Историите с нашата поредица „Емигрантът“ продължават. Тази седмица ще ви разкажем за една жена, чийто живот не е бил никак лек. Иванка Войникова израства в нормално семейство, което я учи на трудолюбие и на честност, на принципи и порядъчност. Както казва тя – „От тях се научих с честност да си изкарвам прехраната“. Работила е като домакин-управител на месокомбината, който вече не съществува в Самоков, цели 30 години. След закриването на предприятието веднага започва работа в болницата като санитарка. „Няма срамна работа. Цели 7 години работих там на минималната работна заплата“.
Но нещата в един момент коренно се преобръщат – тя остава сама и е принудена да се грижи и да отгледа двете си деца.
Нуждата и вечно нестигащите пари са нейният мотив да потърси препитание и евентуално щастие извън граница. Прави доста опити да излезе от страната, но все несполучливи…до датата 6 август 2001 година. Тогава в един врачански микробус с още десетина жени поемат към Гърция, съвсем нелегално – без разрешителни за пребиваване и за работа. Одисеята им преминава през Италия и така на 11 август кракът и стъпва на остров Милос.
Там, заедно с една друга жена от спътничките, й са посрещнати от познати и благодарение на това Иванка започва работа.
„Чужда сред чуждите, скрита сама в къща на едно възвишение в постоянен страх от полицията“. След известно време успява да се снабди с документи, благодарение на добрината и на разбирането на хората – така тя поема пътя на емигрантството вече цели 12 години. Много хора ще се припознаят в изречението – „Уж за година-две, а станаха десет“.
Има ли връщане назад?
„Положението в България ставаше все по-лошо и аз не можах да се върна. Къде ще ходя без работа? И останах. Островът е едно прекрасно и спокойно, красиво местенце. Животът тук е много спокоен. Населението през зимата е около 5000 души, а през лятото, понеже е курорт, се увеличава петорно. Тук няма престъпления, няма кражби и убийства – всички са местни, освен нас приблизително 500 чужденци от Русия, Албания, Румъния и България. По данни на Иванка българите там са 200 човека, заети в сферата на туризма и на социалните услуги.
България и Гърция – близки и далечни
Ето един свидетелски разказ от първо лице за това какво е Гърция в очите на една българка.
„България и Гърция са съседки – колко се обичат и мразят не знам, но за мен Гърция е една прекрасна страна. Християни и много вярващи – такива са хората тук на острова. Много добронамерени към нас, българите – помагат ни с каквото могат, а обикнат ли те, са готови да им бъдеш дъщеря, сестра или близка. Но ако правиш това, което не трябва, са отмъстителни. Всичко зависи от нас самите“
За гърците Иванка споделя, че са трудолюбиви, но ако трябва някой друг да свърши тяхна работа, предпочитат това да е българин, не албанец, например.
Близки са до нас особено стане ли дума за празник. Кухнята им също е близка до нашата. За престоя си там, Иванка сменя 4 семейства – на стопаните винаги готви български ястия. „Тук се живее до дълбока старост. Бабата, която гледам в момента е на 105 г., да е жива и здрава, ако умре някои преди 90-тата си година, казват: „Ох, колко млад си отиде!“.
Работата там
Заговорим ли за работа – винаги идваме до момента, в който нашенецът навън работи на повече от едно място, за да може да изкара максимално повече пари.
„Аз работя и на полето, и в оранжерии. След като стъкмя бабата, излизам на полето. Чорбаджията ми е земеделец и аз му помагам – копая, садя, бера, всичко. Така си докарвам и допълнително пари. Само Господ здраве да ми дава от работа не се плаша, тя се плаши от мене!“. Кризата в Гърция се е усетила доста, но не толкова в островната част, където работи почти цялото работоспособно мъжко население в предриятие за преработка на цветна пръст /земя/. „То работи от близо 80 години и изхранва кажи-речи целия остров“.
Колкото и да е хубаво, винаги има едно „Но“…
„Какво да ви кажа, приятели? Колкото и да съм добре в Гърция, носталгията ме измъчва, липсва ми красивата България, липсва ми моят Самоков, близките, приятелите, хората, с които съм живяла цели 50 години.“
Иванка Воиникова, също като останалите самоковци емигранти, казва една истина-константа. Мотивът на хората е чисто финансов, ако имат добре платена и сигурна работа в родината си, никой не би тръгнал да търси късмета си навън. Страхът да не се сблъскат с немотията и глада е достатъчен, за да ги тласне зад граница. Друга по-жестока истина е, че в България работата липсва.
„Дано по-скоро България да дръпне напред и да прибере прокудените хорица. Стига са плакали майчините очи в очакване на децата си, стига са ронили сълзи децата за изоставените си и гладни родители. Стига! Но при тази България сега, не вярвам някой да се върне, дори аз не бих се върнала“.
Още един разказ за живот, останал извън пределите на България. По всяка вероятност, няма да е и последният. За най-огромно наше съжаление, защото ако политиците чуваха гласа на народа, биха работили за него, а не против него по всеки един параграф, по всяка една алинея и точка от дневния си ред.
