Преподавателят и ръководител на „Роял бенд” Стефан Йорданов: От една шега, акордеонът се превърна в най-голямата истина в живота ми

Анна Манова

Днес ще ви пренесем в света на клавирните инструменти и по-специално на един от тях, който има дълбоки традиции в българската музика. Това е инструмент, който с широката си гама от жанрови възможности може да достигне по пряк път до богата палитра от емоции и да развълнува с „разказаните” от неговите клавиши истории. Става въпрос за акордеона. Наш събеседник в това музикално пътешествие ще бъде младият и талантлив самоковски музикант Стефан Йорданов. Първите му стъпки в необятния свят на изкуството са плод на усилията, професионализма и желанието от страна на  Георги Машов, ръководител на школата по акордеон в Самоков, а след това на Любомир Борисов в Гимназия „Неофит Рилски”, гр. Кюстендил. В Кюстендил Стефан завършва паралелка с разширено изучаване на музика и специален предмет – акордеон. Някак естествено акордеонът го „хваща” за сърцето и развитието му в тази насока продължава професионално.

През 2011 г., Стефан Йорданов завършва висшето си образование в ЮЗУ „Неофит Рилски”- Благоевград, със специалност: „Педагогика на обучението по музика”. Продължава образованието си в магистърска степен. През 2015 г. е зачислен като редовен докторант в катедра „Музика“ на ЮЗУ, а през септември 2018 г. успешно защитава дисертационния си труд и придобива ОНС „Доктор“. Ръководител е на сравнително новия, но вече популярен „Роял бенд”. Така акордеонът се превръща в неизменна част от него, като преподавател и като музикант.

В предварителния разговор с д-р Йорданов той пожела обръщението към него да бъде на малко име. С него разговаряме за пътя на музиканта и за това как мечтите понякога имат тази способност да се превръщат в реалност.

Стефан, от кога датира интересът ти към музиката? И как се спря точно на акордеона?

От много малък, вероятно началото на съзнателния ми живот, се впечатлявах от музиката и музикалните инструменти. Любимите ми играчки в детството все бяха музикалните. Спомням си и огромното любопитство, с което гледах и слушах музикантите на различните мероприятия, на които са ме водили родителите ми. Въпреки това, истинският интерес към музиката се прояви сравнително късно. Бях 12-годишен, когато баща ми ме записа на акордеон в Детската музикалната школа „Васил Стоин“, в класа на Георги Машов. До тогава, както всяко момче на тази възраст, виждах бъдещето си като футболист, готвач, лекар, военен и какво ли още не, но за музика и през ум не ми е минавало. А защо акордеон ли…?! Защото нямаше гайда! Дълга е тази история с гайдата…, може би в друг разговор ще ви разкажа за тази моя детска страст.

И все пак основният ти интерес е останал клавирният инструмент. По мое мнение все по-малко млади хора се насочват към акордеона, въпреки големите му музикални възможности. Сякаш днес не е достатъчно модерно да свириш на акордеон. Ти как тръгна по този път?

Още докато ми задаваше първия въпрос в съзнанието ми изплува една мисъл на голямата Блага Димитрова: „Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми!“ С мен се случи същото. Със сигурност решението ми да се запиша на акордеон не беше с цел да се развивам в областта на музиката, или поне не беше докато не минаха първите десетина урока в школата. И тук е моментът, в който трябва да спомена колко важно е да попаднеш на правилния учител, какъвто бе Георги Машов за мен. Той успя само за година и половина да ме мотивира и да ме подготви за кандидатстване в Средно музикално училище. Наложи се бързо да порасна, за да взема това важно решение и още по-бързо да стана голям, за да се справям сам с предстоящите трудности. Именно тогава осъзнах, че с много желание, постоянство и много труд човек достига целите си. Акордеонът, както и всеки друг акустичен инструмент, изисква много постоянство и себеотдаване. Тук правилото за бърз и лесен успех не важи! Изпълнителското майсторство изисква всекидневни упражнения и занимания. Таблицата за умножение я научаваш веднъж и ако ти се наложи след пет години да я приложиш – можеш.  При музикалния инструмент – ако не свириш, на петия ден не можеш да си наредиш пръстите. Може би това е и основната причина, която отказва съвременните млади хора да учат акордеон или друг акустичен музикален инструмент. Що се отнася до интереса към акордеона – мога да кажа, че винаги го е имало и ще го има. Пример за това са и моите племенници – Николай (11 г.) и Мария (7 г.), които в момента са ученици на Г. Машов. Това ме навежда на мисълта, че средата, в която децата и младежите растат е предопределящ фактор за техните интереси. Вероятно в близкото минало акордеонът е бил по-популярен сред подрастващите. Изхождам от факта, че във всяка втора къща има по един прашен акордеон на тавана, но не мога да кажа, че интересът към този инструмент е изгубен. Мултифункционалната  приложимост на акордеона във всички музикални жанрове дава големи възможности на акордеониста да бъде уникален. След като можеш да бъдеш уникален и можеш да впечатлиш някого с музиката си значи си „на мода“!

Имаш ли любим изпълнител, който следваш като виртуозност, техничност, сценично поведение?

Преди да оформи собствен стил на свирене всеки музикант, съзнателно или не, подражава на преподавателя си. Аз не съм изключение. Сега е моментът да спомена и човека, който остави най-ярка следа в моето музикално развитие. Това е Любомир Борисов – моят учител в гимназията. Изключителен музикант и преподавател, който ми показа пътя на професионализма в музиката. Той беше свръзката между мен и идолите – акордеонисти, на които съм се възхищавал и се възхищавам до днес. Няма как да ги изброя всички – в България и на Балканите акордеонът се е наложил като основен инструмент в народната музика, съответно броят на виртуозите – акордеонисти е голям. Всеки има нещо свое в творчеството си, което ми допада.

Казват, че „музикант къща не храни“,  но ти си се ориентирал професионално в това поприще като преподавател и изпълнител. Изтъркала ли се е във времето тази дефиниция за музикантите и как твоето семейство приема професията ти?

Винаги съм го казвал и сега ще го потвърдя – когато си отговорен, всеотдаен и постоянен в работата си няма начин да не успееш! Коя е тази професия,  където парите валят без да полагаш усилия?! Мое лично мнение е, че посадиш ли семенцето и полагаш ли грижи за него, ще береш плодове. Не намирам думи, с които да изкажа благодарността си към моето семейство за подкрепата, която съм чувствал винаги, във всякакъв вид и под всякаква форма! И въпреки, че съпругата ми Красимира не се занимава с музика, тя винаги ми е била опора и в професионален план.

От студентската скамейка преминаваш от другата страна – тази на преподавател. Какво е за теб преподавателската дейност? На какво искаш най-много да научиш студентите и учениците си?

Както всички знаем, преподавателската професия е тази, която създава всички останали. За това критериите, на които трябва да отговаря добрият учител са много. Не бива да се прави компромис с обучението, защото естественият подбор и ситото на живота никога не правят отстъпка. Според мен основното знание, което трябва да получи всеки ученик или студент е това, да знае как да стигне до крайната цел, която си е поставил. Индивидуалното развитие се касае до индивидуалните възможности на всеки човек.

От няколко години наред с преподаването си и ръководител  на „Роял бенд”. Каква е историята на създаването на състава?

Югозападният университет ни събра. Появата на „Роял бенд“ на музикалната сцена и в социалната мрежа Facebook: “Royal band – Blagoevgrad”,  стана факт в началото на 2015 г. Ако върнем лентата назад – това е финалният момент при подбора и оформянето на групата. Аз и моят приятел и колега Цветомир Цачев  (барабанист) бяхме състуденти. Още в първи курс аз си купих синтезатор и заедно с него започнахме работа в едно заведение в Благоевград. В последствие в ЮЗУ беше приет Камен Михайлов, кларнетистът в оркестъра. Две години по-късно Кинче Вълчева – нашата солистка, стана студентка в новооткритата тогава специалност „Изпълнителско изкуство“. Покрай концертната дейност в ЮЗУ имахме възможност да се опознаем, да споделяме идеи, да творим съвместно и да осъзнаем, че единомислието което имаме, трябва да бъде насочено в създаването на някакъв продукт. Тогава се оформи и истинското ядро на групата. Всички мечтаехме да създадем „жива банда“ и не след дълго се в обкръжението ни се появи необходимият ритъм и бас клавирист – Ангел Стойков, а по-късно към групата се присъедини и мъжкият вокал – Кирил Давидов.

Какво е чувството да си ръководител на група?

Когато си ръководител, носиш голяма отговорност и към членовете на групата и към хората, на чието тържество или събитие си поканен. Отговорен си както за позитивите така и за негативите, но когато имаш подкрепата на колектива нещата се случват с по-голяма лекота. Крайната цел е всички да бъдат щастливи. Слава Богу, нас ни крепи и добро приятелство.

Какъв е репертоарът на бенда и за какви мероприятия най-често получавате покани?

Относно репертоара, който изпълняваме, начина по който го интерпретираме и имиджа, който поддържаме мога да кажа, че важна роля оказа познанството и работата ни с изключителните професионалисти като композитора д-р Петьо Кръстев, хореографите проф. Николай Цветков и доц. Георги Гаров. За наша огромна радост покани имаме за всякакъв тип мероприятия – фолклорни фестивали, танцови фестивали, общински празници, фирмени и семейни тържества и др. Хубавото на моята професия е, че работата ми е свързана с моментите на щастие и радост на хората. На всяко наше участие има забавни ситуации, които се помнят дълго.

Имате ли изяви с бенда в родния за теб Самоков?

До момента интересът на самоковци към бенда е предимно за сватбени тържества. Били сме гости на някои от селата около Самоков – Райово, Широки дол, Шипочане, както и Злокучане от където са моите корени, по повод традиционните селищни събори. По покана на КЛИО „Чакър войвода“ бяхме гости на последното издание на „Чакърови празници – 2018 г.“. Също така уважихме с присъствие и музикална програма юбилейния концерт по повод 40-годишнта преподавателска дейност на Георги Машов, който се проведе в Читалище – паметник „Отец Паисий – 1859“ – гр. Самоков.

Как изглежда родното място за теб от дистанцията на времето? Би ли се върнал тук?  

За съжаление все по-малко време прекарвам в родния Самоков. Харесва ми като географско положение. Град, с огромно историческо и културно наследство. На въпроса за завръщането мога да кажа, че никога не съм си тръгвал от Самоков. Моето семейство живее тук и част от сърцето ми винаги ще бие за родното място.

За какво мечтаеш и какво си пожелаваш?

Мечтите ми, които не са никак малко, са свързани с щастието и успеха в личен и професионален план, а за да ги постигна си пожелавам най-вече здраве и късмет. Здраве и късмет за мен, семейството и близките ми!