Ралица Стоянова: „Първо се влюбих в преподавателката си по балет, а после в самото изкуство“

Анна Манова   

За човека на изкуството, който е безрезервно влюбен в сцената, всяко ново вдигане на завесата и всеки един аплауз са пулс, дихание, живот и смисъл. И няма как да е иначе, след като още от най- ранна детска възраст обикваш публиката и сцената, и те стават твоя начин на себеизразяване и вдъхновение вече две десетилетия. Това важи с пълна сила за Ралица Стоянова, която е дългогодишен ръководител на балетната школа към Читалище – паметник „Отец Паисий – 1859“. И вече 20 години е отдадена на балетното изкуство.

С нея се срещаме точно в края на април, броени дни преди Международния ден на танца /29 април/, когато я намирам в трескава подготовка за идния юбилеен концерт. Той ще се проведе навръх 29 април в салона на Читалището от 18:30 часа. Както споделя Ралица, посвещава тази изява на своите първи преподаватели по балет Добринка и Петър Петрови, за които говори с такава безрезервна обич, а в очите й се прокрадват сълзи. Тази година се навършват 20 години от тяхната смърт.

За първите стъпки в балетната школа, за онова влюбване, което гори в нея и до днес. За отдадеността, признателността, успехите, изявите и още много други неща, може да прочетете в интервюто с Ралица Стоянова.

Рали, разкажи ми малко повече за първите ти стъпки в балетното изкуство. Нека върнем лентата 20 години назад, за да си припомниш онзи момент, в който ти открехваш вратата на балетната зала и тя става за теб професионален път.

Истински вярвам, че онова което започне още в ранна детска възраст, то остава. Дали ще бъде след това професия или ще остави най-доброто от себе си в теб, винаги е като някаква светла следа.

Бях първи клас и една съученичка спомена, че ходи на балет. Покани ме, имаше свободен прием и записване. И аз отидох. Интересното е, че споменът ми не беше нито от балетната зала, нито от децата. Отваряйки вратата първото нещо, на което попадна погледът ми бе госпожата. Много ме впечатли. До днес си спомням този момент. Тя беше с една сива пола под коляното, със сиви ботуши, малко по-къси от полата, блуза с широк ръкав и една барета. Носеше ярко червило. Толкова много ме е впечатлила тогава, че аз първо се влюбих в нея и след това постепенно в балета. Това бе Добринка Петрова. Започнах да танцувам. От начало с моята  възрастова група. По това време ходех на училище до обяд, нямахме задължителна занималня, както е в момента. Бързах да си напиша домашните вкъщи и да ходя в балетната зала. Тогава школата се помещаваше в Доспевската къща. Добринка Петрова е човекът, който ми е дал тази любов към балетното изкуство. Пораснахме, започнах да танцувам в две групи, после да помагам.

Казваш, че първата ти асоциация с балетното изкуство е свързана с името на Добринка Петрова. Какво освен външността те впечатли в нея? И какво успя да си „откраднеш“ от контакта с нейния професионализъм и опит?

Дълбоко впечатлена останах от цялата обич, с която тя работеше. Тя не ми я е давала само на мен, а на всички момичета в школата. Може би просто аз съм била по-емоционална и съм я приемала малко по-различно. И до днес в портмонето си пазя едно послание от нея към мен. То е било вероятно към някакъв подарък, който аз не си спомням, но написаното на листчето пазя вече толкова години. От нея научих, че не са важни толкова постиженията и всяко дете на всяка цена да стане балерина. Важни са отношението, което проявяваш към изкуството и привързаността към децата. Като цяло връзката, която в процеса на работа се създава между ученик и учител.

Кога успя да обикнеш сцената?

Любовта и привързаността към сцената вървят ръка за ръка, защото крайният продукт на нашия труд е сценичната изява. И когато от малък си стъпил на сцената няма как да не се привържеш. Още повече аз работя в   Читалище – паметник „Отец Паисий – 1859“ вече 20 години. И всеки ден, съзнателно или не, съм част от сцената.

Има ли някой от семейството ти, който също да има интерес към балета? До колко е важна подкрепата от близките и семейството, когато се занимаваш с изкуство?

Моят случай е абсолютно единичен. Нито от страна на майка ми, нито от страна на баща ми, нито съпругът ми имат интереси или са се занимавали с нещо подобно. Даже мога да кажа, че всички те са „оперирани“ от изкуство /смее се/.  Баща ми свири на почти всички музикални инструменти, но чисто любителски. Радвам се, че децата ми са отворени към изкуството, но аз не ги принуждавам да се занимават с това на всяка цена. Оставила съм сами да си избират. Синът ми е много музикален, пее. И като всяко момче се увлича повече по спорта. Дъщеря ми също пее, идва в балетната школа, свири на китара, ходи на гимнастика. Не е задължитено изкуството да бъде тяхна професия. Но когато са запознати и имат това усещане за култура това обогатява светогледа им и те стават различни хора.

Истината е, че подкрепата от страна на семейството и близките е особено важна. Когато бях дете вкъщи имахме всякакъв вид техника, с която баща ми снимаше всичките ми изявите на сцена. Той е пословичен и със сигурност много хора си го спомнят с камерите в читалищния салон. От друга страна майка ми винаги е с мен зад кулисите и ми помага, когато имаме изява с децата от школата. Мъжът ми и неговото семейство винаги са на първи ред, когато представяме продукция или имаме концерт, участия. И всички те знаят, че когато аз съм на работа в балетната школа за мен това е най- важното и никой не ме закача за нищо. Подкрепата на най-близките хора във всяка една сфера е много важна и стимулираща.

С толкова всеотдайност и истинска обич говориш за балетното изкуство. Но всеки човек преживява моменти на огорчения, разочарования, на болка… В тази връзка имала ли си някога съмнения и виждала ли си себе си в друга сфера?

Колкото и странно да прозвучи моята професия ми е дала всичко и никога нищо не ми е взела. Това е така, защото аз съм давала всичко от сърце, т.е то не се счита за взето, то е дадено. Никога не съм се виждала в друга сфера. Не искам да си се представям на друго място. От най-ранна детска възраст съм знаела каква искам да бъда. Целенасочено и осъзнато съм вървяла по този път. Чувствам се добре и щастлива от това, което правя.

Говорили сме си с теб, че балетната форма се крепи на много ограничения. Ти как успя да я запазиш дори след раждането на двете ти дечица?

Специално аз нямам някаква тайна. Но най-логичното обяснение е, че мускулите имат памет. И след като цял един живот си правил това нещо тялото в един момент ти се отблагодарява. При мен се случи точно това. Аз не спрях да посещавам балетната зала, да скачам и да работя до последния ден на деветия месец от бременността. Никога няма да забравя, беше събота и бях в залата. В неделята родих близнаци /смее се/. Бях качила 16 килограма, които много бързо свалих. Интересното беше, че много скоро след раждането ми се наложи да танцувам. На колегата ми Боян Белокапов тогава му предстоеше дипломиране. И аз трябваше да изиграя единия персонаж от дипломния му спектакъл.

Рали, макар да си малко над 30 – годишна, имаш зад гърба си 20-годишен професионален опит. Намираш ли промяна през годините по отношение на балета в условията на малкия град? Имало ли е моменти на по-засилен интерес, а след това на спад? И на какво се дължи това?

Да, светът се развива, изкуството се развива, децата се развиват. Това е нормално и хубаво дори. Има промяна и аз смятам, че тя е за добро. Опитваш повече неща, излизаш от зоната си за комфорт. Но всяка една промяна е преходна. Важна е основата, при нас тя винаги е била класическият балет. Нормално е да има приливи и отливи по отношение на интереса към балетното изкуство. След две години балетната школа в Самоков ще навърши 50 години от своето съществуване. Това е една от първите школи в града и преди 20 години, когато аз започнах да работя, беше школа с традиции и нямаше толкова много клубове. Мога да кажа, че беше престижно да бъдеш в школата, защото не се приемаше всеки. Днес децата имат пълната свобода да избират.

Какво те накара да останеш в родния Самоков, а не избра столицата, например, като по-голяма сцена и повече възможности за професионално израстване?

Аз съм до такава степен самоковец, страдащ от такъв местен патриотизъм, че не знам дали някой може да ме разбере. Имала съм предложения не само от София, не само в България, от универитети, от средни училища специално в сферата на балетното творчество и изкуство. Но за мен най-важното е човек да се чувства добре там, където е. Тук получавам пълна свобода и подкрепа, което силно ме мотивира да работя и да давам повече. Според мен е хубаво да даваш за собствения си град. Не съжалявам. Продължавам да получавам предложения от различни места, които дори не обмислям.

Какво мислиш за конкуренцията?

Хубаво е да я има, защото тя ражда качество. Но като ръководител мисля, че е добре егото да остава настрана и да се работи в името на развитието на децата. Дали в малкия или в по-големия град вярвам, че има място за всички. И ние ръководителите трябва да си помагаме в името на постиженията на децата, дори да работим в посока да излизат повече професионалисти, с ясното съзнание, че те един ден ще ни изместят. И това е съвсем нормално.

Вдъхновението е движеща сила за твореца. Теб какво те вдъхновява?

Най-важното за мен като хореограф, като творец е музиката. Тя ми „говори“ и ми подсказва движенията. И след това аз изразявам себе си, собствените си чувства и емоции с езика на тялото. За мен е важно момичетата от школата, особено по-големите, да харесват това, което правят. Затова избираме заедно музиката. Разбира се, има моменти на разминаване между това, което те харесват и моето усещане за музика. Тук опитът си казва думата. Един хореограф трябва да се свърже с музиката, за да може публиката да разбере и почувства посланието.

За един педагог са важни успехите на неговите ученици, високите им постижения. От твоята балетна школа са излезли успешни деца, които професионално продължават с балетното изкуство.

Всички деца, излезли от школата, са повод за гордост за мен. Но много малко остават да се развиват в тази насока. А основата на педагогическата работа е именно това – да оставяме кадри след себе си. И когато видиш, че някое твое дете, за което си дал 1000% от себе си, се реализира в тази сфера това е най-голямото удовлетворение за един преподавател. Моя голяма гордост е Боян Белокапов. Той танцуваше в школата. Тук се подготви. И само си представете за каква дисциплина и психика става въпрос. В момента Боян живее в Париж и е премиер танцьор в „Дисни ленд“, но го канят навсякъде по света. Боян е на много високо професионално ниво.

Следващата ми гордост е Анджелина Ранчова. Тя се занимава с балет още от много малка, след това постъпи в школата. С нея започнахме индивидуални занимания, когато тя поиска да учи в балетно училище в София. Подготвихме се тук и тя кандидатства. Доколкото си спомням тогава бяха около 40 деца, приеха по-малко от половината и тя бе сред първите редици. Това за мен е голямо постижение, защото ако аз съм завършила Балетна академия, имам пропуск, не съм завършила средно балетно училище. Това е детето, което ще има напълно изкачена балетна стълбица на професионално ниво. Много се надявам да има здраве и късмет да се развива.

Ти си в основата на първия балетен спектакъл в Самоков. Разкажи малко повече.

Първият балетен спектакъл в историята на Самоков беше през 2008 година – „Лешникотрошачката“ на Чайковски. Той се осъществи с подкрепата на много хора. Това е най-грандиозното нещо, което съм правила. Пазя си всичко като архив, от афиша до поканите. Продукцията беше със задна мултимедия, все едно си вътре в действието, валеше истински сняг, много добро осветление. Това е първият подобен балетен спектакъл в Самоков.

След това реализирахме нещо по-различно с момичетата от школата. Идеята тогава тръгна от един разговор за литература и за поемата на Славейков „Изворът на Белоногата“. Попитах децата дали я знаят, оказа се, че не я бяха чували. Отидох веднага до библиотеката и взех всички налични бройки с поемата. И оттам дойде идеята да направим танцов спектакъл. Това за мен е най-българската поема. Разбира се, аз не съм открила топлата вода, имала съм удоволствието да работя със светила в българския балет, едно от които е проф. Петър Луканов, който е поставял „Козият рог“ – балет, преплетен с народното творчество. И така реализирахме танцов спектакъл – фолклор с класически балет. Тогава си спомням, че Боян Белокапов специално започна да учи народни танци. Помогна ми много и Васил Михайлов, като той четеше всяка картина и след това я изигравахме. Беше страхотен фурор.

Стана така, че Боян замина за чужбина. Няколко години по-късно се появи Борислав Искрев. Аз не съм саможив човек, искам да работя с млади хора. Стана така, че Боби вече е част от читалищното семейство и с него през 2019 г. поставихме „Орфей и Евридика“. Иска се голяма смелост от негова страна на 30 години да заиграеш балет. Както и при мен – да играя фолклор.

Сега не замисляте ли отново нещо съвместно?

Да. Само ще загатна, подготвяме нещо по негова идея. Всичко е изцяло авторско. Либретото е написано от Нина Христовска и както може да предположите е с историческа насоченост. Музиката също е авторска и е по мотиви на Васил Стоин.

И за финал на разговора да завършим с предстоящия на 29 април концерт. С него отбелязваш 20 години професионален път. Какво да очакваме?

Концерта посвещавам на моите първи преподаватели – Добринка и Петър Петрови, от чиято смърт през 2022 година се навършват 20 години. Така се стекоха обстоятелствата, че след тях аз поех балетната школа и така до днес. Затова и аз имам 20-годишен юбилей. Датата на концерта не е избрана случайно, 29 май е Международният ден на танца. Спряла съм се изцяло на класически репертоар. Решила съм да запозная публиката с класическото балетно наследство векове назад. Включила съм и някои мои хореографии.

И искам да завърша разговора с един цитат:

„Това е танцът!

Не е само костюм – кожа е!

Не е само сцена и зала – наш дом е!

Не сме само няколко – милиони сме!

Не са само 5, 10, 15 минути – цял живот е!

Не е само страст – усещане е!

Не сме само приятели – семейство сме!

Не е просто изкуство – танц е!

Не е просто танц – живот е!“

Честит Международен ден на танца!