История

Потопените села – историята на Шишманово

ShishmanovoАнелия Балабанова

Отишла е мома шишмановка

на реката платно да си бели.

Хем го бели, хем си сълзи рони.

Да се найде момче ябанджийче,

то на мома по-тио говори:

Мари моме, моме шишмановке,

защо белиш и сълзи си рониш,

дали ти е майка ти мащеха,

или ти е баща ти повторен?

Отговаря мома шишмановка:

Ой те тебе, момче ябанджийче,

кат ме питаш, право ке ти кажа:

нито ми е майка мащеха,

нито ми е баща повторен,

ами ми е друга тегобата:

Тука си е абер пристигнало

Шишманово от тук да го дигат,

Да го дигат язовир да правят,

та от тука нази да ни дигат,

та не можем тебе да те вземем.

/Песен за Шишманово, Милка Бонжулова, гр. Пазарджик/

Шишманово живее и ще продължава да живее. Макар и отдавна заличено от географската карта, то остава запазено в спомените на местните жители, настоящи преселници в София, Карнобат, Ихтиман, Сунгурларе, Елин Пелин. Една голяма група от тях идват и в Самоков и до днес пазят традициите на шишмановския фолклор. В града ни има обособен цял квартал. Част от преживяванията на тези изстрадали хора са описани подробно в книгата „Шишманово живее”, събрала разказите на очевидците Кирил Попов и Йордан Дамянов.

Старото наименование на населеното място  – „Чамурлия” идва от турската дума „чамур” – кал, т.е. кално село. В някогашното Чамурлий поминъкът бил свързан изцяло със земята и добитъка. Тогавашното население, макар и трудно, и пестеливо, можело да живее някак, ако не била ангарията, този безплатен робски труд, главно в промиването на железорудните находища за добив на желязо в течение на столетия, а и по турските чифлици. Селището е известно и като „Мокри ливади” заради мочурливата и блатиста равнинна местност, която го заобикаля. Най-разпространено обаче си остава името Шишманово, дадено в знак на признателност към тачения българския владетел цар Иван Шишман. В драматичната българска история той стои на особен пиедестал, голяма част от дните му са свързани с историята на Самоков и самоковско.

Нови гнезда трудно се свиват

Когато слуховете за предстоящото строителство на язовир „Искър” стават реалност, тревога обзема жителите на трите съседни села – Шишманово, Калково и Горни Пасарел. Изселването им изглежда неизбежно и въпреки съчувствието и обещанията за компенсации, опасенията от неизвестното бъдеще свиват сърцата на хората. Общината в Самоков поема грижата да определи терен за строеж на жилища за около 40 семейства, които пожелаят да се заселят в града, но със задължението да работят в Държавното земеделско стопанство, защото то има нужда от добри работници и специалисти. Така в града се установяват 42 домакинства, от които седем са членове на ТКЗС, а останалите частни стопани. Важно е да се отбележи, че и други шишмановци, около 100 семейства, се преселват по-късно в Самоков по частен път, без да поемат предложените по-твърди условия. И в Ихтиман Общината също предлага терен за жилища за около 30 семейства, пак със задължението да работят в местното ТКЗС. Почти изцяло се преселват в Сунгурларе хората, които работят в кооперативното стопанство – близо 120 семейства. Четвъртата голяма компактна група, по различен път и в различно време се преселва в София, където има по-широки възможности.

По време на раздялата, на прощаването с родните стрехи има много трогателни картини, които запечатват завинаги в паметта на по-възрастните.

„На площада на разтуреното село спрели камиони с покъщнина, възрастни жени и мъже, булки и момичета, младежи и деца плачат с глас, прегръщат се и се целуват, сълзи като ручеи текат по лицата им, като си пожелават здраве, доскоро виждане, канят се на гости и се вричат да си разменят често писма. Много от шофьорите не издържат на тази трудна раздяла, плачат наред с другите, както и работниците, дошли от другите села да разчистват останките от сградите. Мъката на всички е искрена и дълбока, особено на онези, които най-тясно са свързани със земята и имота си, обичат ги и са убедени, че такива пасища, такова хубаво поле, заградено с хълмове, планини и гори няма никъде. Много трогателно е и сбогуването с ония, които заминават най-далече – в Сунгурларе” – разказва Йордан Дамянов

Доста красноречиви за това колко мъчително се разделят хората с родното си място са и описаните случаи. „В двора на А.Т. идват работници и започват да разтурят някои от стопанските сгради, а семейството, чиито са те, още е там. Излизат на двора всички и с мъка наблюдават това. Стопанинът още не може да се примири с неизбежното – да остави всичко, тъй като вече е платено от държавата. Предупреждава групата да спре работа, но отговорът е, че така им е наредено – на всички да бъдат разрушени постройките. Собственикът не може да проумее тази жестока необходимост и синът му удря с една мотика бригадира. Има и случаи, когато под влияние на чувствата и пред страха от неизвестното, деца искат от родителите си да им припишат повече имот, за да получат по-високо обезщетение от държавата и така да си осигурят бъдещето. По-късно и те се успокояват донякъде и се убеждават, че хубав живот има и другаде”. Родното място обаче остава завинаги в сърцата им и проправя незаличима следа.

Паметно остава и случилото се с Миле Андреев, преселил се в Самоков последен, след като цялото село вече е откарало багажа си по новите местожителства. „Бригади разтурят остатъците от сградите, от зидовете, разчиства дънерите на повалените дървета, непотребната покъщнина. Сякаш някаква непозната стихия е върлувала наоколо и само една къща на два етажа, без ограда самотно стърчи сред селото. Язовирната стена е на довършване, водата на Искъра спряна, вече залива горнопасарелското и калковското поле и напредва нагоре към шишмановското, но дядо Миле няма сърце да се отдели от къщата, в която е сам с жена си Йордана, всеки ден отмерва с колко метра напредва водната маса и все си мисли, че тя може да спре преди да стигне до къщата, до неговата строена с толкова любов къща, че може да си остане в нея и да докаже на страхливците, избягали в града от придошлите води…И ето че след обилните неколкодневни дъждове водата вече заобикаля дома му и всеки момент може да отреже малката ивица земя, която го свързва с голямата суша. Властта не го закача, вярва, че дядо Миле ще се стресне и няма да се остави безпомощен пред настъпващите водни талази. Така и става. Събрал челядта и покъщнината си, по тесната шийка от земя той прекарва с камиони най-ценното разплакан, този последен мохикан на любовта към родното огнище, победен от обстоятелствата и неумолимия прогрес, който носи и добро, и зло”.

Да се знае и помни. Това е посланието, което изтерзаните жители на трите села – Калково, Шишманово и Горни Пасарел отправят към наследниците си. Реално погледнато оттогава не е минало кой знае колко време, но за някои от все още живите изселници е цяла вечност. Откъснати от родния дом и бащиното огнище, които биват разрушени, за да бъде изграден язовирът, те са принудени да започнат на ново живота си. Доколкото това въобще е възможно.

За духа и песните на Шишманово

Продължението на живия шишмановски дух в много силна степен е въплътено в едноименния певчески състав, създаден в края на декември 1982. Инициатор и двигател на този колектив е Йордан Дамянов, а останалите основатели са ентусиазирани шишмановки, преселени в Самоков – Велика Миткова, Цана Тодорова, Данка Гюдурова, Цана Гюдурова, Иванка Анева, Иванка Слатинска и Калиопа Попова. В последствие се включват и Трендафилка Щупалова, Йорданка Григорова и Дина Малинова. Още в началото като инструменталисти са привлечени Петко Димитров – гъдулка и акордеон /същевременно и ръководител на инструменталистите/, Асен Ковачки – гайда, Стоимен Стоянов – кавал и Георги Арнаутски – тъпан. Почти веднага след това е създадена и детска певческа и танцова трупа. Единодушно е решено името на фолклорната група да бъде името на селото, останало под водите на язовир „Искър” – „Шишманово”. Целта, която си поставят основателите, е да издирят и запазят духовното богатство на изчезналото село: песни, обичаи, обреди, мелодии, хора, облекла, хумор, традиции, сътворени през вековете от предишните поколения, т.е. всичко онова, което след разпръскването на изселилите се жители на селото може безследно да се изтрие и забрави. С изявите си успяват да завоюват редица престижни награди. Днес продължават да затвърждават високата си класа, но вече като част от съставите и колективите на читалище „Младост”. Стожерът, около който дълги години се върти дейността на състава е Велика Миткова и това не е случайно. Всеобщи са мнението и признанието за таланта и природно дадените качества на изпълнителката. Гласът й е жив и мелодичен. Всъщност тези характеристики са валидни и по отношение на останалите участнички в групата. Неслучайно е определението феномени и едно от богатствата на страната, с които се ползва фолклорният състав. Прочути кавалджии са Тодор Карабонев – Тодишо и неговият брат Иван, Петър Стамболийски, Георги Карабожилов, Христо Чакъров, Христо Порязов, Христо Дамянов и др.

Хората – голямото богатство

Несъществуващото вече Шишманово може да се похвали и с други колоритни личности като Караколо – Никола Войников. На улицата, на мегдана и на хорото разказвал куп интересни неща. Бил много хитър и изобретателен. Заслужава си да се спомене и името на учителя Ангел Радев. Той не е шишмановец, а е от Самоков и идва в селото през 1904 година. Истински, всепризнат „народен” учител не само на малките, но и на големите. По негова инициатива се изгражда водопровод, построява се читалище, основава се кооперация. За да онагледява преподавания материал водел учениците пеша до Самоков, показвал им забележителностите, а в гимназията  – атласи по анатомия на човешкото тяло. Достоен негов  приемник е Христо Дамянов – ученолюбив и любознателен, с много дарования и заложби – каквото хване, прави го добре. Вече стана дума за Тодор Карабонев – Тодишо. Хората от неговата „кръвна група” са все по-рядко срещани. Като се смее, заразява всички около него. Свири от малък, а пред Йордан Дамянов разкрива цялата многоцветна картина от детството му. „Влюбих се в кавала и смятам, че никой друг инструмент не може да издава по-нежни и приятни звуци” – споделя чешитият шишмановец. „При изселването се преместих в Черньово, в тамошното ТКЗС, после в Самоков, мил ми е този град, много познати имам и тук искам да доживея старините си. Йордане, ще ти кажа пак – който иска да живее повече, да се храни хубаво, да работи хубаво, да свири и пее хубаво. Музиката е живот…”. Със сигурност това мнение е споделял и Петър Стамболийски – един рядък хороводец. Когато води хорото, всички познават това, защото играе меко и плавно, с отмерени и верни стъпки, които омайват и неуките и по-свити съселяни. „Стамболията” не само играе отлично, но и притежава и музикални способности и свири с кавал.

Списъкът с ярки и изявени жители на вече несъществуващото Шишманово може да бъде продължен, защото той е доста дълъг…”Още когато се изселихме от Шишманово, есента на 1954 г., аз докарах в Самоков целото си овче стадо. Реших, макар и в града да се занимавам с овцевъдство. Баща ми Димитър ми говореше да ги продам и да почна работа в някакво предприятие. Каниха ме лично: за магазинер, работник, за домакин, но такава работа не ме влече” – разказва чичо Райчо. Остава овчар и дълги години – 20 на село и 40 в Самоков си изкарва прехараната с това. Проста е тайната на Райчо Кибаров, верен на любовта си към животните, към волния живот и към денонощните грижи, без които няма успехи. Друга интересна особа е майстор Паун – прославил се с приготвянето на прочутия български кашкавал. Заради качествата на произведения продукт, българските износители винаги дават по-висока цена на шишмановското производство спрямо другите мандри из района, а гаранцията за това е майстор Паун. В спомените на местните ще остане и Ангел Христо от Самоков, по известен като „босият” агроном. По време на едногодишното си пребиваване в селото, той се радва на доброто и сърдечно отношение на неговите жители. Това не е никак случайно, нито пък странно, защото разбира от професията си, последователен и упорит е, а и притежава едно безценно качество за тия преломни времена – духовит е и лесно разсмива околните с точните си забележки. Тези хора ще останат завинаги като част от историята на Шишманово. Сред преселниците, дошли в Самоков има фамилии, запазени и до днес – Чарийски, Андрееви, Тенекеви, Дамянови, Мутавчийски, Гиздови, Щупалови и др. По данни от 1954 година  общо 99 семейства са се заселили в града, по едно в Бели Искър и Драгушиново.С пословичното си трудолюбие шишмановци са известни и често служат за пример. Това ценно качество, наследено от деди и прадеди, е една от най-големите добродетели на това голямо и хубаво село.

От написаното по-горе става ясно, че Калково, Шишманово и Горни Пасарел не са по-различни от тези на останалите села. Населените места имат своя история, бит, традиции, минало. Така е до 1954 г., когато започва строителството на язовир „Искър”. Настоящето е безвъзвратно прекъснато, за да отстъпи място на едно изключително модерно съоръжение, от което има безспорна нужда. Цената е изключително висока и я плащат най-вече жителите на трите селища, защото трябва да започнат живота си от нулата. Цели семейства са в безпътица коя посока да поемат. Всичко това прилича на сценарий на някой филм, но не е. Случките и събитията са съвсем реални. Зад тях се крият човешки съдби, разтърсващи лични преживявания, много мъка от раздялата с родното място и близките хора. Има и момент на благородство – да пренебрегнеш себе си в името на една по-висша цел.  Когато започва строителството на язовира, тайно всички се надяват, че водата няма да стигне до Шишманово и то няма да остане залято. Иска им се сякаш някакво чудо да дойде, но богатата земя да не се хаби и да остане. Чудото обаче не се случва и скоро след това жителите на трите села Калково, Шишманово и Горни Пасарел се „пръскат като пилци” из различни места в страната. Някои от тях продължават да поддържат връзка помежду си, да споделят делничните си неволи и да се връщат мислено назад във времето без да забравят откъде са дошли. Най-важната задача е строителството на новите им домове, което се оказва доста сложен процес. Според обещанията държавата трябва да ги построи на определените от нея места, но проектите са за един и същи тип за всички населени места, толкова примитивни и грозни, че никой не ги харесва. Недоволството е голямо, а и оправдано много стопани имат по-хубави къщи, които са принудени да изоставят. И когато в Самоков са построени три къщи от тоя тип, хората остро се възпротивяват. Не ги плаши и ответната реакция на строителната организация, откъдето заявяват, че проектите не може да бъдат променяни. Тогава потърпевшите решават да вземат нещата в свои ръце и делегация от няколко души се отправя към Министерството на благоустройството. След бурно обсъждане с изселниците се стига до известно компромисно решение. Между мотивите се изтъква, че жилищата ще бъдат построени по пътя за Боровец и не бива да се допуска гостите на курорта да се чудят на „одобреното” примитивно строителство. Това е най-силният довод и той се оказва успешен ход за жителите на потопените села. И понеже за изцяло нов проект няма време, шишмановци представят изготвения от Ставри Гигов, известен строител от близкото минало в Самоков и след известни спорове, получават възможност да си изградят по-хубави домове. Другите преселници си остават с „държавния”, по-евтин, но по-неугледен стар проект. Разпределението на къщите в обособения Шишмановски квартал на Самоков става по жребий.

Българите сме странна „порода” хора. Дори и когато ни е най-трудно, намираме сили да се усмихнем или запеем. И това може би се дължи на оня селски корен, здрав и безкрайно буен и жилав, който стои в основата на целия ни народ. Със сигурност принос имат и изстрадалите шишмановци – в Самоков и самоковско, ихтиманско и бургаско и навсякъде, където волята на съдбата ги е разпратила из страната. Всяка година на 28 август те се срещат на събор край манастира „Света Богородица”, разположен на няколко километра от Шишманово. Тази традиция води началото си от незапомнени времена и се спазва до ден днешен.

Провикна се хубава Дена

сред гора, гора зелена,

там горе на манастира,

близо покрай язовира.

  • Добре дошли шишмановци,

Добре дошли преселници,

да се видим на събора

и повеселим като хора!

 

На земята родна, мила

дето всички е родила,

да усетим топлината

на песните и гората.

 

Гайдар гайда да надуе

та мало, голямо да чуе,

как шишмановци умеят

да празнуват и да пеят.

/”Събор”, нар. песен, изп. М. Лулчева/

Из обширната поляна и похапвайки от вкусния курбан, събрани по родове жени и мъже се събират на раздумка. Традицията остава и след изселването. Млади хора, у които не е изстинал трепетът по родните места, продължават да събират съселяните си всяка година. Сред инициаторите и организаторите са Кирил Дамянов, Асен Арнаутски, Георги Занев, Васил Мутавчийски, Кирил Попов, Кирил Чарийски, Георги Мутавчийски, Йордан Андреев, Стоимен Гешев и мнозина по-млади и по-стари предишни жители на Шишманово. Идеята е съборът да представи и запази фолклора и обичаите, традициите и творчеството на певците, инструменталистите, разказвачите. До голяма степен мисията е изпълнена, защото всяка година земляческата среща привлича като магнит голям брой гости и посетители. Сред уникалната природа те дават воля на сърцата си, а уникалното преживяване остава неизлечими следи у млади и стари за цял живот. Любопитен факт е, че в чест на загиналите руски военни е изградена възпоменателна чешма, съвместно с ТД „Рилски турист”.

1954 година се оказва съдбовна и преломна за жителите на цели три села, разположени в непосредствена близост до София. Дотогава животът в Шишманово не се различава по нищо от останалите селища – с бита, поминъка си и начина, по който е устроен животът. Това, което ги отличава е нерадостната им съдба. Въпреки това изстрадалите хора намират сили да продължат пътя си – в името на своите семейства и децата си. Ще ми се да завърша с думите на Петър Галев, който пожелава „Шишманово живее” да не бъде последната книга за историята на селото, да разпали желание и амбиция за нови творчески пориви в по-младите. Това ще се окаже неразрушимият мост към миналото, от който хората и живите потомци на  Шишманово имат нужда.

 

При подготовката на материала е използвана книгата на Кирил Попов и Йордан Дамянов „Шишманово живее”, в която са събрани спомени на жители от селото.

Related Articles

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Close
Close