Симона Механджийска
„Името ми е Симона Механджийска и съм на 15 години. Станах част от „ Кати денс‘‘ преди година и половина. За това време се промених много и също така много пораснах”. Така започва нашият разказ тази седмица. Мой гост в него е това мило и нежно момиче, чиито думи толкова лесно се изливат, че не ми се наложи нито веднъж да питам за уточнение, нито пък да се налага да и вадя думите от устата една по една. Симона Механджийска избира да се занимава с танци, защото те и допадат като вид изкуство, но интересното е, че никога не се е виждала като част от състава на някоя танцова школа. Както самата тя казва – всичко се променя след разказа на нейна близка прятелка, която и споделя, че ходи на танци.
Танцът е целувка с пространството, усещане, което не може да се обясни. Ако всичко, което изпитват танцьорите, докато танцуват, можеха да го разкажат, сигурно не биха могли да правят такива съвърени изпълнения. Да, истината е, че избирайки този път, те се задължават първо пред себе си да бъдат диспиплинирани и отговорни, а след това и пред самото изкуство – да го формират така, че то да изпълнява най-основното си задължение. Да носи удоволствие за всички.
„В началото започнах да посещавам студиото като на шега. След време обаче разбрах какво всъщност представлява цялото това нещо наречето „танц”. Разбрах, че за да танцуваш, се изисква много труд и работа. Тогава започнах да изпитвам и известна доза страх, тъй като не бях сигурна в себе си – в това дали ще се справя и дали съм достатъчно добра, но с всеки изминал ден, се убеждавах все повече, че това е нещото, което искам да правя и че именно с тези хора искам да го правя“.
До този извод достига Симона след краткото колебание и вътрешно разногласие, което има със себе си. Тук е мястото да отбележим, че битката, която е водила със себе си, чудейки се дали би се справила по-нататък, се преодолява много по-лесно, когато е видяла насреща си силен екип. Точно той е в състояние да тушира несигурността и да извади напред най-силните качества.
Когато един човек се отдаде на танца, той престава да бъде част от общото, изостря вътрешните си граници в търсене на най-доброто и се учи да познава себе си – собствените си предели и възможности, научава се да слуша тялото си. Разбира се, за да се стигне дотам, има едно голямо начало. Моментът, в който прекрачваш прага на залата. „Първият път, когато влязох в залата не познавах почти никого – не бях срещала Катрин, нито момичетата и не знаех как ще ме приемат. Но цялото това чувство изчезна, когато всички тези хора ме посрещнаха с усмивка и от този ден до днес не спряха да ме карат да се чувствам като нещо специално, независимо от всичко“.
След преодоляването на себе си и първите крачки, идват многото хубави моменти – изявите, състезанията, участията, известността. Всяко момиче от „Кати денс“, което е разказвало историята си за „Самоков 365“, винаги е споменавало своя първи път на сцена. Това е моментът, който претопява колебанието им и създава чувство на все по-засилваща се увереност.
„Когато беше време за първи път да изляза пред публика, бях кълбо от всякакви емоции – бях изплашена, но най-вече бях развълнувана. Нямах търпение да изразя всички чувства, събрани през изминалите месеци на едно място. Това беше един от най-магическите дни в живота ми. Преди това не бях на себе си в продължение на два дни и бях притеснена, но накрая всичко мина толкова леко и беше сякаш отваряш очи за първи път. И в момента, в който приключи знаех, че няма да спра да се занимавам с танци“ – разказва Симона и допълва, че нейният мотив да продължи да се занимава с това идва от безкрайния респект към треньора й Катрин Митева и от чувството, че заедно с останалите момичета творят нещо заедно. Нещо, което е плод на тяхната взаимна любов към танца. То ги освобождава и едновременно с това дава възможност за безкрайна свобода на интерпретациите. Танцът не е рамка, в която можеш да се заключиш и да стоиш там. Напротив – той е ключът от клетката на собственото ни, понякога безумно скучно битие – „Обичам да бъда в залата, да учим движенията на нов танц и да бъдем на сцената и да изразяваме всички тези емоции като едно цяло. И всеки следващ ден, прекаран с тези хора ме кара да ги обичам още повече и именно заради тази емоция не бих се отказала“.
Когато постепенно превърнеш хобито си в начин на живот, все по-трудно ти става да мислиш дните си без него. Пък и защо да се отказваш, при положение, че това ти носи удоволствие и те кара да излизаш извън рамките на матрицата. Разбира се, че и тук също има фактори, от които зависи твоят личен успех. Отговорността е сред водещите. Поемането й е вид гарант, че ситуациите, в които влизаш са повлияли благотворно и отборът се е справил, благодарение и на твоята помощ.
„Случвало ми се е да изпитвам голям страх – от това какво ме очаква при следващото участие, от това, че трябва да поема отговорност за нещо, но не съм мислела да се откажа и съм безкрайно щастлива, че останах, защото за мен „Кати денс“ е начин на живот. Без Кати и всички момичета, бих се чувствала сякаш част от мен я няма“.
Катрин и момичетата – един отбор с много красиви лица, който вдъхва живот на всяко свое участие. Безкрайно пъстри и емоцинални, те дават ежедневно своя принос към одухотворяването на града като цяло. И го правят, защото виждат смисъла, заключен вътре. А това за един артист е повече от всичко – да вярваш, да се надяваш и да даваш много повече, отколкото можеш да получиш.
„Момичетата са моят стимул да давам най-доброто от себе си. Те са хората, с които се смеем и плачем, вършим сериозната работа по време на тренировките, но и се забавляваме много. За наистина кратко време се превърнаха в много важни за мен хора и бих искала да бъдат мои приятелки за цял живот. А Катрин – тя за мен е не само невероятен треньор, но и прекрасен приятел. За много кратко време успях да разбера що за стойностен човек е и че всяка една от нас може да разчита на нея за всяко нещо. От нея научих много неща не само за танца, но и за живота“.
.
