Анна Манова
Зоя Станкова
„…Не искам да си ида от света –
шумят в дома ни стъпките нехайни
на моята жена, а подир тях
пристъпят плахо чувствата нетрайни…”
/из стиха ”Не искам да си ида от света…”/
Всеки творец е душа в безкрая и по своему край и начало. Един завършен цялостен цикъл. Но „край” не в онзи смисъл на приключването на нещо или на отиването на друго, защото всеки човек на изкуството остава да живее чрез това, което е създал и след напускането на този свят на тялото му. Понякога дори този „живот” е по-силно и ясно изразен от предходния. Защото делото му ще е тука и когато него вече го няма, „A безкрая започва оттатък:
зад гърба на Христовия кръст”/ из „Сценографът”/
Макар и късно се докосваме до крехкия свят на художника, поета, сценографа и човека Георги Мирчев. Tой ни е близък по един особен начин, чрез тънката си сетивност и душата му, рееща се из „земята вързана за корен”, която му постила легло и макар сиромашко, всичко в него е истинско. Онази земя, родната, близката, земята от чийто „хлътнали хълбоци на дните” със страдание и труд от „двете половини на деня” да си изкараш хляба. Както умело с четката си гали платното, така с перото си гали душата. А крехкостта на една творческа Вселена и потъването в необятността на един творчески поглед са онази движеща сила, която го оставя вечен, непреходен, над материален.
Делото му, ясно изразено в поезия и на платно, е подкрепено от куп отличия и награди. Но най-ценни си остават нишките, които заплита в душите на хората, докоснали се до този свят, обитаван от твореца. А най-скъп и топъл спомена за него се пази в сърцата на най-близките му хора, един от които е дъщеря му Мира. С нескрита емоция и очи пълни със сълзи, тя се връща назад в спомена за своя баща. Стоейки пред платната му, отправяме поглед във времето заедно с нея, в родното Дерманци. Което за творческата душа е духовна територия, към която винаги иска да се връща. Последните години от живота си той прекарва в прегръдката на своите корени.
Този творец е цялостен, не разделящ себе си само на поет, художник, театрал. За Георги Мирчев тези три образа са неговото пълно Аз, в което отсъстват конфликти, те преливат едно в друго, помагат си и никога не си пречат. Това е неговата азбука на душата.
Пред картините му съзнанието ни се изпълва с цветове и поезия, а самата Мира с леко съмнение се обръща към нас: „ Картините на баща ми са космос, поетични видения, а поезията му е общуване с природата. Момичета, тази поезия не е съвременна, не е близка до вас. Не зная дали ще я разберете, дали ще ви хареса”.
Но поезията не се ръководи от времето – тя или те хваща за сърцето или не. Поетът никога не си отива от света, след него остава цялата му душа, проектирана върху платното, белия лист или необятността на сцената.
„Не искам да си ида от света –
Живот и смърт, какво са за всемира –
искрица, миг, сълза и пустота,
която всичко в себе си побира”.
/из стиха ”Не искам да си ида от света…”/
Вълнуващо е да прочетем и това, което Николай Милчев пише: „Георги едва ли осъзнаваше, че е ренесансово създание. За него това беше естествено като дишането. Защото многото личности, които живееха в него, бяха едновременно и с различни лица, и с едно единно лице. Тепърва предстои да бъде осмислено неговото присъствие като художник. Четката му еднакво добре се спускаше и по терените, по баирите и ливадите и същевременно надникваше в човешкото око и в човешката душа. Неговите цветни обобщения привличаха със завършеност и с характер.”. И също го определя като „поет на любовта”, „поет на бита” и не само: „Георги Мирчев написа много силни стихотворения и за философията на нашето съществуване, за театъра и сцената, за приятелите си и за онова лутане, наречено път в изкуството. Неговият стих е ефирен, прозрачен и лек, мелодичен и звънък, изкован от ръката на майстор.”
Интересно е да открием, че той приема родното си място – Дерманци като малка държава, която събира в себе си всичко, както и да прочетем как описва детството и какво значение има то в неговото творчество, защото самият Георги Мирчев казва, че – „Който не е ходил бос по росата, погален от утреника, който не е чувал глас на кукувица от самотна круша сред класилата пшеница, който не е ходил с трън в петата от Гергьовден до Димитровден и не е слушал гласа на хлопка, той нищо не знае…”.
“Докарани от мен, пасяха дните
на дядовия затревен харман.
Все още ще намеря шепа жито,
но няма на кого да го раздам.”
/из стиха „Битие”/
Всяка творческа натура се ражда и остава в този свят, светът прелива в нея и се разлива във възприятието на обикновения човек. Георги Мирчев има какво да даде на днешния си читател, и на утрешния, на този, който ще дойде след него, защото това, за което пише е близкото и родното, земята, с която сме свързани кармично всички ние. Дали е родното Дерманци, или някое друго непознато място е въпрос на светоусещане и емоция. Важното е, че е истинско и безкрайно близко. Родно. Скъпо. Свързващо. Наше. Наш е и Георги Мирчев. И непреходен и актуален.
***
Живот, признания и творчество
На 23 юни 1935 г. в с. Дерманци, Луковитско, се ражда една творческа натура, която със светлия си лъч рисува своя пейзаж на фона на изкуството – Георги Мирчев. Творчеството при него се проявява още от ученическите му години.
В родното си село завършва и гимназия, а през 1964 година завършва театрална живопис в Националната художествена академия при проф. Георги Каракашев, където кандидатства за две специалности – живопис и театрална живопис/сценография/.
Той е един от основателите на Ловешкия драматичен театър (1969 година). В периода 1969 г. – 1976 г. – художник-проектант, на един по-късен етап 1977 – 1992 – главен художник и директор от 1992 до 2000 година.
Член е на творческите съюзи – САБ, СБХ, СБП.
Автор на художественото оформление на около 200 постановки в Ловеч, страната и чужбина /Ниш, Резан, Ерфурт/.
Първата му дългоочаквана стихосбирка „Сянката ме напусна“ излиза през 1981 година и бива последвана от още 15 поетични книги, сред които „Под небето“, „Поречие“, „Сигурно“. Наред със стихосбирките Георги Мирчев има и 15 самостоятелни изложби – живопис, сред които юбилейни изложби в галерия „Вароша”, галерия „Масларски”, Самоков, изложба в галерия „Труд”, в Руския културно-информационен център, София, изложба живопис в Луковит, изложба живопис в Червен бряг. Последната му изложба е в родното Дерманци на 6 септември 2009 година.
Участва във всички сценографски изложби от 1968 година до 2009 година, в която и напуска този свят. Негови сценографски проекти са излагани в Москва, Варшава, Прага, Берлин, Лайпциг; на международните сценографски изложби Пражко квадрианале, на тианалето в Нови Сад на изложби в Токио и Сао Паоло.
За периода 1981-2009 година е носител годишна награда на САБ за сценография на спектакъла „Как е името ти?“, първа награда на Седми национален преглед на българската драма и театър за спектаклите „Кръстопът на облаци“ и „Максималистът“, втора награда за спектакъла „През октомври без теб“ на Осмия национален преглед на българската драма и театър, награда „Константин Кисимов“ за спектакъла „Железният светилник“, реж. Юлия Огнянова, „Икар” за режисура на Иван Добчев за спектакъла „Орфей пътува за Итака“. Носител е и на наградата „Ловешки меч“ за стихосбирката „Сугарно“, а часове преди смъртта си за втори път получава наградата „Ловешки меч“ за сценографията на спектакъла „Само за жени“.
Като директор Георги Мирчев работи и с едни от най-големите български режисьори.
ОТСЪСТВИЕ
А тишината няма кой да сгази,
защото сме без глас, кога грешим.
И гарата след влака се опразни
а ние на перона все стоим…
Далече ли останах, та не мога
в браздите да посея семе, с косер
да кълцам плевела, да стигна слога –
земята ничия със змийски кости.
Децата са във селската ми възраст,
а кой със ум главите им напълни,
та вместо да играят в нашто бъзе,
все слушат джаз и Моцарт, ходят с дънки.
Жена ми често с поглед ме изгаря,
докато търся как да го избегна,
проскърцва този дом – вършачка стара
бурмите трябва някой да затегне.
Ще сляза тук, ще нося твойто име,
на вятъра среднощен в шала сгушен.
Земя край Вита, бягството прости ми –
когато легна в теб ще съм послушен.
