Анна Манова
Август се изплъзва подобно на пясък между пръстите. Казват, че август е неделята на лятoто. Точно в тази последна неделя на прекрасния летен месец, която освен всичко друго се оказа и ден на туризма /27.08/, беше чудесна за изкачване на връх Мусала. Прогнозата за времето също беше така категорична – подходящи температури за планински преходи.
Вълнуващият момент от изкачването започва много преди самото изкачване. Приготвянето на раницата и усещането за приключение са водещите в този момент. Стягаш за пореден път връзките на маратонките и тръгваш някъде в безкрая, към едно предстоящо сливане на човека и природата. Опашката на кабинковата въжена линия в Боровец подсказва, че доста хора са се устремили именно в ранната неделна утрин към същото това приключение. Но чакането се „стопява” бързо и докато се усетиш вече си тръгнал. А гледката от лифта е толкова живописна, че никоя снимка не може да успее да улови нейната безкрайна красота. Някъде там в далечината се е сгушил родният Самоков, а около него са селата – като крепостни стени. И колкото по-високо се изкачваш толкова по-мило и красиво е родното място. Гледаш го на размер като шепа, а всъщност е равно на множество съдби и на живот. Пристигането на Ястребец е последната точка на возенето, следва си сериозното ходене. Но преди това може да се презареди с топъл чай или друга напитка по избор. Шумотевица и глъчка е. Хора от всякакви възрасти са оставили грижите си и са тръгнали с багаж, семейства и приятели в посоката към първенеца на България и Балканския полуостров. И тук гледката е спираща дъха – зеленото е докъдето ти стигне погледът. Иска ти се в снимка да запечатиш цялото това величие, но е невъзможно. От началната точка се вижда дълъг път, а върхът е на часове ходене.
Върволицата от желаещи да изкачат първенеца те повежда незнайно как в същата посока. Толкова много хора се движат почти в редица. И те срещат с усмивка, поздравяват, разменят някоя блага дума и всеки тръгва устремено. Но думите се запечатват в съзнанието и стоплят душичката ти. Слънчево е – и вън и отвътре. Оглеждаш се и усещаш цялото спокойствие на света, което ежедневието безвъзвратно ти отнема всеки ден. И докато си унесен в мисли някой се обажда с гръмко: „Добър ден”. Усмихваш се – денят е добър!
И докато се усетиш, с сладки приказки и след около час ходене вече си в близост до хижа Мусала. Там хората почиват в близост до намиращото се езеро. Време за събиране на дъх, защото след минути предстои сериозен път – стръмен и каменист. И докато събираш сили за този преход, виждаш как малки деца, кучета, родители и дори бебета са тръгнали устремено нагоре. Бебетата спят необезпокоявани сред чистия въздух, носени старателно от татковците. „Колко струва превозът в тази посока?”, се провиква някой със завидно чувство за хумор. И така се завързват приятелства, разговорът преминава в закачки, защото по пътя нагоре се срещате и отминавате. Хората са различни в планината – някак по-приветливи, по- топли. Движейки се в избраната посока често си задаваме въпроса: „Колко остава до върха?” Относително е, но все пак си търсим ориентир.
Прави впечатление, че е чисто. Всеки си носи отпадъка в багажа. И така трябва да е – да се пази колективно, за да се наслаждаваме на даровете на планината и природата. И колко по-високо се изкачва човешкият крак, толкова по-нищожен се усеща. И едва ли някой си мисли, че покорява планината – това няма как да стане. Тя с цялото си величие ни е обгърнала, а хората като мравки пъплим по нейния гръб. Над нас небето е единствената граница. И се откриват езерата около Мусала и синият безкрай. В далечината е заслонът, а нагоре е върхът.
Екстремен и каменист е пътят. Не е случайна приказката, че е труден пътят към върха. Както и това, че като се изкачваш и слизаш срещаш все същите хора – буквално! Задъхан и изпотен се обръщаш да видиш къде се намираш. Ами там си! Близо си! Ето го върха! И поемаш дъх като за първи път, а вятърът си играе с връхната ти дреха.
Мусала – 2925!
Сандвичът е по-сладък, водата е безценна. А усещането – неповторимо. И макар да знаеш колко път те очаква обратно все пак си там. Трибагреникът, закачен на върха е историята, която разказвам. Цялата тази картина е толкова величествена, че трудно може да се опише с думи. Тя се запечатва директно в сърцето. Там е върхът, стои и чака смелите да дойдат и да се докоснат до цялото му налично величие. А до него човекът е нищожна прашинка в безкрая. За величието на планината ми е думата.
И докато си на това върховно място и се наслаждаваш някой те връща в реалността с думите: „Лифтът затваря в 18:00 часа. Хайде да тръгваме”. По-трудно е, защото силите са отишли за катеренето. Но все пак имаш възможност отново да се насладиш на езерата, хижите, заслона и една дълга върволица от хора. На всеки камък има стъпка на човешкия крак, който е тръгна в посока на единение с природата.
Почивките са толкова сладки. Часовникът обаче не чака. Пътят е дълъг. Някъде в далечината се вижда кабинковият лифт и краят на едно приключение. Опашката и тук е голяма, но все пак знаеш, че предстои почивка. Оглеждаш се и си казваш наум, че си е струвало умората и този ден е преминал споделен – с приятни хора и емоции. А утре делникът отново ще почука на вратата, а върхът ще е само в мислите.
