ОбществоРегионални
#Неприоритетнитенеща

Анна Манова
Скоро случвало ли ви се е да се замилите над стойността на нещо?! Независимо дали пряко ви касае или не. Просто за миг да затворите очи и да си представите, че нещо, което сте приемали за даденост в живота днес, утре просто го няма???
Точно по този начин се е изпарила у повечето от нас потребността да правим добро и да помагаме. Често отминаваме с лека ръка човек, който рови в кофата за боклук или човек, който се нуждае от нашата помощ. Защото просто сме си казали, че на нас такова нещо не може да ни се случи. Колко сме егоцентрични! Светът ни е станал толкова малък и дребен, а ежедневието ни е подчинено на елементарните потребности в живота – да се заситиш физически, да се облечеш прилично, да имаш материалните неща – телефони, коли. Но никой не се притеснява, че е празен отвътре. Че на мястото на сърцето му зее дупка, а оттам лъха ужасна и смразяваща студенина. Очите ни търсят само и единствено приветливото, а проблемите, които често са уродливи и непривлекателни избягваме, още повече ако пряко не ни касаят.
А кога ще започне да ни интересува повече другият? Кога ще се опитаме да разберем наистина какво му е на човека отсреща и ще го изслушаме внимателно? Кога ще сме повече човеци, отколкото обществени фигури? Все въпроси, които ме изгарят отвътре, но отговорът е ням!
Кои събития ще са ни приоритет? Онези, на които сме се спретнали като за сватба, стегнали сме прилежно вратовръзката на живота, че даже дума не можем да обелим?! Изтегнали сме се като струни и гледаме само напред в необозримото бъдеще? Каква пълна липса на осъзнатост и каква заблуда! Защото всички тези работи са толкова преходни, че ако духне по-силен вятър не се знае в коя посока ще отвее шапката ви. Или онези, на които се изисква подкрепа? Дали доброто наистина е погребано в нас? В тези вълчи времена е повече от наложително да повярваме в доброто, но за да може това да се случи трябва да сме готови да открехнем поне малко вратата на душите си. Защото нищо в този наш живот не ни е обещано.
Интересното е кое всъщност ни е направило толкова бездушни? И е умъртвило целия наш вътрешен свят да се трогваме. Ако днес отминем чуждата болка, а знаем, че можем да помогнем, това не е ли чиста проба престъпление?
Историята на Георги Йорданов донякъде ме провокира за това редакционно отклонение. Но това може да е личната съдба на Пепа, Митко, Васко и на който там още се сетите. И колкото да искам да вярвам в добрите намерения на хората, всичко се доказва с дела, а не с думи. За най-голямо съжаление някой неща осъзнато или не си стоят там някъде в графа #неприоритетно и май доброто е там, зад рафта, затънало в прах.
Е дано се намира поне понякога по един човечец, който може да погледне извън себе си и да издуха прахта… че иначе всичко останало е пепел!