Обща категория

„Предизвикателството прието” или как обезцветихме ракa

/коментар/

Зоя Станкова

A Mayo Clinic-led study found that protective mastectomies that preserve the nipple and surrounding skin prevent breast cancer as effectively as more invasive surgeries for those with BRCA. (Fotolia)

В това да имаш мнение няма нищо лошо. В това да си деен или идеен, в полза или понякога (волно или не) вреда на обществото, няма нищо лошо. Мъж ли си или жена, също няма значение, когато си преди всичко човек. Така или иначе всеки от нас е част от едно общо цяло, всеки в своят свят и живот, всеки със своя дан. Обаче… Непосилно е да не се възмути човек тогава, когато всички се превръщат във всичко знаещи, можещи, подкрепящи. В застъпници. В несъгласили се. В борещи се с всичко що може човек да оспори или да подкрепи.
И именно тук идва един много фин момент. Деликатен. Това, че от кауза до кауза – има разлика. От идея до идея – има разлика. От действие до действие – има разлика. От дума до дума – има разлика.
И опираме до актуалната тема – черно-бели снимки, които заляха социалната мрежа, където минава по-голямата част от съзнателния живот на т. нар. хомосапиенс и са в подкрепа на жените болни от рак на гърдата. Ясно стана за идеята, че всеки харесал снимката трябва да се включи и да сложи черно-бяла снимка в своя профил, т.е да „приеме предизвикателството”.
На фона на тези, които си играят с това, „поствайки” и „лайквайки” черно-бели снимки, има реално болни, изтерзани и борещи се жени. Има жени, чиито гърди са отрязани. Жени, които са изгубили косите, миглите, веждите си. Който са събрали шепи живот в ръцете си и са ги изплакали с цялото си сърце. Жени, които лежат в болничните легла или у дома. Жени, изпаднали в депресия. Такива, на които им е трудно да се поглеждат в огледалото или в очите на любимите си хора. Жени, които се подлагат на редица процедури – химио и лъчетерапии. Жени, които реално изживяват aда на болестта рак, които терзаят себе си и страдат за близките си. Жени, разкъсани между живота и болестта, граничеща в не малко случаи с фатален край или осакатяване за цял живот.
Аз бих се запитала, а бих запитала и всички включили се, защо се подигравате с премеждията и болките на хората?! Защо се подигравате с тези жени и омаловажавате мъката на техните семейства?!
Мисли ли някой, че ракът има цвят? И нима болните изплакват в безсилието си черно-бели сълзи? Цветни или не снимки, какво ще промени това и кого ще излекува? Да запечатаме ракa в изображения ли, или какво? Безумие!
Болестта си е болест. Съпричастни – да. Съпричастни са всички, но ако бяха болни – те, ние, вие, аз, ти, какъв процент хора щяхме да се трогнем от „предизвикателства” в интернет?!
Да се предизвикваме ли?! Предизвиквам ви, всички компетентни по въпросите – болест, подкрепа, съпричастност, идейност, дейност и каквото още там е възможно да измисли човек, да замълчите.
Не е необходимо навсякъде думата рак да се изписва с главни букви. Не е необходимо да излизат купища статии за „чудесата лекуващи рака”, за „изобретени лекарства, които го ликвидират” и прочие. Не е необходимо да “помагате”. Не е необходимо да се увеличава стреса на болните от рак. Помагате? На кого? За какво?
Единствената помощ за болните от рак е любовта на любимите хора, а единствената подкрепа е от семейството и никой не може да ме убеди, че непознатият, споделил своята черно-бяла снимка ще изживее или дори, хайде, съпреживее и частица от това, което преживява един болен от рак човек.

 

Ракът е болест, която покосява наред. Не щади никого, не се интересува от общественото положение, живот, финансови аспекти, семейство и прочие. Лечението обаче не е в интернен каузите и помощта, както и подкрепата за тези хора не е в снимка, „лайк”, „шерване”, на каквото и да било.
Замисляли ли сме се някога, какво е да научиш подобна „новина”? Какво е да ти кажат, че имаш рак? Да ти съобщят, че ти предстои твоят земен Ад – болници, операции, терапии, от който не може да знаеш ще излезеш или ще изгориш…
Някой замисля ли се, какво е да узнаеш нещо подобно, какъв емоционален и психически срив е това? Какво е да го съобщиш на близките си? Какво е семейството ти да се превърне в част от тази борба и човекът с диагнозата да се разкъсва, обвинява, срива. Да не спира да се тормози не само заради заболяването си, но и заради момента, че близките ще го съпреживеят с него.
Като цяло, чудесно е, че има активни хора. Похвално е, но не и когато някой концентрира енергията си погрешно.
Преди да правим нещо, нека помислим. Идеята за хумонност и реалното хуманно отношение, са различни неща. Да, всичко е вътре в нас, но не можем да „влагаме” в нещо чуто или видяно, особено защото е „актуално”. Ако не е минало през сърцето, не е същото. Ако не е минало през главата ни, може да е конкретизирано, но не е същото.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close