Анна Манова
Стогодишният юбилей на хор „Рилска песен” беше честван подобаващо – тържествено в читалище – паметник „Отец Паисий” на 14.11.14 година. Най-голямата заслуга за това тържество е на ръководството на читалището, най-вече в лицето на председателя Стоян Пашов, както и на диригента на хора Иван Янков, запомнен като забележителен преподавател по музика в Гимназията в младите си години и изявил желание да възкреси хора, въпреки напредналата си възраст. Разбира се и настоящите хористи имат важен дял с приноса си в концерта.
Подготовката на един юбилей е отговорна задача с организирането и връзката, която трябва да се направи с миналото на хора – славното минало. Би трябвало задълбочено и основно да се проучат съхранените източници – преса, снимки и спомени на старите хористи, без пропуски, които биха накърнили празничността на момента за някои пренебрегнати, а заслужаващи уважение съграждани.
Въпреки многобройната публика, не можеше да не се забележи отсъствието на нашата най-изтъкната певица – съгражданката ни Росица Тренкова. При това съвсем наскоро тя публикува спомените си за хора, подчертавайки, че там е нейното начало и с това деликатно е напомнила на някои „неволно” забравили я за приноса и участието й в музикалния живот на хора и града ни. Така че някак се набива на очи едно сякаш умишлено пренебрежение.
Познавайки я от последните години като активно съпричастна към културния живот, със забележително свежа памет за миналото на града ни, поискахме от самата нея да намерим отговор за отсъствието й от юбилейния концерт на хор „Рилска песен”.
Г-жо Тренкова, още преди две години от Вашата биографична книга научихме за дълбоката Ви връзка с хор „Рилска песен” и музикалното минало на Самоков, която дава насоката за развитието Ви като певица. Неслучайно престижното списание „Биограф” Ви нарича „оперната гордост на Самоков”. Затова още повече сме учудени от Вашето отсъствие от юбилея. На какво се дължи то?
Е, да, за някои може би не съм гордост. Знаете ли, аз още преди Вас забелязах „отсъствието си” в програмата на тържеството и в издадената юбилейна книжка. И тъй като не я получих /а би трябвало, защото първо от мен взеха сведения за хора/, нито ми изпратиха покана и място/а аз вече не мога да стоя права/ не отидох. Никога не съм изисквала уважение или почести, защото те не се изискват, а трябва да се дават. Реших да не натрапвам за някой нежеланото ми присъствие. Щом липсвам в историята на хора, защо да присъствам сега?!
Наистина, странно е такова отношение към Вас, безспорно – незаслужено. Как си го обяснявате?
Трудно ми е да си го обясня. Действително, 60 години от моето участие в хора е голям период, но пък сега честваме 100–годишнина! Т.е редно е да си припомним миналото, още повече за моя радост публикуваха снимки от първия състав на хора от 1914 г., където е моят баща. И щом като той е един от основателите на хора, а аз бях не само хористка, а и солистка, мисля, че заслужавам най–малкото да бъда спомената. Забелязах и други съществени пропуски: най-добрите акомпанятори на хора – пианистите Мария Кокошкова, Емил Емануилов и Лалка Сапунджиева. Впрочем и аз акомпанирах хора през двете години, когато учителствах в Самоков (1962 – 1963 г). Пропуснат е още Захари Райнов, чиито родители са били от основаването на хора – до смъртта си. Цял живот са хористи! – и то какви! Доведоха и сина си от най-ранна младост. Той е присъствал на тържеството. И как ли се е почувствал? Докато учудващо измежду наградените имаше две имена, които никога не са били хористи в „Рилска песен”, а само във ветераните туристи. Като че ли отличаването е ставало на лична симпатия. Ако съм била кариеристка, откъснала се от града и предпочела парите и славата на чужбина, нямаше да ме засегне изобщо. Но след като винаги съм засвидетелствала любовта си към родното място и най-вече към този хор и читалището, което го имах като скъп духовен дом… Алергична съм към такива постъпки. При това винаги безкористно съм пяла, изповядвам, че ме заболя.
Получава се така, че не уважаваме достатъчно своите си творци.
Тъжно е да те пренебрегнат свои и то тези, които обичаш и уважаваш. Но не го приемам трагично. В моя дълъг професионален път установих, че тези, които светят с по-слаба светлина не понасят по-силно светещите. Те им пречат, засенчват ги. И ужасно много им се иска да ги няма, за да бъдат единствени. Изпитах го неведнъж в работата си, ето и тук ентусиазмът ми беше охладен от действащите ръководители в читалището, които се помъчиха да ме оскърбят и отстранят. Сега, може би новото ръководство, те все още са там и може би имат дял в този „случай”. Е, постигнахте само това – да не ми се ходи вече в този дом. Иначе аз имам зад себе си толкова направено и документирано, че това не може да уязви името ми или мнението за мен. Щом като най-светлият гений на музиката – Моцарт, в писмата до баща си се е оплаквала, че е пренебрегнат и Салиери обсебва високото положение и парите, които му се полагат – какво да кажем? И какво е постигнал – единствено мизеруването и ранната смърт на Моцарт, ограбил е човечеството, но Моцарт с гениалните си творби и живее и ще живее, докато свят светува. А Салиери – кой го знае и кой го свири? Останал е като отрицателен герой в пиесите на Пушкин и неколцина автори. Тъй, че в заключение можем да кажем: „Всуе се морите…”
Това ли е финалът на нашия разговор?
Все пак в заключението може да се каже и друго – от такова елиминиране губи историята на хора, читалището и градът ни. Затова би трябвало не просто да го отминем, е да се замислим върху това – как да се обезверят такива „деятели”. А историята след време винаги отсява и по силата на талантите поставя всеки на мястото му.
