Автор: Павлина Павлова
Няма българин или чужденец, който да е посетил Самоков и да не е бил запленен от неговата красота през всеки от годишните сезони. Обграден от планините Рила, Плана, Витоша, Верила и Ихтиманска Средна гора, градът съществува от незапомнени времена. Навярно немалка роля е изиграла и река Искър с нейните притоци, както и климатът, тъй като планините спират бурните ветрове и гонят мъглите. Населението му е будно и затова през вековете Самоков съвсем естествено се превръща в икономическо и културно средище, а от 1557 до 1907 г. е център на Самоковската епархия. Населението му е предимно от българи, които съжителстват в разбирателство с другите етноси на евреи, турци, американци, роми и каракачани.
Несъмнено турското робство е тъмен период в нашата история. И вярата е била тази светлинка, която е обединявала хората и им е помагала да издържат на всички налагани им страдания и издевателства..
През първите три века на робството владиците в Самоков са били българи или сърби. Тогава епархията не е била на подчинение към цариградската патриаршия, а към ипекската, ала през 1766 г. тя е закрита, самоковската минава към цариградската и настъпват промени, които не се харесват на паството. Митрополит Неофит, последният български ахиерей в Самоков, бил изгонен заедно с другите български архиереи, а на негово място е изпратен гъркът Филотей. Той разбира се започва да води богослуженията на гръцки, но понеже не налага на българите много тежки данъци, те го търпят в продължение на 47 години. И когато през 1819 г., вече на преклонна възраст, Филотей се оттегля в един от Светогорските манастири, положението на самоковци рязко се променя. Защото по онова време цариградската патриаршия е била като държава в държавата – тя е богатеела за сметка на все по-обедняващото население, от което е прибирала по 18 различни данъци и берии годишно. Така приходите на самоковските гръцки митрополити са превишавали общата сума на постъпленията от други данъци в държавната хазна от целия самоковски санджак!
Затова не е изненада, че отначало борбата против гръцките владици започва заради прекомерните данъци към епархията още през далечната 1829-та година. И не само! След Филотей идва гъркът Иротей, който бил отзован шест години по-късно заради разгулния си живот. Следващият – Игнатий – бил убит подир четири години в центъра на града от турчин. Тогава самоковци отправили молба към цариградската патриаршия за митрополит да бъде назначен Неофит Рилски, който по това време бил учител в града. Но патриаршията им изпратила Игнатий Втори, който с нищо не бил по-добър от предишните и след шест години се видели принудени да го поставят на вечно заточение в Трапезунд.
Цели две години от патриаршията умували кого да назначат на овакантения пост и изборът им бил гъркът Еремия. Фактът, че патриаршията не уважила молбата им, настроила самоковци срещу него, а той се оказал както и по-предишните – с разгулно поведение, но и ловък интригант, който успял със скъпи подаръци да привлече на своя страна някои от българските първенци измежду еснафите. Ала около учителя Неофит Рилски вече имало изградено здраво ядро от учители и книжовници, към които се присъединили търговците на аби и гайтани, едрите скотовъдци, джелепите. Борбата се ожесточавала с всяка изминала година и на осмата година от пребиваването на Еремия в Самоков той бил позорно прогонен от митрополията и от града. Каляската с изпъдения митрополит била съпроводена с дюдюкания и освирквания, с всевъзможни подигравки, а зографът Захария пръв вдигнал камък от улицата и го запратил подир каляската.
Годината била 1846-та! Това поставя самоковци начело на борбата за духовна и национална самостоятелност. Защото Васил Левски по това време е едва 9-годишен, тепърва той има да се учи и едва през 1864 г. отрязва косите си и се посвещава на революционната борба. Почти по същото време и Матей Преображенски-Миткалото предприема своите митарства, за да буди народа.
Само да припомня, че Иларион Макариополски чак през 1852 г. написва писмо до водача на търновското гражданство Хаджи Минчо, в което настоява да се работи по-смело за свалянето на гръцкия владика Неофит: „Не бойте се! Дръжте се! Молете се за свалянето на Неофита от Търновската епархия и бъдете уверени, че ще се чуе жалбата ви и ще се сдобиете с владика от рода си.“
Безспорно борбата на народа ни за църковна независимост е била продължителна и трудна. Но нека си припомним одисеята на самоковци със следващия митрополит – грък, който е запомнен с името Дели Матея. Неговият брат бил представител на патриаршията във Високата порта и от това самочувствието на и без това неуравновесения Матея било до небесата. Държанието му на шут, безсрамието и наглостта му минавали всякакви граници. Макар и луд първото, с което се захванал, било да гори български ръкописи и книги. Това накарало самоковци да напишат прошение до цариградската патриаршия. В него те описали част от безчинствата на своя митрополит: как отивал в конака на каймакамина, възседнал кон, като пред него трябвало да подтичват 12 свещеника, за да не ги стъпче с коня, как яздел пиян из града, сподирян от стотина дечурлига, които чакали какво ще направи Дели Матея: владиката ритал таблата на първия срещнат симидчия или халваджия, а те разграбвали лакомствата; как събирал циганките в градината си извън града, където ги карал да играят кючек пред него и петдесетината му слуги, как се улавял да играе хоро на мегдана, а после лепял върху челото на гайдарина по една сребърна меджидия, как безчинствал в самия църковен храм като биел и ритал свещениците, които уж не му се кланяли добре, как насила развеждал някои по-видни граждани, та после отново да ги венчае срещу богато възнаграждение…
Напразно очаквали самоковци патриаршията да отзове своя самозабравил се митрополит. Тогава написали ново прошение, в което подробно разказали за нечистите връзки на Дели Матея с една млада помакиня. Този път той бил пратен на заточение в Бурса. Радостта на самоковци обаче траяла кратко. Влиятелният му брат само подир няколко месеца го върнал обратно на поста му в Самоков.
И сега Дели Матея решил да си отмъсти, като напише донос срещу първенците, които го пратили на заточение. Това били Захария Зограф, Христо Сребърников, гайтанджията Димитър Смрикаров, учителят Захарин Круша, синовете на починалия хаджи Гюро, както и неколцина бивши ученици на Неофит Рилски. Поводът бил писмо, подписано от тях, до благодетеля на самоковското общинско училище – търговецът Караспасов от Таганрог, Русия. В писмото си до Високата порта той ги обвинил както в съзаклятничество с Русия срещу султанската власт, така и в поддръжничество на хайдутина Чакър войвода, който по това време се появил край Самоков и неговите хора саботирали дейността на майданите. В отговор от Цариград изпратили Нишкия валия Хуршид паша, за да разследва сигнала. Дели Матея бил предоволен, когато пашата арестувал неколцина от посочените и ги повел към София. Но при първото спиране за нощувка край село Пасарел, арестантите успели да го убедят, че са невинни. Хуршид паша ги освободил и пратил отговор до Цариград, в който написал доста остри думи относно поведението на митрополита. От своя страна наклеветените също написали прошение срещу Дели Матея. В резултат – той бил наказан с ново заточение, но не в Бурса, а в Светогорските манастири.
Самоковци си отдъхнали, ала не задълго. С помощта на влиятелния си брат Дели Матея отново бил върнат на предишната си длъжност.
Като не измислили друго, самоковските първенци изпратили депутация в Цариград начело с Димитър Смрикаров и Захария Хаджигюров с надеждата най-после да се сложи край на тази епистоларна борба. В прошението им до патриаршията те молели „да ги избавят от толкова годишната зверщина на человекообразния вълк Матея“. Предложението им било за техен митрополит да бъде назначен българинът архимандрит Иларион Хилендарски.
Тук само напомням, че три месеца по-рано било отправено първото колективно искане до Високата порта от цариградските българи, в което настоявали за самостоятелна българска църква. Сред имената на подписалите го, наред с Христо Тъпчилещов, Д. Бракалов и Александър Екзарх, е и самоковецът Димитър Смрикаров.
Този път депутацията имала успех. В Самоков били изпратени по един представител от Високата порта и от Патриаршията, които да разследват деянията на митрополит Матея и да вземат нужните мерки спрямо него. Вестта за пристигането им се пръснала из града и околните селища и пред митрополията се събрала внушителна тълпа от пострадали, които търсели справедливост. Един дирел мъст за поруганата чест на жена му или на дъщеря му, друг си искал взетите пари от митрополита, трети се оплаквал от нанесените му оскърбления…
Като разбрал, че този път работата е сериозна, Дели Матея се преоблякъл като кюмюрджия и тайно напуснал конака си. Укрил се в избата на една къща, но съседка го забелязала, разпознала и предизвестила тълпата, която незабавно пристигнала, сгащили го в буквалния смисъл, скрит в една голяма бъчва, и го измъкнали по бели гащи на улицата. Въпреки съпротивата му, бил отведен първо до Шипоклийския хан, а оттам – до конака му, където го очаквали за разпит пратениците от Цариград.
Така Дели Матея бил съден, осъден и на 28 май 1855 г. за шести път бил заточен – изпратили го пак в Светогорските манастири. Справедливостта възтържествувала, макар че патриаршията не го лишила от епархията му.
Лудият Дели Матея обаче изобщо не възнамерявал да седи на заточение. Преоблечен като обикновен гражданин, той напуснал тайно Света гора и потънал в неизвестността. Никой не знаел къде е: нито от манастирите, нито всесилният му брат, нито от патриаршията. Тогава синодалните старци наклеветили самоковци, че те са го отвлекли и убили, а турските власти започнали следствие.
Това принудило гайтанджията Смрикаров да замине за Цариград, за да търси беглеца и така да докаже невинността на съгражданите си. Четири месеци напразно обикалял из кръчми, ханища и съмнителни заведения, за да открие Дели Матея. Вече на прага на отчаянието, късметът му се усмихнал: натъкнал се на беглеца в една бръснарница – избръснат, облечен според модата, същинско конте. Смрикаров не се суетил, а му се нахвърлил и го повалил на земята, ала лудият митрополит не се давал. На помощ на самоковеца се притекъл друг българин, успели да го усмирят и да го отведат в патриаршията. Така изчистили името на самоковци, а Смрикаров радостен поел към дома.
Само че наскоро подир завръщането му ето ти го и Дели Матея – помилван от патриаршията бил върнат обратно в епархията си. Лудостта му обаче ескалирала и тормозът над християните продължил с нова сила. Оказало се, че при митарствата му из Цариград митрополитът пипнал венерическа болест и затова отишъл да се лекува в Серес. Оставил своя архидякон да го замества. В първата неделя, когато трябвало да започне неделната служба и архидяконът посегнал към гръцкото евангелие, двама младежи – Образописов и Колев – му се развикали да вземе българското евангелие, защото присъстващите са българи, а не гърци. Препирнята им не дала резултат и завършила с това, че разгневеният архидякон захвърлил евангелието, после дрехите си и като сипел люти закани по адрес на храбреците, напуснал черквата. Ала младежите го проследили до един „безчестен“ дом, измъкнали го оттам по бели гащи и с бой го принудили да не казва нищо на Дели Матея, ако не иска да му се случи нещо по-лошо.
Завърналият се от Серес митрополит нищо не узнал, пък и довел със себе си нов помощник – драмският епископ Антим. И на 13 ноември 1959 г. Образописов заедно с група самоковци се явили пред Дели Матея с искане повече службата да не се води на гръцки, а на български. Дели Матея приел. Обаче още на следващия ден новият епископ започнал да чете от гръцкото евангелие. Миряните се развикали: „Мучи, некеме гръчки, тука не е Гръкия!“…Настанала голяма суматоха, а епископът захвърлил епитрахила си и като сипел люти закани, побягнал навън.
Това дало основание на Дели Матея да отиде веднага при каймакамина и да му съобщи, че в града се готви въстание. Но му се сторило недостатъчно, та изпратил донесение и до софийския мютесариф (окръжният управител) с молба да изпрати войска в Самоков. Той от своя страна се свързал с каймакамина и двамата бързо достигнали до истината. И понеже Дели Матея вече имал голяма известност, посъветвали самоковските първенци пак да изпратят прошение до Цариград за отзоваването на лудия митрополит. Този път обаче то било заверено с 279 печата! В него пишели: „Некеме да седиме като волове у църквата и да не проумяваме ни що ни орати, ни що ни поучава гръчки владика“. Накрая молели за митрополит да бъде назначен техният съгражданин Авксенти Велешки.
Разбрал, че лошо му се пише, Дели Матея си събрал багажа и през нощта тайно напуснал Самоков, като оставил за свой заместник драмския епископ Антим.
Ала самоковци изпъдили и него!
Сега може да ви звучи забавно, но тогава никак не е било! Защото такова непокорство можело да бъде заплатено със заточение, със затвор или даже със смърт. Тъмни времена, когато раята е била държана в покорство със силата на ятагана.
Проблемът бил, че Дели Матея по никакъв начин не искал да се откаже от своята епархия. Затова намислил да прати в Самоков като временен свой наместник българина-фанариот Паисий, когото ръкоположил за епископ. Узнали какво им готви, самоковци отново се хванали за перото: през февруари 1860 г. изпратили две прошения – едно до султана и друго до патриаршията. В прошението до султана се оплаквали, че „идването на Паисий, максус направен българин“, било като „да надскокнем от дъжд на градушка“. А на патриаршията заявили, че „Дали Матея и неговите векили не щеме ги ни варени, ни печени!“…
Резултатът отново не бил очакваният. На 11 март 1860 г. въпросният Паисий пристигнал в Самоков и бил посрещнат с освирквания и дюдюкания. Още на следващия ден първенците отишли при него и след като им било прочетено патриаршеското писмо за назначението му, те му заявили: „Ние тебе не познаваме, нито познаваме Матея, нито патриарха. Не щем никого от вази, българин архиерей искаме. Нямаш воля за влезеш в църквата ни, освен като прост калугер, нито пък пари да събираш. Ако си имаш парички, седи си тук, па ручай!“
Подир тая среща Паисий си грабнал торбето и отишъл на размисъл в Рилския манастир – все пак трябва и да се яде! Мислил-размислял десетина дни, след което заминал за Ниш и успял да се сдобие с документ от валията за правото да свещенодейства в Самоков. Дори бил поканен от първенци-гръкомани да извърши литургия за Великден в Дупница.
Самоковци се разлютили като кошер. Изпъдили архидякона от митрополията, прибрали ключовете от нея, а свещениците почнали сами да си издават вули. В отговор епископ Паисий ги проклел и анатемосал. След което тръгнал към Пирот, за да се оплаче на великия везир Мехмед Къбръзлията. Дори успял да се срещне с него и да го заблуди. Ала самоковци не били вчерашни – по петите го следвал гайтанджията Смрикаров с готово прошение, подписано от самоковските първенци. Срещнал се с великия везир и той, като разбрал как стоят работите, веднага наредил на Паисий да си върви в Цариград при онези, които са го изпратили тъдява. Тръгнал си той, но не посмял да мине през Самоков. Бил освиркан в София, после през Дупница и Горна Джумая се прибрал в Цариград.
Борбата на самоковци срещу гръцките свещенослужители, искането им проповедите да са на български език и изгонването на поредния епископ се разчуло чак до Цариград. Затова в броя си от 23 март 1860 година в излизащия в Цариград български вестник „България“ четем: „Постоянството, ревността, безпримерното съгласие и единодушие, които съществуват между нашите съотечественици в Самоков,… ще служат за пример на търновци, шуменци, видинци, кюстендилци и прочее.“ Българските първенци в Цариград били впечатлени от твърдото държание на самоковци и им пратили писмо, подписано от Тъпчилещов, в което ги насърчават докрай да упорстват срещу изпъдения Паисий и всеки друг пратеник на патриаршията. Няма и месец след това, навръх Великден, когато Иларион Макариополски извършвал богослужението в българската църква в Цариград, не споменал името на патриарха, както изисквал църковният ред, и по този начин се обявил за независим духовен началник на българския народ. Тази дързост го изпратила на заточение ведно с присъединилите се към него двама български владици Паисий Пловдивски и самоковецът Авксенти Велешки. Но преди да тръгнат на заточението, Иларион Макариополски и Авксенти Велешки написали „Завет към българския народ“ (с дата 19 април 1861 г.), в който увещавали сънародниците си да водят докрай борбата срещу гръцката патриаршия.
Самоковци поверили управлението на епархията на своя съгражданин Хрисанд Дойчинов. И се заели да довършат новия църковен храм – това е уникалната по своята красота черква „Св. Николай“, построена върху основите на стара църква от Второто българско царство. И запомнете годината: 1861-ва! Освещаването й става на Димитровден от архимандрит Хрисанд Дойчинов в съслужение с 12 свещеници. Богослужението се води на български и така продължава и до днес.
Но борбата на самоковци вече се е пренесла в Цариград. Родолюбецът Захария Хаджигюров се заклел пред близки и познати, че заминава за турската столица и няма да се завърне в Самоков без български митрополит. Пътуването и престоят му в Цариград извършил на свои разноски, а работите се проточили и се наложило да остане там цели 12 години. През това време бил глух към молбите на семейството и децата си да се завърне поне за малко у дома. Затова пък щастието му нямало граници, когато на 28 февруари 1870 г. великият везир Али паша повикал българските представители, за да им връчи фермана за учредяването на независима българска епархия. Но пак не се завърнал в Самоков, защото бил избран като делегат на църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г. Захария Хаджигюров взел участие при избора на първия български екзарх Антим I, приел да служи безплатно като негов секретар и дочакал избирането на митрополит Доситей за самоковски митрополит през следващата година. Чак тогава се прибрал в родния си град, тази силна българска крепост, поставила началото на националното ни Възраждане.
