Православната църква се затвори за папата. Дали вижда, че е затворена и за паството си?

Румяна Костадинова

В тези светли дни след Христовото Възкресение системата на нашата православна религия стана особено видима. Но стана видима не заради делата и ритуалите си, а заради посещението на главата на католическата църква папа Франциск. Докато целият свят наблюдаваше стъпките му по нашата земя и слушаше словата му, много православни християни като мен страдаха заради отсъствието на нашите духовници. Отсъствие сигурно основателно, но въпреки това болезнено и някак срамно. Отсъствие, което повдигна много въпроси и стана причина за много осъзнавания. Защото нашата православна църква отсъства не само от това събитие. Тя отсъства от живота ни, което е най-голямата вреда, която може да ни нанесе. Няма я в най-интимните и просточовешки измерения на съществуването ни – измеренията на утехата, подкрепата, наставничеството и обединяването. Измерения, които превръщат групата хора в общност и изграждат основата на един живот, който си струва да се живее.

Религия означава свързване.

Думата религия произлиза от латинския глагол „религаре”, който буквално се превежда като повторно свързване.

Но свързва ли ни религията?

Една от основните драми на нашия народ сега е разделението. Макар че говорим безспир за него през последните 30 години, в наши дни то е направо непоносимо. Ако еволюирахме като индивиди и като общество, досега трябваше поне малко да сме го преодолели. Но въпреки свободата, която получихме след 1989 г. и въпреки безбройните форми на религия, които се появиха по нашите земи, българите като цяло не станахме нито по-религиозни, нито по-свързани. А в семейството на християните сякаш най-откъснати един от друг сме ние, православните.

Първоначално се разцепи църквата.

Сигурно помните, разделението на българската църква на два Синода веднага след т.нар. промени. Тогава духовниците, които трябваше да поведат народа към осъзнаване и упование в Бога, за да изгради наново разсипаната си Родина, се биеха пред църквите за власт и имоти. После години наред трупаха имане, парадираха (някои от тях продължават и днес) с безумно скъпи автомобили, луксозни часовници и манастири, които превръщаха в свои имения. Редовите свещеници от старото време си отиваха един след друг, а наследниците им се чудят как да изкарат средства за съществуването си.

Църквата се обедини, но някак канцеларски.

Събраха в едно управлението си, но не и паството си. Храмовете днес се пълнят само по големите празници и особено, когато има курбан. Миряните купуват скъпи свещи, за които не стига място пред олтарите, но не знаят нито една молитва.

Религията стана магия за здраве.

Православните се тълпят да целуват икони, дошли откъде ли не, купуват светена вода, специално бутилирана и етикетирана и викат свещеници да им освещават всевъзможни неща – от кръстчета и икони, през животни за заколение и автомобили, до състезания и депа за отпадъци. На Гергьовден попаднах в Мелнишкото село Златолист, където има черква на името на светеца. Тази черква е известна не толкова заради Св. Георги, колкото заради Преподобна Стойна, която някога живяла там. За празника бяха дошли хиляди човеци от цялата страна. Навън течеше обикновен селски събор – със сергии, скара-бира и народна музика, а вътре в храма хората се редяха на опашка, за да се събуят и да постоят върху мраморна плоча, за която се вярва, че цери. Пред вратите на църковния двор, посред навалицата,

свещеник четеше молитва на скъп автомобил

На задната седалка на колата собствениците бяха подредили иконки – да се осветят и те между другото. В двора на черквата тече чешма с облика на Преподобна Стойна и мало и голямо се мие на нея „за здраве“. В коритото на чешмата има много монети, но броят им е нищожен в сравнение с чешмата в двора на Роженския манастир. Там монетите са стигнали почти до ръба на коритото. Едно време бабите оставяха пари по иконите, днес хората ги хвърлят в коритата на чешмите. Кой сега е проводникът на молитвите? Сигурно светците вече „не работят“, щом се плаща на водата.

В храма се търси изпълняване на желания.

Това не е нещо ново. В центъра на София, в Руската църква, от десетилетия християните пишат бележки на Св. Серафим. И аз съм му писала, когато бях студентка. Никой не ме е учил на правилата за живот в църквата, към която принадлежа. Баба ми обичаше Бог с цялото си сърце, но от нас, децата, изискваше само да се обличаме прилично, когато ходим на църква, да мълчим по време на служба и да не питаме много-много. Още тогава се чудех защо

попът говори разбираемо само пет минути

при това, чак в края на службата. Задавала съм  този въпрос на свещеници и монаси. Според тях каквото трябва да се разбере, ще бъде разбрано и езикът на проповедта е такъв, какъвто трябва да бъде. Сигурно затова ме порази разбираемото и топло говорене на папата. За първи път в живота си гледах католическа служба, при това по телевизията. Впечатли ме краткото четене на библейски текстове и доста по-продължителната проповед след тях. На обикновен, човешки език, свещеникът (в този случай лично главата на католическата църква), привлече вниманието ни върху смисъла и посланията на евангелското слово. Пренесе значението им към съвременния живот и ни вдъхна упование, утеха и радост. Даде ни надежда. Даде ни идеи как да направим живота си по-активен и по-добър.

Не сравнявам папата с патриарха

нито католическата църква с православната. Не ги познавам добре, за да го правя. Но не мога да остана безразлична към това, което изпитах, след като видях как папа Франциск общува с хората и върши духовническата си работа. И се питам защо православната църква е така затворена в себе си. Защо се изолира и се разграничи от всеобщата молитва за мир, която другите вероизповедания отправиха заедно? Нима големите общочовешки ценности не са достойна причина да надскочиш егото си? Защото в леко обиденото и високомерно говорене на малкото православни духовници, които се появиха в медиите около визитата на папата, аз видях точно това: его, което управлява сърцето.

Нека свещениците ни проговорят!

И не за да ни обясняват колко много са различията между православни и католици, а колко много е общото помежду ни като християни. Нека се върнат в храмовете, които изоставиха! Нека отново станат достъпни за нас, обикновените миряни! Нека ги намираме лесно на мястото, на което Бог ги е поставил, за да Му служат, служейки на Неговите деца! Нека започнат да ни учат как да участваме в църковния живот и да ни стимулират да изваждаме най-доброто от себе си, за да го дадем на ближните си! Нека общението ни с църквата да не е задължително срещу заплащане! За да се съберем отново всички и да се обединим. Та нали църквата е онази, която е съхранила българщината през най-тъмните векове от нашата история? Нима сега времената са светли?

Нека църквата привлече децата ни!

За да ги учи на всичко, което Христос донесе на земята, за да направят заедно бъдещето на родината си по-добро, по-човечно и по-сигурно. За това са нужни просто любящи пастири, които да излязат сред народа си и да го напътстват и утешават. Така, както направи за броени часове един техен събрат – макар и католик. Той дойде на нашата земя с уважение, любов и признателност. Скромно и радостно общуваше със събратята си, без да ги дели на свои и чужди, на християни и други. Предизвика усмивки и сълзи сред млади и стари, бедни и богати, умни и прости. Донесе светлина, която със сигурност ще остане в сърцата на всички, които се докоснаха до него, но и на останалите, които само го видяхме. Хубаво е, че сред нас живеят такива хора.

Христос Воскресе!