Мария Галчева
Той е млад и много възпитан мъж. Познаваме се отдавна, колеги сме по перо. Винаги е удоволствие да общуваш с него. Това е Делян Василев, част от екипа на вестник „Приятел“. В Самоков професията на журналистите е предимно завзета от дамите и затова ми беше много интересно да го попитам как е решил да стане неин верен страж, като се има предвид факта, че и журналистиката се комерсиализира и за много хора в нея престана да бъде призвание.
Тази история е много интересна – тя носи неговия спомен от детството с „бойните“, както самият Делян казва, задачи, минава през съзряването и идва в наши дни, свързана с опита.
Оставям ви по редовете и ви насочвам към гледната точка на един млад журналист, който е част от нас, самоковци.
Обикновено за едно решение се изисква време, ти как реши, че ще искаш да се занимаваш с журналистика?
Това не съм го решавал – цял живот, или поне съзнателната част от него, вътрешно съм знаел, че ще стана журналист. И съм бил, не само съм планирал да бъда някога, в бъдеще. Още от малък родителите ми ме пращаха на „бойни” задачи и аз, макар и малко несигурен и плах, се отправях на мисия за интервю, анкета и т. н. А тези срещи още от детските ми години изградиха у мен интимно чувство на любов, на привързаност към журналистиката и към хората. Затова трябва да благодаря на родителите ми Надка Вардарова и Тодор Попов. Те ме подкрепят и ми дават поле за изява още от детските ми години. А и самият интерес у мен към журналистиката е породен от тях. Въпреки че наскоро навърших 26 години и все още се възприемам за младеж, съм работил на други места и в други сфери и ще ви кажа от опит, че едно е да се учиш на занаят от шефове и ръководители, за които понякога са по-важни финансовите облаги и личните успехи, а съвсем друго е да получиш точни и навременни съвети от твоите родители, които се стараят да те изградят като достойна личност, с характер. Те са професионалисти в своята сфера и ме учат не само на тънкостите в изказа, в списването на материали, в графичния дизайн и т. н., и т. н., но покрай тези всекидневни непринудени уроци се научих и на отношение към хората, на коректност, внимание, уважение към събеседника.
Спомняш ли си коя беше първата история, която разказа?
Не знам дали точно това бе първата ми публикация, но си спомням едно от първите ми „излизания на сцена” преди десетина години. Тогава баскетболният „Рилски спортист” победи драматично „Старт” /Благоевград/ в залата на СОУ „Отец Паисий”, което все още не бе разделено на две училища, и по този начин се изкачи в по-горна дивизия. След мача отидох да разговарям с щастливия треньор на нашите. Е, стигнах само до едно лаконично „Радостен съм, всички сме много щастливи”, но все пак като за начало бе нещо. Друг спомен от ранния ми допир с журналистиката е, когато отидох да попитам за мнението на братя Попангелови и на други спортни деятели по някакъв въпрос в кафене в „Самоково”. Те бяха оформили една приятна компания на раздумка, а аз се намърдах при тях. В началото ме измайтапиха нещо, но после отговориха на въпросите ми и се отнесоха любезно с мен.
А коя беше историята, която те „преобърна“?
Аз съм човек като всеки друг и се трогвам от беди, сполетели наши съграждани, българи или въобще граждани на света. Наскоро гледах филм по действителен случай за едно злополучно изкачване от група американци на връх Еверест. Там, горе, в планината, приятелството и човещината добиват съвсем друг смисъл и именно там може да се изгради един човешки характер.
А иначе може би най-много са ми повлияли сърцераздирателните истории, описани от българина Иво Иванов, който от дълги години живее и твори в Щатите, в Канзас. Първият ми допир със статиите му бе от страниците на вестник „7 дни спорт”, а впоследствие продължих да следя неговите завладяващи, непредвидими и с неочакван край истории чрез сайта Sportal.bg. Миналата година пък си закупих книгата му „Кривата на щастието”, която ми е настолна. Убеден съм, че няма как човек да остане равнодушен след като прочете някоя от тези истории. Иво вкара в българския стил на писане словосъчетанието „литературна журналистика”.
Кои са топ темите на обществото и от какво се вълнува то – от сериозното или от сеирджийското?
Самият факт, че в Самоков човек може да открие нашите два вестника – „Приятел” и „Самоков 365”, както и телевизионния канал „Рила”, в които не съм забелязал да има „жълти” петна, говори, че хората се интересуват от сериозни теми, от повдигане на духа им, от качествена журналистика. Не само от клюки и жълтини, които със сигурност забавляват една част от обществото ни. Но къде не е така? Нима в Англия най-продаваните вестници не са тамошните „жълти” таблоиди? Може би си спомняте, че наскоро разкриха как висши държавни чиновници и известни личности на Албиона са били подслушвани от тези издания само и само, за да научат някоя новост около тях и да „гръмнат” с нея на първа страница на следващия си брой. Още навремето обаче хората са жадували за хляб и зрелища, тъй че не съм съгласен с непрекъснато натякваната ни теза, че обществото ни се интересува само от по-леки и „атрактивни” информации. Напротив, мой познат наскоро откри книжарница в София и още в дебютните дни на това начинание стигна оборот от 300-400 лв. на ден! При това продава само книги, а не кинкалерия, учебни пособия и т. н.
Закъде бързаме ние, хората /малко екзистенциален въпрос/?
Бързаме към светлото бъдеще, което „идва” откакто се помня… Разни хора, разни идеали, както се казва. Някои хора по природа са енергични и търсят нови приключения в личен и професионален план; това е закодирано в кръвта им. Други пък са по-спокойни, стигат им домашният уют и спокойствието в работата, за да бъдат щастливи. Всеки човек на тази земя е различен. Разбира се, идеалният вариант е да вършиш това, което обичаш, защото тогава ти самият си задаваш темповете на работа, а когато правиш нещо с желание, със сърце и душа, тогава всичко се получава.
Имало ли е случай, в който ти сам да си наложиш цензура и какво струва на един журналист да казва истината?
Ами аз съм си наложил цензура по отношение на различните нюанси на журналистиката – като не разбирам нищо от икономика и правораздаване например, няма как да съдя и да казвам кой прав и кой крив. Затова си има компетентни хора и институции, от които получавам консултация и чиито мнения намират място в нашия вестник.
Разбирам, че въпросът ти е друг. Никога обаче не съм усещал някакъв натиск или опит за цензуриране от външни на редакцията лица. Винаги се стремя да бъда честен и открит при списването на всеки материал. Правя това заради моята съвест, която всяка вечер се явява мой коректив. Тя не ми позволява да спя, ако съм постъпил неправилно с някой човек, не съм си премерил думите или пък съм допуснал грешка или неточност във вестника.
Яд ме е обаче, когато някой човек се засегне от мой/наш материал. Защото моята, а и на целия ни колектив, цел не е да бъдем критични и да трупаме облаги на чужд гръб, а да се стремим да променяме обществото към по-добро. Нали това е смисълът на обществената работа?! Ние се стараем да подскажем някои неточности или грешки в действията и решенията на управляващи, на граждани, на администрации и т. н. За съжаление, често се случва след това да чуеш доста нелицеприятни думи от отсрещната страна. Не всеки умее да понася критика, пък била тя и градивна.
Успяваме ли, според теб, да бъдем и провинциални в характера си? Кое те дразни най-много в самоковския манталитет?
Горд съм, че съм се родил в Самоков, в тази люпилня на просветни и културни дейци. Горд съм, че първовъзрожденецът Паисий Хилендарски е роден тук. Горд съм, че основоположниците на българската журналистика и техника в печата са самоковците Константин Фотинов и Никола Карастоянов. Горд съм със Захарий Зограф и останалите 99 негови „братя по четка”. Банално е, клиширано е, но истината е, че ако изредим всичките хора – мои съграждани, с които се гордея, няма да ни стигне място. А знам, че мястото в едно печатно издание е наистина ценно. Преди години много обичах да пътувам на автостоп и при една подобна „екскурзия” се озовах в Кюстендил. Влязох да запаля свещ в една от черквите на този град и още на свода прочетох, че част от стенописа е дело на Захарий Зограф! Подобен надпис видях по-късно и в черкви в Сърбия дори, които са били изрисувани от самоковци – колеги на Захарий Зограф. В такива моменти човек потръпва и настръхва. Смразява се, не знам защо, но просто стои на едно място и се чувства горд и в същото време благодарен на съдбата, че пътят му е прокаран отпреди десетки и стотици години от негови съграждани. Разбира се, всичко това те задължава да бъдеш достоен наследник на тези люде, да се бориш за правда, за достойнство, да изпълняваш дълга си.
А иначе ние, обикновените самоковци, сме си по-особени, някои казват, че сме чешити, други – че сме по-лоши. Аз не съм съгласен с тези твърдения. Всеки човек е добър за някого, но и лош за друг. Не може да охарактеризираме с едно определение, с един епитет 30 000 души. Може би трябва да бъдем по-отворени към света и да се опитаме да разбираме и „чуваме” и другите хора; да се опитаме да разберем тяхната гледна точка и защо те твърдят едно, а ние – друго. Истината е всъщност въпрос на гледна точка и зависи кой, как и откъде я гледа. Тъй че ми се иска да бъдем по-разбрани, по-смирени, по-добри и да споделяме в добросъседство времето и живота си.
Има ли малка и голяма журналистика?
Много качествени статии на провинциални журналисти не могат да добият голяма аудитория поради характера си, ограничения обхват на информацията или просто защото техният глас не може да се чуе в национален ефир например. Дори и председателката на Съюза на българските журналисти Снежана Тодорова призна косвено това на среща в София наскоро, когато заяви, че хубави неща, добри хора и професионалисти има и то не малко и извън столицата. Мисля си, че най-важното, което обществото може да даде на един прохождащ журналист, музикант, танцьор, т. е. творец, е вяра и подкрепа. И въпреки това без доза шанс, доза случайност, и „Дунавското хоро” на Дико Илиев, например, нямаше въобще да види бял свят и сега кой знае какво щяхме да слушаме навръх Нова година.
За да отговоря по-точно на въпроса ти – за мен всеки журналист, който живее с проблемите на журналистиката, с проблемите на обществото, е голям журналист; всеки, който си изкарва прехраната с желание и списва статии, воден от своята съвест и морал, е голям журналист. А останалите, които твърдят в минутите за времето по централните телевизии, че в Банско има 2 метра сняг, а в Боровец – 1 метър, няма какво да ги коментираме. Всеки човек с трезв поглед и преценка може да си направи съответните изводи като „чете между редовете”.
