Автор: Виктория Петкова Петкова
Представете си картина – земята е обгърната в мрак, народът тъне в невежество, духовенството проповядва тьрпение, брат продава брата и робът остава роб по душа и ум. Звучи страшно, трагично и изключително тъжно. А ако ви кажа, че това не е измислица, а реалност? От нашето вчера… А днес?
Абсурдно е, че живеем във време на високоразвити технологии и открития, мнозина от сънародниците ни не моrат да четат и пишат правилно на собствения си език. Появата на славянската писменост, обособяването на първата независима църква, богослуженията на български език са именно онези събития, запазили духа на християнските ценности жив в сърцата на българите. Срамно е, че претендираме за великото си историческо минало, но в същото време не помним подвига на героите, жертвали живота си за нашата родина. Трудно е да се приеме моралният облик на българина в днешната действителност. Стремим се към чуждото и не осъзнаваме колко вредно, пагубно u пошло e влиянието му над нас. Приемаме безгласно упадъка в поведенческата и духовна култура на значителна част от съвременниците ни. Неми свидетели сме на това как човекът се развращава и се превръща в консуматор, отдаден на болните си желания и егоистични цели. Ценностната ни система се преобърна, културното наследство на прадедите ни е в забвение и няма нито съпротива, нито гняв, пълна апатия и безличие. Напротив, следваме чужди модели на живот, а паметта ни изтьнява… Все пак има случки, събития и личности, които преобръщат представите ни за достоен и пълноценен живот.
България е освободена през 1878 г. – защо тогава век и половина по-късно продължаваме да живеем като роби? Нима нямаме свободна воля? Нима българинът не притежава силата да се опълчи срещу лъжите на чуждопоклонниците? Кой запали искрата на родолюбието в сърцата на потиснатия ни народ в тъмните времена? Един монах – родолюбив българин, който духовно възкреси нацията ни. Творческия акт на Паисий Хилендарски събуди националното самочувствие, оформи облика на народното самосъзнание и даде началото на новата епоха – Възраждането. Малката книжка на светогорския будител освети като запалена борина в тъмната нощ пътя на робството, който народа ни извървя, за да се появи отново на картата на Европа и да заеме своето достойно място на нея. Патриотизмът и вярата се сливат в едно и в сърцата на самоковци. Те притежават смелостта, необходима за запазването на духовната цялост и независимост на българската патриаршия и заявяват желанието си за български духовен водач, който да изведе народа от безпросветността и да го поведе към свободата. Неподвластен на безчинствата на гръцките владици, Самоков защитава своята вяра. Градът се утвърждава не само като търговски, но и като християнски център, защото извършването на свещенослужение на български език превръща Самоковската епархия в едно от най-значимите места за духовно развитие.
Миналата година имах удоволствието да посетя това старинно градче и да се потопя в магията на неговата история. Имах чувството, че с всяка поета rлътка чист планински въздух, умът ми се избистря и сърцето ми се отваря за величието на дивната природа. Отбих се в едно антикварно магазинче, привлякло вниманието ми със старинната си витрина и ръчно изработени изделия. Като всеки турист се насочих към обичайните сувенири и първоначално не обърнах внимание на огромната стара книга, изложена в ценrьра на магазина. Продавачката бе възрастна жена с къса бяла коса и мъдри rьмни очи. Обясни ми, че това била „ Салтоhовскаnга книга на желанията “. Легендата гласи, че когато първият гръцки митрополит пристигнал в Самоков, книгата мистериозно се появила до каменния свод на една отдавна вече разрушена чешма, скрита навътре в гората. Хората, които били грамотни, записвали в нея желанията си, защото молитвите им, изречени в храма не стигали до Бога. От амвона на гръцки език духовниците проповядвали божието слово. Самоковци губели надежда за спасение, затова повярвали в чудото на книгата. С големи букви изписали желанието си гръцката отрова да изчезне от техния град и да могат да общуват на свой език със своя бог. Така и станало. Филотей напуснал Самоков и се оттеглил в един Светогорски манастир, народът изгонил Йеротей заради разгулния му живот, Игнатий бил убит насред града, Еремия бил отпратен с подигравки, но най-трудно се оказало прокуждането на жестокия Дели Матея. Колкото и молитви да отправяли самоковци, колкото и сълзи да ронели над митичната книга, този злодей продължавал да се връща и да сее нещастие след нещастие. Но един ден, когато блудникът се укривал в горите след поредната си злост, той открил книгата на желанията, грижливо увита в кърпа и скрита сред камъните, и с неприкрита омраза я разкъсал на парчета, радвайки се като диво животно на противната си постъпка. Чули го едни самоковски младежи, втурнали се към него и изсипали целия си гняв върху гърбината му, та да ги помни до края на живота си. Уплашен и унизен, Дели Матея напуснал тази епархия с непокорните миряни. Отпуснали се душите на хората -, слушали с упоение божето слово на роден език,повярвали в себе си, погледнали с надежда към бъдещето. Настъпил краят на гръцкото богослужение в самоковската епархия, която се превърнала в символ на българщината и чистата вяра.
А книгата? Момчетата събрали разпилените страници с най-съкровените желания на самоковци и я поставили в олтара на малката църква, до библията… Пазели я като очите си…
Благодарих на жената за интересния разказ и отправих един последен поглед към „книгата на желанията”. Един слънчев лъч падаше върху нея и разпръскваше сумрака в малкото магазинче. Едва сега забелязах, че за разлика от другите вещи, на нея нямаше етикетче с цена. Замислих се — какво ли щеше да пише в книга на желанията, съставена от нашето поколение. И на какъв език щяха да са написани?…
Преди да изляза от антикварния магазин, жената ме посъветва да се разходя по екопътеката в гората. Усмихнах се с благодарност и реших да я послушам. Какво пък? И без това исках да разгледам местността, но това, което не очаквах, бе да открия встрани от главния път две дървета, извисени до каменните останки на някаква вековна чешма. Едното бе сухо, болно, наклонено и rьнко, с виснали нащърбени клони и проядена кора, докато другото бе високо, стройно, зелено и широко, и в короната си бе приютило няколко птичи гнезда. Замислих се за легендата, която продавачката ми разказа. Разлагащото се дърво ми заприлича на гнилата душа на Дели Матея. Подобно на отровна жилка, гръцкият митрополит се бе опитал да поквари душите на българите и да сломи дука на църковната общност в Самоков. Това, което не е знаел, е, –че добротата, истината и любовта към християнската вяра не могат да бъдат изкоренени от сърцата на народа. Тяхното родолюбие ще съществува, ще расте и ще продължава да се разлиства като младото дърво, а плодовете му ще хранят децата на майка България.
