Личности

Румяна Костадинова: „Журналистът трябва да е честен и към себе си и в работата си”

руми костадиноваАнна Манова

Румяна Костадинова е един от най-интересните събеседници, с които професията ми е срещнала до този момент. Казвам това с пълната отговорност на думите си. Тя е динамична, интелигентна, свежа и твърде млада, за да има, както сподели тя, две вече порастнали деца – момче на 18 и момиче на – 12 години. Детството и преминава в село Драгушиново, за което тя говори с много любов, учи в Самоков в ПГ „Константин Фотинов”, а след това завършва журналистика в СУ „Климент Охридски”. И ако прием, че това е не толкова динамичната част от живота й, оттук нататък следват множество творчески предизвикателства в сферата на журналистиката, рекламата, връзките с обществеността – работа в местна телевизия в Мездра, във врачански регионален ежедневник, като пресаташе, като ПР, в Бтв, в строителен вестник и още и още. И ако се задъхвам при изброяването, сега е време да поема дъх и да продължа –  пее, има силно изявена гражданска позиция, което бързо я вписва в редиците на Инициативен комитет против изграждане на депо в Самоков. И на последно място, но не по значение, работата и върху зависимостите, базиран на опита й, я прави първият Алан Кар терапевт в България. Всичко това е Румяна Костадинова, а може би и още много неща – преценете сами в следващото интервю.

Как започна журналистическият Ви път?

Така се случи, че със семейството ми се преместихме да живеем в Мездра. Тогава бяхме тримата – аз, синът ми и мъжът ми. Синът ми беше малък, на около годинка. Става въпрос за 1997 година. В Мездра започнах работа в местната кабелна телевизия. Тя беше на изключително високо ниво, казвам беше, защото нямам възможност да я гледам сега. Но предполагам, че още поддържа висок стандарт на работа. Изкарах в местната телевизия няколко месеца, като работех за новините – правех репортажи, интервюта и анкети. Направих публицистично предаване, което се казваше „Хайде да си поговорим”. Беше много забавно, колегите много ме подкрепяха в това мое начинание. Но по това време детето ми много боледуваше и трябваше да прекъсна, защото нямаше как да поддържаме периодичност. И така на следващата пролет една приятелка ми сподели, че един врачански седмичник прави конкурс за редактор. Явих се и ме взеха. Така започна моята работа в печатното издание „Конкурент”, което е регионално. Именно там започнах да се уча на журналистика, във вестник. Въпреки че съм специализирала телевизионна журналистика. Интересното е, че започнах като редактор и направо заработих с текстове. Започнах да се уча да планирам организацията и съдържанието на вестника. На мен ми липсва агресивност, дори любопитството. Аз съм по-интровертен човек и затова смятам, че редакторската работа ме постави на мястото ми. Това е огромна отговорност.

Каква според Вас е принципната разлика между телевизионната журналистика и тази в печатните медии?

В телевизията всичко тече много бързо, докато във вестника, например, остава. Вестникарската грешка остава документирана поне за една седмица. Иначе динамиката на работата е една и съща. Тук по-важна е функцията на една медия – да отразява света, но и да дава идеи как същият този свят да става по-добър. Втората функция, сякаш днес, е на заден план и позабравена.

Какъв трябва да бъде профилът на един журналист днес?

Журналистите трябва да бъдат много отговорни и с висок морал. Дори една съвсем неутрална новина може да бъде поднесена като чудо или като трагедия – това са двете крайности. Така, че журналистите трябва да внимаваме какво правим. Ако приемем функцията си на огледало, трябва да се следим да оставаме чисти, за да отразяваме действителността обективно. Трябва да се стремим да отразяваме това, което виждаме, без да даваме оценки и без да забравяме, че понякога слухът и зрението могат да ни изневерят – все пак сме човеци преди всичко.

В тази връзка промениха ли се журналистите през последните 20 – 25 години?

Смятам, че журналистите в началото на прехода бяха по-смели. Сега сякаш не са. Според мен журналистите се промениха, защото спряха да виждат ефект от своята работа. Избягват да бъдат толкова агресивни. Постепенно се демотивираха и причината за това категорично е политическата среда. Истински смелите журналисти, затова не работят към някаква медия, защото те уволняват, когато изразиш мнение. Те работят сами. Такива са Иво Инджев, Явор Дачков, Миролюба Бенатова. Но това е една много хубава тенденция. Аз считам че с течение на времето медиите ще продължат да се трансформират и ще изчезнат във вида, в който съществуват сега. Откакто съществува интернет, всеки може да каже каквото пожелае. Истината ще стане движещата енергия, стойност и обменна монета. Следващата стъпка ще бъдат журналисти или групи журналисти, които ще си вършат работата независимо и самостоятелно и хората ще им плащат за това. Представям си го като интернет сайт и поради факта, че цениш това, което четеш, ще плащаш.

Можете ли да ми дадете пример за новина, която Ви е „препънала” в работата Ви като журналист?

Аз работих във вестник в края на 90-те години, когато бяха последните остатъци от мутренските групировки. Тогава тяхното влияние не беше такова, каквото е сега. Тогава мутрите бяха изолирана прослойка бандити, поне в съзнанието на хората беше така, които се занимават с рекет, проституция и наркотици. И в работата, когато е трябвало да ги изобличаваме или сме правили разследвания, сме попадали на хора, които в дадена степен са ни заплашвали. Имало е опити за натиск от политици, имало е хора, които са предлагали пари, за да пишем за тях. Сега се сещам за една тежка автомобилна катастрофа, която се беше случила край Враца. Бяхме пратили на мястото фоторепортер и имахме доста снимки. Тогава трябваше да се вземе решение дали да се публикуват снимки и какви, както и какъв да бъде текстът. Публикувахме една снимка и в текста бяхме максимално кратки, за да не стресираме допълнително хората.

Как стана преходът от журналистическата работа към работата като пресаташе?

Имах желание да намаля темпото. Разбрах, че има конкурс за пресаташе на кмета на Мездра – Иван Аспарухов. Явих се и го спечелих. С тази работа успях да навляза в технологията, структурата и функционирането на общинска администрация. Там си от другата страна, ти си този, който е наблюдаван и отразяван. Имах удоволствие да работя за един изключителен началник в лицето на кмета. В интервала 2000 – 2003 година беше неговият първи мандат. Иван Аспарухов е кмет и до днес. Нямаше нужда да изграждам имидж, който те нямат. Беше ми лесно да ги представлявам. Страхотен колектив, отговорни и динамични хора. За мен беше истинско удоволствие да отразявам една много добре работеща община. Община Мездра и до днес е една от най-прогресивно развиващите се общини.

Професионалният Ви път е доста динамичен. Как стана така, че започнахте работа към предаването „Бон Апети” и бТВ?

През есента на 2003 година, с опита си вече като ПР, се явих на конкурс в бТВ и по-конкретно в продукцията „Бон Апети”, с водещ Иван Звездев. Беше изключително интересно. Продукцията беше външна за телевизията, а самата продуцентска къща имаше списание, продуцираше и хип-хоп изпълнители. Занимавах се с всички проекти, както и известно време с гостите в предаването.

Как се работи с Иван Звездев? И готви ли наистина?

Иван Звездев е голям сладур и изключителен професионалист. Той много обича това, с което се занимава. Ястията, които се приготвят в ефир са истински, а екипът има удоволствието да ги хапва. Освен това са много вкусни. По времето, когато бях част от екипа на продукцията имах възможността да се запозная с част от гостите като Мария Илиева, Хилда Казасян, Маша Илиева и др. „Бон Апети” беше един интересен период за мен. Това беше най-динамичното и шарено място, на което съм попадала. Една година работих там.

След това в кариерата Ви отново се появява журналистическата дейност. Правите завой към вестникарството и спецификата на строителния език и бранш. Това защо?

През есента на 2004 ме поканиха в един нов проект, нов стартиращ вестник в строителния бранш. Там ме поканиха хора, който ме познаваха от работата ми във Враца. Вестникът се казваше „1 към 1 в строителството”. Голям проект. Той се разви и стана списание, сега е интернет портал. Там беше много интересно, защото след цветния ПР сега трябваше да навляза в нова сфера. Аз много обичам да се уча. Беше ми наистина трудно, защото трябваше да създадем всичко – не само вестника, но и екипа. Искахме да сме обективни и различни. Имаше вече един подобен вестник с традиции в областта. За да се наложим, трябваше да предлагаме различните новини – създадохме мрежа от 34 регионални кореспонденти. Свързахме се с всеки град, където имаше регионална медия и им предложихме да работят за нас.И така имахме множество новини от различни точки на страната, нещо, което едва ли е трудно да се изпълни, но конкуренцията просто не се беше сетила.

Друго интересно е, че Вие сте първият Алан Кар терапевт в България. Къде в целия контекст от журналистическа, редакторска и ПР-ска дейност се нарежда това различно поприще?

Аз съм човек на промяна. За мен смяната на работната позиция е предизвикателство и потребност. През 2006 година започнах да се занимавам с реклама към една агенция, но това не ме удовлетвори. Някак творческото в мен заспа. По това време бях заклет пушач. 20 години пушех. И попаднах на книгата на Алан Кар „Не пуша вече”, прочетох я и спрях цигарите по неговия метод. Поинтересувах се как мога да помогна на други да откажат цигарите по този метод. Така започнах работа в Клиника за спиране на пушенето Алан Кар като терапевт. Първият ми пациент беше на 3 декември 2007 година. Така постепенно групата ми се увеличаваше, до 30 човека е стигала. Запалих се по този човек и наскоро преведох книгата му „Лесният начин да контролираш алкохола”. Аз съм първият Алан Кар терапевт в България, а до този момент в клиниката съм работила с около 900 човека за около 5 години. Мога да кажа, че терапията се основава на опита и искреността и затова има около 93% успеваемост, която се изчислява на базата на хората, които са се отказали от цигарите завинаги. Постепенно станах съдружник в клиниката, после съсобственик, а в момента е семейна.

Наскоро се завърнахте в родното място и станахте част от пулса и проблемите на града. Пеете в градския хор, участвате в Инициативния комитет срещу изграждане на депо в близост до града, какво пропускам или какво следва оттук нататък?

Пея. Това е първото нещо в този живот, което съм направила. Пея още от детската градина, учителката ми ме е забелязала, че имам умение и талант и ми помогна заедно с Борис Стрински да участвам в София в зала „България”. Спомням си, че изпях една народна песен. Това беше селекция за участници на Първата международна детска асамблея „Знаме на мира”. Получих грамота. Мечтата на живота ми беше да стана певица. Сега отново пея, с маестро Янков към хор „Рилска песен”. Откривам музиката по един съвсем нов начин. След 20 години прекъсване отново съм в хора, като от една година съм солист. А Инициативният комитет – те ме намериха. Имам сериозна позиция по темата, подкрепена с факти. Защото, според мен, това е изключително важно нещо. Проблемът не е само до нас, а и до отговорността, която трябва да носим.

Обмислям една идея през есента да направим с една приятелка тук Консултативен кабинет. Защото аз имам опит в работата със зависимостите и смятам, че мога да бъда полезна в тази насока. Моята приятелка разбира от рейки. Мисля, че ще направя една магистратура в Музикалната акедамия в преподавателския факултет, защото смятам, че децата имат нужда да бъдат откривани като имат талант и обучавани. Искам младите, талантливи хора да се върнат тук. Сигурна съм, че има начин това да стане факт.

Related Articles

2 Comments

  1. Чудесна е като певица! Слушах я един път, изпълни някои известни неща. Когато пееше “O mio Babbino Caro” като че ли слушах световният руски сопран Анна Нетребко! Браво!

  2. Моля, обяснете ми защо е премахнат коментара ми за тази статия, и от кой чакам одобрение да бъде публикуван?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close