София Сотирова
Често пътувам до Дупница. И така от години. Решавам, че пак е време да отскоча до близкия град. Както винаги го правя, но със свито сърце и повишено внимание. В какво ли състояние ще е пътят? Но понеже съм си оптимист по природа, а и като гледам как тази година се запълват дупките от зимата в Самоков (а и цели платна се полагат на места), тръгвам с добро настроение.
Само отминавам отклонението за Продановци, обаче, и нещата загрубяват. Няма и месец от последното ми пътуване, дупките са се увеличили и по брой и по големина. На места са опасно дълбоки. Само за момент ако си намалиш вниманието и може да попаднеш в тях. А насреща са се заредили тирове. Мърдане няма. Пътят действително е доста занемарен, пропадания по краищата му, напуквания, но най-страшното си остават дупките. „Вземам се в ръце“ и смело продължавам нагоре. Към Клисура нещата съществено се влошават. Мисля си, в това село как я карат. Поглеждам и към другото платно, като си правя сметка и за връщане, но нещата там са като че ли по-отчайващи. Минавам Клисура и надолу ме посреща табелата „Падащи камъни“. Много бързо разбирам, че не са падащи, а отдавна паднали камъни. На места и доста навътре в платното. Мисля си пак. Няма ли някой ангажимента да го почиства този път? Но мисълта ми отлита някъде нагоре и надалеч. Спущам се бавно, заобикаляйки отнесените слоеве на асфалта. Не, че не го знам този участък, където са слагали асфалт доста икономично, не повече от сантиметър-два. Но сега, като се е изкъртил допълнително, са се отворили стъпаловидни дупки, доста широкички, където ясно се вижда, че поставянето на тънки слоеве асфалт си е просто традиция тук. А и доста дълбокички на места. Такива, че не можеш нито да ги преминеш, нито да заобиколиш, без да попаднеш в рискова ситуация. И така до табелата, показваща че навлизам в Кюстендилска област. Първата ми мисъл е, че се „вземат доста нависоко“ тези кюстендилци (дупничани). Много бързо разбирам, че не съм права. Скоро виждам положени цели платна, след добро изрязване на стария асфалт, добре слепени със стария. Не, че нямаше дупки преди месец и тук, но в сравнение с нашите ( в самоковския участък ), бяха просто незабележимо малки. От години тук така ремонтират, а не като при нас запълване на самата дупка, без изрязване, на която трайността не е и един сезон. Има един участък, където ремонтът „дупка, върху дупка“ е направил пътя, като дантела. Съжалявам, че не си взех фотоапарата. Ама едва ли има човек, който да не го знае.Усещам, че оптимизмът ми започва да изчезва. В очакване на обратния път.
Не след дълго поемам обратно към Самоков. Бързо минавам добре ремонтирания дупнишки участък на пътя, за да ми остане време и търпение за нашия, самоковския. Едвам навлизам в него и започват пропаданията на пътя. Някои от тях са обозначени, но далеч не всички. Мисля си дали е толкова трудно да се направи път без да пропада (имайки предвид и пътя Боровец-Радуил). Една мисъл не ми излиза от главата. Защо е тази разлика между Дупница и Самоков? Вярно, че Дупница е по-голям град, но не много. Може би имат повече традиции в строенето и поддръжката на пътищата. Или са по-добри техните майстори. Или далаверите при тях са по-малко ( разбирай корупцията ). Не знам. А може би всичко, взето заедно. Тези мисли не излизат от главата ми. Много не можеш да мислиш обаче. Идва отново Клисура и в това платно дупките са просто невероятни. Дали пък сами не си ги правят в това село? А и след него отново не обозначени пропадания, дупки, неравности. Въобще каквото можеш и не можеш да си представиш. Става ми мъчно и болно. Защо е това положение? Дупничани други хора ли са или има хора, които мислят за тях?
И така, стигам все пак до портата на Самоков. Навлизам бавно в града, където се правят не малко добри неща. Но по тези пътища, кой ли ще има желанието, а и удоволствието да ги види. Ако веднъж се излъже, едва ли ще има смелостта да повтори. А нали сме туристически град все пак.
