. Народното брожение все повече се надигало и тук е мястото да споменем имената на онези видни самоковци, които наред с недоволството от този митрополит, категорично се противопоставили на наредбата, в църквите да се служи на гръцки език. Това са тримата братя Смрикарови – Димитър, Георги и Коста, както и братя Хаджигюрови, които смятали, че е дошъл моментът да се отърват от разпасания Йеремия. Народното недоволство взело превес и през 1846 г. Йеремия бил позорно изпъден от града, замерян с камъни. И този път Цариградската патриаршия била принудена да чуе позорни неща за свой служител, в резултат на което той бил отстранен и изпратен в Касандрия.
Скоро след това, през 1846 година, в Самоков бил изпратен поредния гръцки свещенослужител, който не бил по-различен от предшествениците си, нещо повече – бил неуравновесен, развратен, арогантен и циничен, затова с право си заслужил прозвището Дели Матей. Самоковци трябвало да преглътнат горчивия залък на още едно разочарование, което през годините добило мащаба на кошмар от нескончаемите скандали предизвиквани от Дели Матей. Той бил петият за последните 42 години гръцки владика и епопеята на църковните борби в града започнала отново.
Като млечен брат на султан Абдул Меджид, Матей имал самочувствието на недосегаем и си позволявал лудории, които не само го компрометирали, но и скандализирали до краен предел местното население. Живеел нашироко като цар и не се поколебал да построи за себе си няколко летни къщи извън града с водоскоци и приказни цветни градини, в които организирал пищни веселби. И понеже обичал да бъде център на внимание, около него винаги имало шум, хòра и веселби. Скандалните му истории стигали дотам, че се забавлявал да събаря таблите на дребните търговци на лакомства, които продавали из улиците на града. Той се превивал от смях и примирал от удоволствие, когато насъбралите се деца се надпреварвали с боричкане да докопат разпиляната по земята стока. Мълвата донася, че уж след такива забавления, Дели Матей заплащал на сащисания търговец цялата стока, но понякога се случвало да забрави и затова тези злощастни хора със страх обикаляли по работа улиците и много внимавали да не срещнат лудия владика. Да сътворява „сеир след сеир” – това била основната цел в живота на Дели Матей. Когато пък се случвало да ходи на заседанията на мезлича, се движел със свита от 12 свещеници пред него, като самият той яздел на кон, а след него вървели двама гавази. Петнадесет години Дели Матей вилнял във Самоков и за тези петнадесет години бил изпъждан няколко пъти. През 1848 година видни самоковци начело с братя Смрикарови и Хаджигюрови, подкрепяни от голяма част от населението, успели да го прогонят. За голямо тяхно съжаление, след като бил изпратен на заточение, през 1849 г. Матей отново бил върнат в Самоков. Този път, той успял да се задържи само за една година. Междувременно се забъркал в политически клевети като обвинил няколко семейства – Хаджигюрови, Сребърникови, Тумпарови, Д.Кьоркостов и З.Хаджитонев, че водят политически преговори с руското правителство, макар че всъщност ставало дума за кореспонденция свързана с училищни спомоществователни дела. По-късно, под давление на Високата порта, Патриаршията била принудена да изпрати Матей на заточение, този път за 4 години. След поредица от изгонвания на Дели Матей, за кратко в Самоков се появили драмският епископ Антим, а после – българинът-фанариот Паисий, но историята с Дели Матей била вече към своя край и той окончателно напуснал града.
След всички тези неспокойни години на брожение и недоволство, църковната борба излязла от доскорошните местни рамки и се пренесла от Самоков в Цариград. Воден от своето родолюбие и чувство за отечествен дълг, натам тръгнал и Захари Хаджигюров, който прекарал 12 дълги години далеч от дом и семейство, но с твърдата убеденост в своята мисия, че няма да се върне в Самоков без български митрополит. Той остава един от най-дейните борци за самостоятелна българска църква, наред с друг негов съмишленик с неуморен борчески дух – Христо Димитров. Двамата са типични представители на българската възрожденска интелигенция и едни от най-авторитетните деятели в Самоковската епархия, които водят борбата за ограничаване влиянието на фанариотите. И двамата са добре образовани, авторитетни обществени фигури, които се ползват с доверието на местните власти.
Важна остава за историята датата 28 февруари 1870 година, когато великият везир Али паша най-после се обърнал към българските представители за да им връчи фермана за учредяване на независима българска екзархия. Безкрайна била радостта на всички от постигнатата победа след дълги църковни борби.
През 1871 година Христо Димитров и Захари Хаджигюров били изпратени като представители на епархията да участват в работата на Първия църковно-народен събор в Цариград, който имал за задача да изработи устройствените принципи и правила за управление на самоуправляващата се Българска църква. Като делегати на този висш църковен форум те участвали във вземането на най-важните решения по устройването на църковно-каноничния ред, изграждането на основните органи на Българската екзархия, както и в изработването на нейния Устав.
Същинският завършек на процесите по новото организиране на Самоковската епархия е изборът на новия български митрополит Доситей през 1872 година. За неговата личност следва да отбележим, че той е първият епископ, ръкоположен от български архиереи на Екзархията. Високообразованият и родолюбив български духовник Доситей, който бил на служба като главен секретар на Синода на Цариградската патриаршия, се обявява публично в защита на екзархийското дело, като декларира своята привързаност към българската кауза и напуска своето служение като клирик на Константинополската патриаршия. В своето достойно поведение той проявява висок морал на православен духовник и родолюбец, като отговорно заявява пред Синода на Константинополската патриаршия, че е българин и се отказва доброволно от своя висок пост на синодален секретар.
Изборът на Доситей е очакван с голямо нетърпение от вярващите в епархията и те приемат с огромна радост и удовлетворение вестта, че вече имат свой български епархийски архиерей за Самоковски митрополит. На 14 ноември 1872 г. при Заимбеювата видня се събрало многохилядно мнозинство посрещачи от Самоков и съседните села. Ученици пеели училищни и народни песни, тържествено биели църковните камбани, а учителят Георги Капанов произнесъл прочувствена реч. Сбъднала се мечтата на самоковци да имат свой достоен духовен пастир, да имат своя независима църква, в която службата да се води на роден български език.
Доситей остава в по-новата история на Българската православна църква като първия и единствен български митрополит на Самоковската епархия, която след неговата кончина през 1907 година прекратява своето съществуване като самостоятелна църковно-административна област и преминава към Софийската митрополия. Животът и делото му увенчават борбите на българския народ, не само от неговата епархия за църковна независимост и културен подем, но и за изграждане на новата Българска екзархия в края на ХІХ и началото на ХХ век.
Самоков с право може да се гордее с историческата си роля на първобудител в църковно-националните борби за независима българска църква, с напористия дух на самоковци, който буди възхищение и досега със своята неостъпчивост и непоколебима воля. И днес градът остава в националната ни история като крепост на тези борби, а самоковци – едни от първите и най-ревностни защитници на българския дух, вяра и народностно самочувствие. Те са забележителни възрожденски борци, достойно защитили правото да отстояват вярата си на роден български език, защото именно вярата е пазител на националното ни самосъзнание, идентичност и родова памет.
