Автор: Иван Ненов
Студен беше този ноемврийски ден, но студът не можеше да спре стотиците самоковци да напълнят двора на митрополитската църква. Мнозина бяха и отвън. Скоро щеше да започне службата, клепалото предвещаваше това. Само неговият божествен звън за миг спираше виковете: „Некеме гръцки…” Сред дошлите да протестират срещу владиката Дели (Луд) Матей най-много баха младите. Те сваляха калпаците си, но това не ги правеше по-ниски, защото челата им се обръщаха към небето и наболите им черни косми по лицето се преплитаха с перчемите. В един миг на затишие се чу глас, сякаш идващ от буйните води на Искър: „Нема да стоим като волове у църквата и да не разбираме нищо… Искаме да се чете u пее на бугарски !” И пак викове, смях и вдигане на юмруци. Но никой не можеше да чуе и да види там някъде в края на тълпата, едно невръстно още хлапе, от чиито уста излизаше тихо ръмжене: „Мъъъ…Мъъъ… Аа… Та…”
В този миг от дверите на храма се показа владиката Матей. Очите му гледаха, но сякаш никого не виждаха, лицето му бе мрачно, а гласът му смирен. Около него беше свитата му – неговите защитници – и за чудо на присъстващите – бяка въоръжени. Всички смирено гледаха и чакаха. Когото храмът се изпълни и започна rьржествената архиерейска служба отново от амвона евангелието се четеше на гръцки. Бабите и младите невести и моми се кръстека, а сълзи се ронеха от очите им. Никой не разбираше нищо и нищо не предприе- маше, а само оставаше с надеждата, че в скоро време на мястото на злосторника и развратника Дели Матей ще има български архиерей и в храма ще звучи майчиният език.
И когато старите и цялата женска челяд се прибираха в домовете си, младите и някои от по-будните, гонещи средна възраст, чакаха да се покаже гръцкият владика. Но Дели Матей не се показваше… И ето го най-после. Подпрян на бастун, прави бавните си крачки. Ако погледите на присъстващите можеха да се съберат в една искра, тази искра щеше да е като пламък, а този пламък щеше да предизвика пожар, като пожара изгорил пълната със слама плевня на Стойне, сиромахът, отказал да даде агне на турски делии.
„Некеме гръцки у нашата църква!” – чу се мощен глас. Стотици гласове започнаха да го повтарят.
Дели Матей излезе от църковния двор. Чакаше го кон, със седло. И в главата му отново се редяха ония картини, от преди петнайсет години, когато пак го бяха изгонили тия самоковци. Той си спомни, че сред тях имаше и един зографин, който го замеряше с камъни. Знаеше, че този зограф е самоковец, че е изографисал много храмове и манастири, много икони на светци, че даже и в Света гора е на почит… Но знаеше, че и чорбаджиите не го обичат…
Нощта беше тежка и мъчителна за Дели Матея. Тя с нищо не можеше да се сравни с ония нощи, когато виното се лееше, една гювендия го съпровождаше; музика и песни ехтяха до късни часове.
Въпреки безсънната нощ, рано сутринта владиката Матей отпътува за София града телеграфически да съобщи до Високата порта, че самоковци са се разбунтували против турското управление. На депешата, изпратена от Стамбол, отговори каймакаминът Дервиш бей, в която пише, че българите в Самоков са верни на султана. Разочарован от всичко това и страхувайки се много за живота си, една ранна сутрин през ноември 1859 г. Дели Матея изчезна. Но преди да изчезне, отново искал да унизи бугарите самоковци и дарил на турското училище в града 13 хиляди гроша, а бил заборчнял двойно повече към немалко чорбаджии. Каймакаминът и турските първенци не приемат дарението, като му казват, че първо трябва да дари нещо на градските църкви, па тогава на училището.
През нощта на 28 срущу 29 ноември 1859 година кучетата лаека и бяха чути от мнозина.
На сутринта в Самоков се разнесе вестта, че Дели Матей е изчезнал. Затова неговите верни и
поддъръжници – кучетата, с лаи са го изпращали, а после, когато самоковци научика, че е
умрял от срамна болест, никой не каза „Вечна му памет”.
След Дели Матея Цариградската патриаршия продължи да изпраща в Самоковска епаркия владици-гърци, но и те бяха пропъждани.
Най-после! Най-после на 1-ви март 1870 г. от Цариград самоковският представител в Българската екзархия Захари Хаджигюров телеграфира до родното си място за църковната независимост на българите. Клепалото на митрополитската църква събра на молебен стотици усмихнати и ведри лица от граца и цялата околия. На епархиалните избиратели им бе предоставена възможността да си изберат владика. Светият синод хвърлил жребия меж- ду трима от посочените и с пълно вишегласие за духовен пастир на Самоковската епархия става архимандрит Доситей.
Митрополит Доситей тръгва от Цариград, придружен от Марко Балабанов и Захари Хаджигюров, за дойде в епархията си, пътува през Черно море, Дунава и оттам до София, за да се представи на мютесарифа Мазхар паша. Пътят от Самоков до Татаргичит е за,цръстен от посрещачи с файтони, на коне и пеша. После шествието се отправи към Мит- рополитската църква, да се отслужи молебен, където проехтяха думите на отец Доситей:
„Благочестиви и родолюбиви граждане и жители на богоспасаемата Самоковска епархия, радуйте ся о Господ и паки реку радуйте ся…”
И вярата кристиянска остана вечно да се проповядва на майчиния български език в Самоков, градът, дал на България преп. Паисий Хилендарски, който я възкреси с неговата „История славянобългарска.”
