Самоков 365
Да предизвикаш себе си, за да постигнеш невъзможното. Колко от нас биха направили това? Напускайки зоната си на комфорт, с цената на неимоверни усилия и изпитания върху ума, тялото и волята идват и най-големите успехи. Едно от доказателствата затова са постиженията на самоковци в различни спортни състезания. Поредното го донесе Мая Малканова от ултрамаратона Wild Boar 2020. „На 10 май си счупих част от глезена, месец и половина не съм бягала изобщо, карала съм колело и съм ходила в планината доста активно. За това състезание имах някъде 2 седмици бягане, за да се подготвя. Затова беше голямо предизвикателство да го направя въобще, пък камо ли да се класирам” – споделя Мая, която започва да се занимава със спорт преди 3 години. Въпреки шестото си чувство устремено към победата, до последно не вярва, че ще спечели. Вижте какво разказва тя за премеждията си и последвалия триумф.
Гърчавият път към звездите
Денят започва с чаша кафе и късметчето, което ми се пада е: ”Няма гладък път от земята към звездите”
Не, че вярвам на късметчета, но денят е особен и много добре знам, че ще се гърча. Думата „звезди” пък се връзва с прогнозата, която е дал Владо за моето участие в състезанието – няма силна конкуренция, ако си ок си претендент за първото място.
Тъй като миналата година Владо позна за 3-тото място, а и изобщо доста ги разбира нещата някаква част у мен му вярва безрезервно и някаква част у мен тръгва със съзнанието, че е победител в Диво прасе ултра 2020.
Не, че чак толкова вярвам на собствените си сили, даже напротив, но пак съм извадила невероятен късмет и съм си намерила пейсър, без да му опирам пистолет в челото. Още на Панчарево като ходихме да посрещаме Владо, Ицо предложи да ме пейсва от Орехово и толкова насериозно взе задачата, че през следващите седмици непрекъснато ми се караше, че карам колело и искаше да почвам да бягам.
То, и аз исках да бягам и едва изчаках да минат 45 дена от счупването на глезена, за да почна да подтичвам и да си връщам формата,
Но, както можеше да се очаква от пусти зор, взех, че разтегнах сухожилие. Тъкмо реших, че тая година няма да се ходи на състезания и пак ми проработи късмета, защото се оказа, че пейсъра ми е ходил и на курсове по кинезитерапия, освен всичко друго и ми каза какво да правя, за да се оправи сухожилието. И то за седмица наистина се оправи, като тази седмица не бях спряла съвсем да бягам, само бягах по малко.
И докато стане всичко това се оказа, че имам две седмици до състезанието.
И толкова и тренирах бягане – две седмици. Обаче бях направила два прехода от по 50 км с ходене и едно Витоша 100 с колело.
И понеже съм много отворена на старта на състезанието идва някаква журналистка от местната телевизия и ме пита какви са ми очакванията за състезанието и аз, естествено и кaзвам, че смятам да го спечеля. Представяте ли си каква арогантност??!! С едва оправен глезен, без тренировки, съм се извяла на състезание 110 км и 5000 м денивелация и се хиля и обяснявам на всички как ще спечеля. Не съм ли луда?
Още като тръгваме се усещам, че твърде много съм говорила, а не съм мислила, защото жегата на излизане едва не ме поваля на втория километър.
Ама стискам зъби и се опитвам да вървя след Владо и Явор. Обаче тия двамата така хукват напред, че зарязвам тая идея още преди 5-тия км. За щастие там някъде застигам Мая Танева и се лепвам за нея. Първоначално мълчим, но после като става по-леко трасето започваме да си бърборим и едва ли не в един момент и викам да си ходим заедно нататък – викам ти знаеш пътя, а аз ще ти говоря глупости да ти правя компания и да те забавлявам.
Да, ама не, още към първия пункт я усещам, че е много по-добре от мен и започва да ми се изплъзва. На Червената стена всъщност ме изчаква и тръгваме заедно, но тя спуска страшно бързо, а аз вследствие на последните счупвания съм голямо шубе и го карам консервативно.
По тази причина оставам за известно време сама и естествено, се губя. Точно преди спускането по въжето към Югово. Налага се връщане назад и нагоре, което е доста неприятно, но не ме издразва чак толкова много, сигурно щото съм в началото и все пак с помощта на трака на телефона, съм се намерила!
Но докато стигна Югово виждам, че почвам да изоставам от графика от миналата година. Малко ми е неприятно, но все пак смятам, че е логично предвид факта, че далеч не съм подготвена като тогава – дългите ходения не са достатъчни, трябва си тичане.
На тръгване от Югово забелязвам за втори път една русичка бегачка, която е доста близо зад мен и вероятно е на моята дистанция, но засега това не ме притеснява.
В началото на изкачването към Пашалийца, застигам Костанца, или Кони. Тя се оказва голям образ и приятел на мои приятели, та си намираме куп теми за разговор и подхилкване!
За щастие тя също не е имала време много добре да се подготви, та си вървим добре заедно и някак неусетно качваме към Пашалийца, даже си говорим да продължим и финишираме заедно. Аз съм напълно ок с това, ама пак става “да, ама не”. Напълно неочаквано за мен щом наближаваме пункта, Кони започва да говори нещо от сорта, че и е домъчняло за детето и нещо не и се продължава. Аз естествено смятам, че трябва да продължи, ама гледам да не и давам акъл, щото и на мен не обичам да ми дават. И действително на Пашалийца, вместо да продължи с мен, тя казва, че смята да остане малко и тогава да реши. То е ясно какво ще е решението, ама аз не искам да губя време да я разубеждавам и тръгвам. Тръгвам с Мони, който тази година се движи доста добре и ни беше изпреварил преди пункта, но там нещо се беше замотал.
Бързам да му обясня, че ще е изключително удачно за него да не се движи сам през нощта, а пък нали и аз имам нужда от човек с трак, така че що да не си ходим заедно. Той ми се смее на опита да се правя на хитра, ама тръгва с мен, къде ще ходи.
После подтичваме на спускането и леко се загубваме в Павлово. Ама това е в реда на нещата, защото поне трима освен нас са се загубили там. Викам си, ще трябва да пускам трака явно по селата, а не в гората.
Събираме се с другите загубени бегачи, между които Момчил Момчилов, който познавам косвено, от фейса и от една среща на Загаза, която той не помни. Той ме забавлява с разкази за последното си преминаване на Ком-Емине и някои фантастични разстояния, които е покривал там.
Към Орехово все пак продължавам да вървя с Мони и времето минава неусетно в приказки. Само че, той решава по някаква причина да спре за почивка преди спускането към селото и аз продължавам сама и настигам пак Момчил. С него влизаме в пункт Орехово където ме чака Ицо.
Още преди два часа съм му се обадила, за да го информирам за закъснението все пак, а на него първия въпрос му беше: „Отказваш ли се?” Абе, как ще се отказвам? Началото верно ми беше тегаво, от Ласпортивата верно бях почнала да усещам камъчетата, ама чак пък да се отказвам и то когато съм издрапала нощта??!
След смяната на маратонките в Орехово и топлата супа, съвсем ми раздобря и не се издразних, когато след 15-те минути видях Ицо с красноречив жест да ми показва часовника.
Тръгнахме.
Първото препятствие – едни кучета при стопанството на излизане от Орехово. Залаяха ни, а аз изобщо не им обърнах внимание, че имах състезание да печеля, ама Ицо остана да вика по тях, особено след като чу женски глас зад себе си. Явно русичката бегачка беше тръгнала веднага след нас и се беше притеснила от кучетата.
Аз обаче викам на Ицо, „Айде!” Не, че исках кучетата да изядат някой, просто не исках да се замотаваме ние излишно! J Но, той благороден – спасява конкуренцията! …. И правилно, де!
Знаем, че след Орехово следва сериозно изкачване, и знаем, че доста от бегачите, които тренират по паркове трудно ще ни се опрат. Затова си качваме спокойно, с добро темпо и не виждаме някой да ни застига.
Обаче като става равно той започва да ме юрка да подтичваме, че аз пък на равното съм зле.
И се почва едно тичане-ходене и аз засега съм ок, защото Хоката обгръщат вече уморените ми крачета нежно и не дават много да се нараняват допълнително.
Разбира се, по някое време съм успяла да видя класирането до момента и знам, че водя, знам вече и името на втората – Ваня и знам, че ми диша във врата.
На Бяла черква, както похапвам сладко и бъбря с Филип, Ицо пак започва да ме подканя да бързам, защото ме гонят и действително, в момента, в който излизаме Ваня влиза.
От там нататък се юрваме здраво да тичаме надолу – или поне там, където е възможно и аз усещам, че ще предобрим работата. Миналата година на тези участъци Цецо ме караше да подтичвам, но ми даваше и да ходя, Ицо не беше така. Той иначе се оказа чуден пейсър от гледна точка на това, че намери хиляди теми, по които да си говорим през цялото време, и които отвличаха вниманието ми от нарастващата умора и набиването на крачетата. Без да споменаваме, че вече не го мислех трака.
На Добралък май не се засякохме с Ваня, ама това не ни успокояваше и продължихме с максималното възможно темпо. Лошото е, че надолу се появява асфалт, аз го мразя и не ми се тичаше по него, но тичах.
На Копривките беше Демяна, която много ми се радваше, и изобщо беше много приятно там с току-що извадената от хладилника диня и мисълта, че сме на последния пункт, но пак не си позволихме да се мотаем, а хукнахме надолу.
Цялото това търчане по асфалта бях сигурна, че ще ми се отрази зле, но ако бяхме тръгнали да се разхождаме, наистина губех първото място.
И дойде последното изкачване, което знаех, че не е чак толкова страшно, но след бягането бях толкова изтощена, че за миг ми се стори, че е ми стане лошо още в началото. Добре, че имах хидратин и с влачене бавно, бавно нагоре някак успяхме да го преодолеем … и аз не знам как.
Обаче като почнахме да спускаме, някъде в ливадите, вече може би на под 10 км до финала се обръщаме и виждаме Ваня буквално на крачки зад нас.
Миг преди това бях казала на Ицо, че просто вече нямам сили и от тук нататък само ще ходим. Обаче за секунда светът се преобърна и се хванах, че тичам пред Ицо надолу със страшна скорост и го подканям да бързаме.
Той не можеше да повярва, че тичам. Аз още по-малко. Но като видях, че мога, се юрнах и си викам докъдето издържа, пък вече ако не мога повече и тя ме отмине, значи това е, тя е по-добра и толкоз.
Ицо обаче дума не даваше да се говори за отказване от първото място. Заплаши ме, че ако Ваня ни отмине, той щял да продължи да я пейсва нея, защото бил дошъл да пейсва победителя.
На тоя етап от състезанието на мен лично изобщо не ми пука дали ще съм първа или втора, толкова съм зле, че ми е все тая, но дълбоко вътре в себе си смятам, че трябва да дам всичко от себе си, не заради мен, а заради хората, които са се заели да ми помагат. Някак не е честно да се откажа, дори само заради тях.
И може би това е една от основните причини да не се откажа. Не нещата, които ми наприказва Ицо, а факта, че беше с мен и искаше победата и направи всичко възможно, за да мога аз да я взема.
Нищо, че като му казвах, че всичко ме боли най-дълбокомислено ми обясняваше, че това било нормално – ако нищо не ме боляло щяло да е лошо!!!!
Та, нямаше място за отказване.
Така мислех през цялото време на безумното спускане към Асеновград в 40 градусовата жега, на която не вярвах, че ще издържа, но издържах.
И докато Ицо час по час се обръщаше назад в очакване да види отново Ваня, аз знаех, че ще и е изключително трудно да ни стигне, особено ако не е запозната с капаните на тази последна и най-ужасна част от трасето.
А нея я тичах, въпреки че реално не бях в състояние да тичам, но мисълта, че ако ходя ще удължа агонията ми даваше крила.
И ето че, минали през Ада, се оказахме в Асеновград и не чувахме стъпки зад нас и …. се случи невероятното – финиширах първа!
